Ябу отново погледна мечовете. Блакторн седеше с кръстосани крака на възглавничката точно пред него, на почетното място. От едната му страна се бе настанила Марико, от другата — Игураши. Намираха се е главната зала на крепостта.
Оми свърши да докладва. Ябу сви рамене.
— Зле сте се справили с положението, племеннико. Разбира се, че е дълг на всяка наложница да защищава своя господар и неговата собственост. И той вече има, естествено, правото да носи мечове. Да, много зле сте се справили. Ясно ви дадох да разберете, че Анджин-сан е мой почетен гост. Извинете му се.
Оми тутакси стана, коленичи пред Блакторн и се поклони.
— Извинявам се за грешката, която направих, Анджин-сан.
Чу думите на Марико, че варваринът приема извинението. Поклони се отново, спокойно се върна на мястото си и седна. Но отвътре не беше никак спокоен. Една-единствена мисъл изгаряше съзнанието му — да убие Ябу.
Бе намислил да извърши немислимото: да убие законния си господар и глава на рода.
Ала не защото го накараха да се извини публично на варварина. Тук Ябу беше прав. Оми самият съзнаваше, че се бе справил неоправдано зле със задачата и макар Ябу да му бе дал глупавото нареждане да прибере още тази вечер пищовите, той знаеше, че щеше да е много недобре да ги оставят е къщата и по-късно да ги откраднат или обезвредят.
Анджин-сан също постъпи абсолютно правилно, като ги повери на наложницата си, а и тя постъпи както трябва. Нямаше никакво съмнение, че щеше да натисне спусъка, и то, без да отклони дулото от прицела си. За никого не беше тайна, че Усаги Фуджико търсеше смъртта, както не беше тайна — причината за това. Оми знаеше и нещо друго — че ако тази сутрин не бе взел решение да убие Ябу, щеше да направи крачката към смъртта си и тогава неговите самураи на всяка цена щяха да й отнемат пищовите. Щеше да умре благородно, както и тя — и тогава поколения наред хората щяха да предават от уста на уста този трагичен разказ. Щяха да съчиняват песни и балади за тях, а може би дори и цяла пиеса за театър „Но“, вдъхновени и трагични — как вярната наложница и достойният самурай загинали при изпълнение на своя дълг заради невероятния варварин, пристигнал от източните морета.
Не, решението на Оми нямаше нищо общо с това публично извинение, макар че несправедливостта се наслагваше върху омразата, която го бе обладала. Основната причина бе, че тази сутрин Ябу публично оскърби майка му и съпругата му пред селяните, като ги накара да чакат цели часове на този пек като най- обикновени селянки, след което ги освободи, без дори да ги поздрави, също като най-обикновени селянки.
— Няма значение, сине, неговата привилегия е да постъпи по този начин — успокояваше го майка му.
— Той е наш законен господар — потвърди Мидори, жена му, а по бузите й се стичаха сълзи на срам. — Моля ви да го извините.
— Дори не ви покани да го поздравите с „добре дошли“ в крепостта — продължи да беснее Оми. — И то на обяда, който вие двете изцяло уредихте — само сакето и храната струват едно коку!
— Това е наш дълг, сине, да правим всичко, каквото Ябу-сама пожелае.
— А, заповедта му относно моя баща?
— Още не е заповед, а само слухове.
— Съобщението от баща ми гласи, че Ябу ще му нареди или да си обръсне главата и да стане монах, или да си разпори корема. Съпругата на Ябу се е хвалила с това в тесен кръг.
— Това е било прошепнато на баща ти от шпионин. Невинаги може да им се има доверие обаче. Много съжалявам, но баща ти, сине, невинаги е мъдър.
— А какво ще стане с вас, майко, ако се окаже, че не е слух?
— Каквото и да се случи, всичко е карма. Карма се приема безропотно.
— Не, тези оскърбления са непоносими.
— Моля те, сине, да ги приемеш.
— Аз връчих на Ябу ключа за кораба, за Анджин-сан и новите варвари, показах му как да се измъкне от клопката на Торанага. Моята помощ му донесе огромен престиж. Символичният подарък — мечът — го направи втори след Торанага в източните армии. А какво получихме в отплата? Само долни обиди.
