— Ако искам, ще спя с нея, ако не искам — няма?
— Разбира се. Тя ще намери друга жена, която ви харесва, да задоволява нуждите на тялото ви, а ако не желаете, няма да ви се меси.
— Мога ли да се отнасям с нея като към прислужничка? Като към робиня?
— Да. Но тя заслужава повече.
— А мога ли да я изпъдя?
— Ако ви оскърби — да.
— И какво ще стане тогава с нея?
— Ще се завърне опозорена в дома на родителите си, които може да я приемат обратно, а може и да не я приемат. Но човек като Фуджико-сан ще предпочете да се самоубие пред такъв срам. Тя обаче… Трябва да знаете, че истинските самураи нямат право да се самоубият без позволението на господаря си. Някои го правят, разбира се, но това означава, че не са изпълнили дълга си и не са достойни да се смятат за самураи. Аз не бих се самоубила, независимо от понесения срам, без разрешението на моя съпруг. А Торанага-сама й забрани да сложи край на живота си. Ако я изпъдите, ще стане парий.
— Но защо? Защо няма да я приеме семейството й?
Марико въздъхна.
— Съжалявам, Анджин-сан, но ако я изпъдите, позорът й ще е толкова голям, че никой няма да я приеме.
— Ще бъде значи омърсена! Заради близостта си с един варварин?
— О, не, Анджин-сан. Само защото не е изпълнила дълга си към вас. — И Марико побърза да добави: — Сега е ваша наложница — Торанага-сама й нареди и тя прие. Вие сте господар в този дом.
— Господар?
— Да, вярвайте ми. Имате своите привилегии. А като хатамото сте направо благословен. И заможен. Торанага-сама ви отпуска доход от двадесет коку на месец. За тази сума един самурай служи цяла година на господаря си със своя живот и издържа още двама самураи — храни ги, въоръжава ги и поддържа конете им, а освен това и семействата им. А вие нямате такива задължения. Моля ви да се отнасяте с Фуджико-сан като с човек, Анджин-сан. Умолявам ви да се изпълните с християнско милосърдие. Тя е добра жена. Простете грозотата й. Ще ви бъде достойна наложница.
— Няма ли си свой дом?
— Има. Това е нейният дом — Марико едва се сдържаше. — Моля ви да я приемете поне формално. Тя може много да ви помогне в ученето на езика. А ако предпочитате, мислете за нея като за предмет. Като за този дървен дирек или паравана, или камък в градината — както желаете, само й позволете да остане. Ако пък не я искате за наложница, бъдете милостив — първо я приемете, а след това като господар на дома я убийте по закона.
— Това ли е единственият отговор, който имате за всичко — смърт!
— Не, Анджин-сан. Но животът и смъртта са едно и също нещо. А и кой знае — може би ще направите по-голяма услуга на Фуджико, като й отнемете живота. Вече имате това законно право. То е ваше. А ако предпочитате да я превърнете в парий — също е ваше право.
— Отново съм хванат натясно. Каквото и да направя, все ще умре. А ако не науча езика ви, цяло едно село ще загине. Не правя ли каквото искате от мен, все някой невинен умира. Не виждам изход.
— Изходът е лесен, Анджин-сан. Умрете. Не сте длъжен да понасяте непоносимото.
— Самоубийството е безумие! И смъртен грях. Нали сте християнка!
— Да, вече ви казах. Но за вас, Анджин-сан, има много начини да посрещнете достойно смъртта, без да се самоубивате. Подиграхте се на съпруга ми, задето не искаше да умре в бой. Нашият обичай не е такъв, но вашият, изглежда, е. Имате пистолет, убийте Ябу-сан. Нали го смятате за чудовище? Само се опитайте да го убиете — и ще попаднете в рая или ада.
Той изгледа спокойните черти на лицето й с омраза, която обаче не му пречеше да съзре нейната прелест.
— Да умреш така безпричинно, е слабост. Или глупост — това е по-точната дума.
— Нали сте християнин. Значи вярвате в младенеца Христос, в бога и в рая. Смъртта не бива да ви плаши. Колкото до думата „безпричинно“ — само вие можете да прецените дали си заслужава, или не. Може за вас причината да е достатъчно уважителна, за да умрете.
— Аз съм в ръцете ви и вие много добре го знаете. Както впрочем и аз.
Марико се пресегна и го докосна леко, със съчувствие.
— Забравете за селото, Анджин-сан. Хиляди неща могат да се случат преди изтичането на тези шест месеца. Голяма вълна или земетресение могат да го пометат или вие да получите кораба си и да отплавате, или Ябу-сан да умре, или всички ние — кой знае? Оставете божиите работи бог да ги решава. Всичко е карма. Днес сте тук и по никакъв начин не можете да промените това. Днес сте жив, почитан и ощастливен с богатство. Погледнете този залез — не е ли красив? Той съществува. А утрешният ден не съществува. Има само сега. Моля ви, погледнете. Толкова е красив и никога няма да се повтори, никога — този залез е единствен, за всички времена. Отдайте му се, слейте се с природата и не мислете за карма — вашата, моята или на селото.
Той се почувствува омаян от ведрото й спокойствие, успокоен от думите й. Погледна на запад. Широки алено-червени ивици раздириха небето.
Блакторн наблюдава слънцето, докато съвсем се изгуби.
— Бих предпочел вие да ми станете наложница.
— Аз принадлежа на Бунтаро-сан и докато е жив, не мога да мисля или да говоря за неща, които бих могла да мисля или говоря.
Карма, помисли си Блакторн.
Приемам ли аз карма? Моята? Или нейната? Или може би тяхната?
А нощта е прекрасна.
Тя също, но принадлежи на друг.
Да, прекрасна е. И колко е мъдра: оставете божиите работи на бога, карма — на карма. Пристигна тук неканен и това е самата истина. Но си тук. И си в тяхната власт.
Какъв е обаче отговорът на всичко това?
Отговорът ще дойде сам.
Чуха се стъпки. Няколко факли се приближаваха към къщата, нагоре по хълма. Двадесет самураи, начело с Оми.
— Много съжалявам, Анджин-сан, но Оми-сан ви заповядва да му предадете пищовите си.
— Кажете му да върви по дяволите.
— Не мога, Анджин-сан. Не смея.
Блакторн държеше ръката си свободно върху дръжката на пищова, но не изпускаше Оми от погледа си. Нарочно не стана от стъпалата на верандата. Десетина самураи бяха влезли с Оми в градината и стояха зад него, а останалите чакаха до носилката. В момента, в който Оми нахълта неканен в двора, Фуджико се появи отвътре и застана пребледняла на верандата зад гърба на Блакторн.
— Торанага-сама никога не е имал нищо против пищовите ми и от няколко дни се движа въоръжен в негова компания, както и в тази на Ябу-сан.
Марико нервно обясни:
— Така е, Анджин-сан, но ви моля да разберете, че думите на Оми-сан са истина. Според нашите обичаи не може да се влиза с оръжие при никой даймио. Няма от какво да се стра… Няма защо да се безпокоите, Ябу-сан е ваш приятел. Вие сте негов гост.
— Предайте на Оми-сан, че няма да му дам пищовите си.
Тя не преведе думите му и той не издържа, рязко заклати глава и отсече:
—
Лицето на Оми се изпъна и той изрева някаква заповед. Двама от самураите направиха крачка напред, но Блакторн рязко измъкна пищовите. Самураите се заковаха на място. И двете дула сочеха право в главата на Оми.
—
