Игураши.
— Това няма никакво значение — отвърна Ябу. — Аз ще съм този, който ще назначи петимата му помощници, а те ще имат задачата да му прережат гърлото, ако се наложи. Паролата, която ще послужи като сигнал за убийството както на заместник-командира, изпратен от Торанага, така и на всички останали негови хора, ще бъде „Сливово дърво“. Утре, Игураши-сан, ще избереш тези петима души. Аз лично ще ги одобря и засега никой от тях не бива да знае плана ми за мускетния батальон.
Сега Оми наблюдаваше Ябу и предвкусваше възторга си от отмъщението. Нямаше нищо по-лесно от това да убие Ябу, но убийството му трябваше да се съгласува. Само в такъв случай баща му и по-големият му брат щяха да оглавят рода и Идзу.
Ябу пристъпи направо към въпроса.
— Марико-сан, кажете, моля ви, на Анджин-сан, че искам утре да започне да обучава моите хора да стрелят като варвари. Осен това искам да науча всичко за начина, по който варварите водят война.
— Много се извинявам, Ябу-сан, но пушките ще пристигнат чак след пет-шест дни — напомни му тя.
— Моите хора имат достатъчно като за начало. Искам да започне още утре.
Марико преведе.
— Какво желае да научи за войната?
— Каза: всичко.
— А именно?
Марико попита Ябу.
— Ябу-сан се интересува дали сте участвували в битки на суша.
— Да, в Холандия и във Франция.
— Ябу-сан казва — чудесно. Иска да научи каква е стратегията на европейците, как се водят битките по вашите земи. Най-подробно.
Блакторн се замисли.
— Предайте на Ябу-сан, че мога да обуча колкото хора желае и знам точно какво го интересува.
От отец Доминго бе узнал много неща за начина, по който воюват японците. Монахът беше голям специалист по въпроса, който жизнено го интересуваше. „В края на краищата, сеньор, тези знания са от основно значение. Всеки духовен пастир трябва да знае как да охранява паството си. Та нали нашите славни конквистадори са благословеното оръжие на светата църква! Нали бях с тях на предната линия в боевете за Новия свят и Филипините и съм ги изучавал повече от двадесет години? Познавам войната, сеньор. Знам я. Мой дълг беше — по божията воля — да я познавам. Може би господ ви е изпратил при мен да ви предам знанията си, в случай че умра. Моето паство тук в затвора ме научи как воюват японците. Сега знам как се бият войските им и как можем да ги победим. Или как те могат да ни победят. Помнете, сеньор- това, което ще ви разкажа, е тайна, и ви заклевам в безсмъртната ви душа — никога не съчетавайте японската ожесточеност с модерните оръжия и методи. Защото тогава ще бъдат непобедими на суша.“
Блакторн се предаде в божиите ръце. И започна.
— Кажете на Ябу-сан, че мога да му бъда от голяма полза. Както и на Торанага-сама. Мога да направя армиите им непобедими.
— Ябу-сан казва, че ако сведенията ви се окажат полезни, Анджин-сан, той ще увеличи възнаграждението ви от двадесет коку на месец, които ви отпуска Торанага-сама, на четиридесет още след първия месец.
— Благодаря. Но ако направя всичко това, в отплата искам една услуга: да отмени заповедта си за селото и да ми върне кораба и екипажа след пет месеца.
— Но, Анджин-сан — стресна се Марико — вие не можете да се пазарите с него като търговец!
— Моля ви да го попитате. Моля го най-смирено. Като почетен гост и признателен бъдещ васал.
Ябу се намръщи и дълго говори нещо.
— Ябу-сан казва, че селото не е от никакво значение. Юздите на селяните трябва винаги да се държат здраво, а те да усещат огън под петите си, за да свършат някаква работа. Не се безпокойте за тях. Що се отнася до кораба, той е в ръцете на Торанага-сама. Ябу-сан е убеден, че скоро ще си го получите обратно. Моли ме да предам вашето искане на Торанага-сама веднага щом пристигна в Йедо. Ще го сторя незабавно, Анджин-сан.
— Моля да ме извините пред Ябу-сан, но отново го моля да отмени заповедта си. Още тази вечер.
— Но той току-що отказа, Анджин-сан! Да повторите молбата си, ще бъде крайно невъзпитано.
— Да, разбирам. Но въпреки това го помолете отново. За мен това е от голямо значение.
— Казва да имате търпение. Не се грижете за селяните.
Блакторн кимна. После реши.
— Благодаря. Разбирам. Благодарете, моля, на Ябу-сан, но му кажете, че не мога да живея с този срам.
Марико пребледня.
— Какъв срам?
— Не мога да живея със срама, че селото ще тежи на съвестта ми. Аз съм опозорен. Не мога да го понеса. Това противоречи на християнската ми вяра. Трябва незабавно да се самоубия.
— Да се самоубиете?
— Да. Така реших.
Ябу ги прекъсна.
—
Тя преведе със запъване думите на Блакторн. Ябу й зададе няколко въпроса, на които тя отговори, и накрая той каза:
— Ако не бях видял как реагирахте, Марико-сан, щях да помисля, че се шегува. Защо се изплашихте така? Кое ви накара да мислите, че говори сериозно?
— Не знам, господарю. Изглежда много… не знам… Оми-сан?
— Самоубийството противоречи на християнството, господарю. Те не се самоубиват като нас. Като самураите.
— Марико-сан, вие сте християнка. Вярно ли е това?
— Да, господарю. Самоубийството е смъртен грях и противоречи на божиите заповеди.
— Игураши-сан? Ти как смяташ?
— Хитрува. Той не е християнин. Спомнете си първия ден — какво направи с кръста на свещеника? И какво позволи на Оми-сан да направи с него, за да спаси момчето?
Ябу се усмихна при спомена за онзи ден и последвалата го нощ.
— Така е, съгласен съм. Той не е християнин, Марико-сан.
— Извинете, но не ви разбирам, господарю. Какво е станало със свещеника?
Ябу й разказа и тя широко разтвори очи, поразена.
— Осквернил е светото разпятие…
— И хвърли парчетата в праха — добави Игураши. — Казвам ви, господарю, иска да ви изиграе. Щом тази история със селяните го позори, как тогава може да живее с позора, който му нанесе Оми-сан, като се изпика отгоре му?
— Моля? Извинете, господарю, но пак не разбирам за какво говорите — обади се Марико.
— Разкажете — нареди Ябу на Оми.
Тя се отврати от постъпката му, но лицето й остана съвършено безизразно.
— И след това Анджин-сан стана кротък като агънце, Марико-сан — заключи Оми. — И винаги ще е кротък, стига да няма оръжие.
Ябу отпи още саке.
— Кажете му, Марико-сан: самоубийството не е варварски обичай. Той е в разрез с християнския бог. Как може да се самоубие?
Ябу следеше внимателно Блакторн, докато Марико му превеждаше и той отговаряше.
— Анджин-сан се извинява най-покорно, но казва: обичай или не, бог или не, срамът е прекалено голям и не-поносим за него, така че той не може да живее повече. Казва… че се намира в Япония, сега е хатамото и има право да живее според нашите закони. — Ръцете й трепереха. — Така ми отговори, Ябу-сан. Имал право да живее според нашите обичаи и закони.