— Приеми своята карма.
— Трябва, съпруже, много ви моля, слушайте господарката — вашата майка.
— Не мога да живея с този срам. Трябва да си отмъстя, след което ще се самоубия и ще изтрия позора.
— За последен път те моля, синко, приеми своята карма.
— Моята карма е да убия Ябу.
— Е, добре тогава. Ти си мъж. Имаш правото да решаваш. Което ще бъде, ще бъде. Но убийството на Ябу само по себе си е нищо. Трябва да обмислим подробен план. Необходимо е да премахнем и сина му, и Игураши. Най-вече Игураши. Тогава баща ти ще поведе рода, което е негово право.
— Как ще постигнем това, майко?
— Двамата с теб ще съставим плана. И моля те, имай търпение. После ще се посъветваме с баща ти. Мидори, дори ти можеш да дадеш някакъв съвет, само че се постарай да не е безполезен.
— А Торанага-сама? Та той подари на Ябу своя меч.
— Мисля, че единственото, което Торанага-сама иска, е Идзу да бъде силна васална провинция. А не съюзническа. И той като тайко не иска съюзници. Имам чувството, че дори ги ненавижда. А като васали на Торанага родът ни ще процъфти. Или като васали на Ишидо. Кой ще направи избора? И как да извършим убийствата?
И Оми си спомни радостта, която го бе обхванала, щом взеха окончателното решение.
И сега пак усети същата радост. Но на лицето му не трепна нито един мускул. Специално подбрани и докарани от Мишима прислужнички поднасяха чай и саке. Той следеше изпод вежди Ябу, Анджин-сан, Марико и Игураши. Всички чакаха Ябу да започне.
Стаята беше просторна и проветрива. В нея имаше достатъчно място за тридесет самурая да се хранят, да пият саке и да разговарят. В крепостта имаше много други помещения и кухни за телохранителите и прислугата, както и градина. Макар да бяха временни и направени набързо, постройките бяха солидни и отлично изпълнени за времето, с което бе разполагал Оми, и лесно отбраняеми. Фактът, че бе платил за всичко от личните си доходи, ни най-малко не го караше да се замисли. Това бе негов дълг.
Хвърли поглед през отворената врата. Предният двор гъмжеше от войници на пост. Имаше и конюшня. Предпазен ров обграждаше крепостта. Оградата бе направена от огромни бамбукови дървета, здраво завързани едно за друго. Керемиденият покрив се крепеше на грамадни централни подпори. Стените представляваха плъзгащи се паравани, покрити с восъчна хартия, както обикновено се правеше. Дъските на пода бяха наредени върху добре утъпканата пръст и покрити с рогозки.
По заповед на Ябу Оми бе претърсил четири села за материали за този строеж и за другата къща, а Игураши докара първокачествени рогозки и други неща, които не можеха да се набавят в селото.
Оми се гордееше с работата си, както и с лагера за три хиляди самураи на платото отвъд хълма и охраняваните пътища, които водеха към селото и брега. Сега Анджиро беше заключено в обръч и непристъпно от сушата. А откъм морето щяха навреме да получат сведения за всякакви вражески кораби и господарят щеше да има достатъчно време да вземе мерки и да се спаси.
Само че си нямам господар. На кого ще служа сега, питаше се Оми. На Икава Джикю? Или направо на Торанага? А ще ми даде ли той в замяна онова, което искам? Или може би Ишидо? Но до Ишидо много трудно се стига. Като си помисля обаче колко неща мога да му съобщя…
Рано следобед Ябу повика Игураши, Оми и четиримата си главни офицери и им съобщи тайния си план за обучението на петстотин въоръжени с пушки самураи. Игураши се назначаваше за командир, а Оми — за предводител на една от стотните. Съставиха план как да разпределят хората на Торанага в отрядите, след като пристигнат, и как да бъдат обезвредени, ако се окажат предатели.
Оми предложи да обучат тайно на другия край на полуострова още три отряда по сто самураи като резерва, в случай че Торанага предприеме някакъв подъл ход.
— А кой ще командува хората на Торанага? Кого ще изпрати той като заместник-командир — попита
