изстискате от него всичко — още повече, че сега той ви има доверие. Ще трябва да правите различни опити с него, да нагаждате техните методи към нашите. Да, ще ви трябва най-малко половин месец.
— А Торанага-сама?
— Ще се съгласи, ако му изложите правилно искането си. Няма начин да не се съгласи. Пушките са и негови, и ваши. А нейното присъствие тук ще се окаже полезно и в други отношения.
— Така е — съгласи се Ябу със задоволство, защото и на него му бе минавало през ума да я задържи като заложница. Още на кораба си го бе помислил, когато се чудеше дали да не предложи на Ишидо главата на Торанага. — Тода Марико трябва, разбира се, да бъде добре охранявана. Ще бъде много неприятно, ако попадне в злонамерени ръце.
— Да. И освен това тя може да се окаже средство, е което да държите в ръце Бунтаро, Хиромацу, целия им род и дори Торанага.
— Съчинете писмо, което ще изпратим в Йедо.
Оми небрежно подхвърли:
— Майка ми получи днес новини от Йедо. Помоли да ви предам, че Генджико-сан е подарила на Торанага първия му внук.
Ябу веднага наостри уши. Внук на Торанага? Дали чрез това дете няма да може да контролира Торанага? Внукът осигурява на Торанага продължение на династията му. Как да се докопам до бебето като заложник?
— А Очиба? Очиба-сама?
— Тръгнала си е от Йедо заедно е целия си антураж. Още преди три дни. Вече трябва да е в безопасност на територията на Ишидо-сама.
Ябу се замисли за Очиба и сестра й, Генджико. Колко бяха различни! Очиба — жизнена, хитра, неуморна, най-желаната жена в империята и майка на наследника. Генджико, по-малката сестра, беше кротка, замислена, е грозно лице и пословична жестокост, наследена от майка и, сестрата на Города. Двете сестри се обичаха, но Очиба ненавиждаше Торанага и цялото му потомство, докато Генджико мразеше тайко и сина му Яемон. Дали тайко наистина беше баща на детето на Очиба, зададе си Ябу въпроса, който всички даймио от години си задаваха тайно.
Какво не бих дал да получа отговор на този въпрос! Какво не бих дал да имам тази жена!
— Сега, когато Очиба-сама вече не е заложница в Йедо — това може да е и за добро, и за по-лошо, не е ли така? — замислено каза Ябу.
— За добро е, само за добро. Сега вече Ишидо и Торанага няма да се бавят и ще започнат в най-скоро време. — Оми умишлено пропусна да каже „сама“ след двете имена — Марико-сан трябва да остане за ваша лична безопасност.
— Погрижете се за това. Напишете писмото и го изпратете на Торанага.
Судзу, прислужницата, почука дискретно и отвори вратата. Влезе Дзукимото.
— Господарю?
— Къде са подаръците, които наредих да докарате за Оми-сан от Мишима?
— Всички са в склада. Ето списъка. Двата коня може да избере сам от конюшнята. Или искате аз да го сторя?
— Не. Оми-сан ще си ги избере утре.
Ябу зачете прилежно съставения списък:
„Двадесет кимона — второ качество — два меча, доспехи — на старо, поправени, но в добро състояние — два коня, оръжие за сто самураи — по един меч, шлем, нагръдник, лък, двадесет стрели и копие — първо качество. — На обща стойност четиристотин двадесет и шест коку. Също и камъкът, наречен «Камък на очакването» — цена: безценен.“
— Ах, да — добродушно си спомни Ябу онази нощ. — Това е камъкът, който открих в Кюшу. Доколкото си спомням, вие имахте намерение да го преименувате на „Очакващия варварин“?
— Да, господарю, ако нямате нищо против. Но ще ми окажете ли утре честта да изберете лично мястото му в градината? Боя се, че няма достойно място за него.
— Утре ще реша. Да…
Ябу остави мислите си да се зареят към камъка, далечните дни, прекарани с неговия господар тайко, и накрая към Нощта на писъците. Обзе го тъга. Колко е кратък, тъжен и жесток животът! Огледа Судзу. Момичето колебливо му се усмихна — овално личице, стройно и крехко тяло; както и другите две прислужници. И трите бяха докарани в носилки от къщата му в Мишима. Тази нощ бяха боси, кимоната им бяха от най-фина коприна, кожата им — млечно бяла. Интересно, помисли си той, момчетата могат да бъдат тъй грациозни и в много отношения по-женствени и чувствени от момичетата. После забеляза Дзукимото.
— Какво чакаш? Махай се!
— Да, господарю. Поръчахте да ви напомня за данъците.
Дзукимото надигна с пъшкане огромното си потно туловище и доволен се затътри към вратата.
— Оми-сан, веднага удвоете всички данъци.
— Да, господарю.
— Проклети селяни! Нищо не работят! До един са ленивци. Аз охранявам пътищата от бандити, моретата от пирати, управлявам ги мъдро, а те какво? По цял ден се наливат с чай и саке и се тъпчат с ориз! Крайно време е да осъзнаят задълженията си!
— Така е, господарю — съгласи се Оми. После Ябу се върна на въпроса, който го бе занимавал през цялата вечер.
— Анджин-сан ме изуми. Но не и вас, както ми се стори.
— О, не, аз също се изумих. Дори повече от вас. Но вие постъпихте много мъдро, като го принудихте да се реши на такава постъпка.
— Смятате ли, че Игураши беше прав?
— Само се възхитих от мъдростта ви. Все някога трябваше да му откажете. Според мен постъпихте умно, като го сторихте още тази вечер.
— Помислих, че ще отиде докрай и ще се самоубие. Да. Радвам се, че бяхте готов да се намесите. Разчитах на това. Като за варварин Анджин-сан е изключителен човек, нали? Жалко, че все пак е варварин и е толкова наивен.
— Да.
Ябу се прозя. Прие от Судзу чашка саке.
— Та значи казвате, половин месец? Марико-сан трябва да остане тук поне толкова, Оми-сан. След това ще реша какво да правя е тях двамата. Скоро ще трябва да му дам още един хубав урок. — Той се засмя и гнилите му зъби лъснаха. — Щом той ни дава да разберем, значи и ние трябва да го научим на туй-онуй. Погрижете се за това. Да, съгласен съм с вас, че дните на варварина са преброени.
Глава тридесет и втора
Дванадесет дни по-късно от Осака пристигна вестоносец, придружен от десет самураи. Конете им бяха с пяна на уста, по-скоро мъртви, отколкото живи. Знамената на копията им развяваха йероглифа на всесилния Съвет на регентите. Денят беше зноен, облачен и влажен.
Куриерът беше слаб, но як самурай от висш ранг — един от главите офицери на Ишидо. Казваше се Небара Джодзен и беше известен със своята жестокост. — Сивото му униформено кимоно се беше изпокъсало, цялото бе опръскано с кал, а от умора очите му се бяха налели с кръв. Отказа както да яде, така и да пие нещо, и доста неучтиво поиска незабавна среща с Ябу.
— Извинете външния ми вид, Ябу сан, но задачата ми е много спешна и не търпи отлагане. Моля за извинение. Моят господар пита: първо, защо обучавате войници на Торанага заедно с вашите и, второ, защо тренират с толкова много пушки?
Ябу се бе изчервил от грубостта му, но се сдържа, защото съзнаваше, че на Джодзен му е било специално наредено как да се държи и че тази липса на обноски говори за неблагоприятен превес на
