Шогун

който му се поклони и му направи път да мине.

— Конбануа, Анджин-сан — потрепера гласът му жално.

— Конбануа. Чуй, старче, ъъ, о намае ка?

— Намае уаташи уа, Анджин-сан? А, уаташи уа Уеки-я… Уеки- я — повтори старецът името си с неописуемо облекчение.

Блакторн също го повтори няколко пъти, за да го запомни, като прибави към него „сан“, но старецът енергично заклати глава.

— Ийе гомен насай! Ийе „сан“, Анджин-сан, Уеки-я!

— Е добре, Уеки-я — съгласи се Блакторн и се запита защо да не е „сан“ като всички останали. После му махна с ръка, че е свободен, и старецът забързано изчезна.

— Трябва да внимавам повече, да не ги вкарам в беля — произнесе той на глас.

На верандата през отворената врата се появи изплашена прислужница и ниско му се поклони.

— Конбануа, Анджин-сан.

— Конбануа — отговори той. Смътно си спомни, че я бе виждал на кораба. И на нея й махна с ръка, че е свободна.

Чу се шумоленето на коприна и от къщата се появи Фуджико. След нея излезе и Марико.

— Приятна ли беше разходката, Анджин-сан?

— Да, Марико-сан — отговори той разсеяно, като почти не забелязваше нея, Фуджико, къщата и градината.

— Желаете ли чай? Или може би саке? Или да вземете една баня? Водата е топла. — Марико се засмя притеснено, разтревожена от погледа му. — Помещението на банята не е напълно завършено, но се надяваме да ви свърши добра работа.

— Първо малко саке, ако обичате, Марико-сан.

Марико каза нещо на Фуджико и тя изчезна в къщата. Прислужницата безмълвно нареди три възглавнички и пак излезе. Марико грациозно се настани върху едната.

— Седнете, Анджин-сан. Сигурно сте изморен.

— Благодаря.

Той седна на стъпалата на верандата, без да си сваля сандалите. Фуджико донесе две шишета саке и чаена чаша, както й бе казала Марико, а не миниатюрна порцеланова чашка, с каквато би трябвало да се пие саке.

— Нека му дадем повече саке наведнъж — беше казала Марико. — Най-добре би било направо да го напием, но Ябу-сан иска да разговаря довечера с него. Банята и сакето може да го отпуснат.

Блакторн изгълта подадената чаша топло вино, без да усети вкуса му. После още една и още една.

Те го бяха наблюдавали преди малко през открехнатата врата как се изкачва по хълма.

— Какво му е? — разтревожено попита Фуджико.

— Много се разстрои от думите на Ябу-сан относно селото.

— Че какво го засяга това? За него опасност няма. Изобщо не става дума за неговия живот.

— Варварите са много различни от нас, Фуджико-сан. Анджин-сан например смята, че и селяните са хора като всички останали, като самураите, а някои дори може да са по-добри и от самураите.

Фуджико нервно се засмя.

— Какви глупости, нали? Как може селяните да са равни на самураите?

Марико не отговори. Тя продължаваше да наблюдава Анджин-сан.

— Горкичкият — прошепна тя.

— Горкото село. — Фуджико сви презрително горната си устна. — Излишно прахосване на селяни и рибари Касиги Ябу-сан е глупак! Как може един варварин да научи езика ни за половин година! На варварина Цуку-сан колко години му трябваха? Май повече от двадесет? А той е единственият, който може горе-долу да говори японски.

— Не, не е единственият, макар че най-добре го владее. За тях наистина е много трудно. Но Анджин-сан е умен и Торанага-сама каза, че ако половин година живее отделно от варварите, яде като нас, пие чай, всеки ден се къпе и води живот на японец, може да заприлича на нас.

Фуджико го наблюдаваше със сковано лице.

— Само го погледнете, Марико-сан! Колко е грозен! Чудовищен и чужд. Странно е, като си помисля, че аз, която ненавиждам варварите, съм обвързана с него и щом прекрачи този праг, той става мой пълновластен господар.

— Много е безстрашен, Фуджико. Спаси живота на Торанага-сама и той много го цени.

— Знам, и това трябва да ме накара да го мразя по-малко, но не мога. Въпреки всичко ще напрегна сили и ще се опитам да го направя като нас. Моля се на Буда да ми помогне.

На Марико страшно й се искаше да попита племенницата си на какво се дължеше тази внезапна промяна в държането й. Защо си готова да служиш на Анджин-сан и да се подчиняваш безпрекословно на Торанага-сама? Та нали едва тази сутрин категорично отказваше да се подчиниш, кълнеше се, че ще се самоубиеш без разрешение или ще убиеш варварина, докато спи? Какво ти е казал господарят, че така коренно се промени, Фуджико?

Но Марико знаеше, че не може да попита. Торанага не й се бе доверил. И Фуджико нямаше да й каже. Момичето беше прекалено добре обучено от майка си, сестрата на Бунтаро, която пък бе обучена от баща си Хиромацу.

Дали Хиромацу-сама ще успее да се измъкне от крепостта Осака, питаше се тя, защото много обичаше стария генерал — своя свекър. Ами Кири-сан и Садзуко? Къде ли е сега Бунтаро, моят съпруг? Къде ли са го пленили? Имал ли е време да умре?

Марико гледаше как Фуджико сипва последните капки от шишето. И тази чаша бе изпита като предишните, с безизразно лице.

— Додзо, саке — продума Блакторн. Донесоха още саке. И то бе изпито.

— Додзо. Саке.

— Марико-сан — разтревожи се Фуджико. — Господарят ми не бива да пие повече, ще се напие. Попитайте го дали не желае сега да се изкъпе. Ще изпратя да повикат Суво.

Марико го попита, но той заяви, че ще се изкъпе по-късно, Фуджико търпеливо поръча да донесат още саке, а Марико добави:

— Донесете и печена риба.

Новото шише бе изпито със същата безмълвна, решителност. Храната не го изкуши, макар да прие едно парченце след любезните увещания на Марико. Но не го изяде.

Донесоха още вино и още две шишета бяха пресушени.

— Моля ви да поднесете на Анджин-сан моите извинения, но в къщата няма повече саке — каза Фуджико. — Предайте му, че много се извинявам за това. Ще изпратя прислужницата в селото за още.

— Добре. Той пи достатъчно, макар че изобщо не му личи. Защо не ни оставите малко насаме, Фуджико? Сега е моментът да му направя предложение за вас.

Фуджико се поклони на Блакторн и излезе — доволна, че според обичая всички важни въпроси се обсъждаха винаги от трети лица, без присъствието на заинтересованите. По този начин и двете страни запазваха достойнството си.

Марико обясни за виното.

— След колко време ще донесат още?

— Много скоро. Може би ще искате сега да се изкъпете. Ще се погрижа да ви донесат сакето веднага щом пристигне.

— Торанага спомена ли нещо за моя план, преди да си замине? За морската флота?

— Не. Съжалявам, но нищо не каза.

Марико го наблюдаваше внимателно, за да забележи някакви признаци на напиване, но за голяма нейна изненада такива нямаше — ни най-лекото изчервяване, никаква забавена или завалена реч. Всеки японец, погълнал такова количество вино, щеше вече да е мъртвопиян.

— Изглежда, виното не ви харесва, Анджин сан?

— Не, много е слабо. Изобщо не може да ми подействува.