Тя се усмихна.
— Лягането с жена винаги има цена. Винаги. Не непременно в пари, Анджин-сан, но мъжът винаги плаща за това по един или друг начин. Ние наричаме истинската любов „дълг“ и тя е от една душа за друга, затова не се нуждае от такова изразяване — физическо изразяване, с изключение може би на подарък като смъртта.
— Грешите. Защо не мога да ви покажа света такъв, какъвто е!
— Познавам света такъв, какъвто е и какъвто винаги ще бъде. Искате ли пак тази презряна слугиня?
— Да, много добре знаете.
Марико весело се засмя.
— Тогава ще ви я изпратя. По залез слънце. Двете е Фуджико ще я доведем.
— Дявол да го вземе — като нищо ще го направите! И той се присъедини към нейния смях.
— Ах, Анджин-сан, приятно е да ви гледа човек как се смеете. Откак сте в Анджиро, много се променихте. Много.
— Не чак толкова. Но снощи сънувах един сън. И този сън беше самото съвършенство.
— Бог е съвършенство. Понякога съвършенство е един залез или изгряването на луната, или първият минзухар.
— Изобщо не ви разбирам.
Тя вдигна воалетката от лицето си и го погледна в очите.
— Веднъж един друг мъж ми каза: „Изобщо не ви разбирам“, а моят съпруг отговори: „Извинете, господарю, но никой мъж не я разбира. Баща й не я разбира, боговете не я разбират, нито нейният варварски бог, дори майка й не я разбира.“
— За Торанага ли става дума? Торанага-сама?
— Не, Анджин-сан, за тайко. Торанага-сама ме разбира. Той разбира всичко и всички.
— Дори мен?
— И вас много добре ви разбира.
— Много сте сигурна.
— Да, много.
— Той ли ще спечели войната?
— Да.
— И аз съм негов любим васал?
— Да.
— Ще иска ли флота?
— Да.
— А кога ще си получа кораба?
— Няма да го получите.
— Защо?
Сериозността й се стопи.
— Защото ще получите „прислужницата“ си в Анджиро и толкова много ще се търкаляте в леглото, че няма да ви останат сили да отплавате дори на четири крака, дори ако тя ви моли да се качите на кораба и ако Торанага-сама ви нареди да си вървите и да ни оставите на мира!
— Виждате ли каква сте! Както си говорите сериозно, и изведнъж започвате да се шегувате.
— Това е, за да ви изясня някои неща, Анджин-сан. Но преди да ни напуснете, трябва да се срещнете с Кику-сан. Тя е достойна за силна страст. Толкова е красива и надарена! За нея трябва да сте нещо изключително.
— Изкушавате ме да приема предизвикателството.
— Някого не предизвиквам. Но ако сте готов да бъдете самурай, а не… чужденец, ако сте готов да се отнасяте към правенето на любов като към такова — тогава за мен ще е чест да ви посреднича.
— Какво значи това?
— Когато сте в добро настроение, когато сте готов за много специални забавления, помолете наложницата си да ме повика.
— Защо Фуджико-сан?
— Защото е неин дълг да се погрижи за удоволствията ви. Наш обичай е да опростяваме нещата. Възхищаваме се от простотата и затова и мъжете, и жените могат да приемат правенето на любов за това което е: важна страна от живота, без съмнение, но между мъжа и жената има други, много по-важни неща. Например смиреност, уважение, дълг. Дори тази ваша „любов“. Фуджико ви „обича“.
— Не е вярно.
— Би дала живота си за вас. Какво друго може да даде?
Той свали погледа си от нея и се загледа в морето. Вятърът се бе усилил и вълните около брега имаха бели гребени. После пак се обърна към нея.
— Значи двамата с вас няма какво да си кажем?
— Не. Това е най-мъдро.
— А ако не съм съгласен?
— Трябва да сте съгласен. Вие сте тук. Тук е вашият дом.
Атакуващите петстотин самураи препуснаха в галоп в подножието на хълма без никакъв ред, надолу към каменистата долина, където двете хиляди защитници ги чакаха в стегнати редици. Всеки конник бе метнал през рамо по един мускет и бе препасал пояс с куршуми, кремъци и барут. Като на повечето самураи дрехите им бяха пъстроцветна безредица от кимона и дрипи, но оръжието винаги беше най-хубавото, което можеха да си позволят. Единствено Торанага и Ишидо, който гледаше да не остане назад, настояваха войските им да носят униформи и да са спретнато облечени. Всички останали даймио смятаха тази екстравагантност във външния вид за глупаво прахосване на средства и излишно нововъведение. Дори Блакторн бе съгласен с това. Европейските армии никога не носеха униформи — кой крал можеше да си позволи подобен разкош, освен за личната си охрана?
Беше застанал на едно възвишение заедно с Ябу, помощниците му, Джодзен, неговите хора и Марико. Това бе първата цялостна репетиция за атака. Чакаше напрегнат. Ябу беше необичайно стегнат, а Оми и Нага бяха станали крайно изнервени, та чак избухливи. Най-вече Нага.
— Какво им става? — попита Блакторн Марико.
— Може би искат да се представят добре пред господаря си и неговия гостенин.
— И той ли е даймио?
— Не, но е важна личност, един от военачалниците на Ишидо. Ще бъде добре, ако днес всичко мине както трябва.
— Трябваше да ме известят, че ще има такава репетиция.
— И какво щяхте да постигнете? Направили сте всичко, каквото можете.
Така е, мислеше си Блакторн, като наблюдаваше атакуващите. Но още никак не са готови. Ябу, пък и останалите не може да не знаят това. Ако се случи нещо неприятно, всичко е карма, каза си накрая успокоително и намери утеха в тази мисъл.
Нападателите набираха скорост, а отбранителите чакаха строени под знамената на своите водачи, подвикваха подигравателно към „врага“, както биха правили в редовен бой, строени в свободни редици по трима-четирима в дълбочина. Скоро атакуващите ще слязат от конете на разстояние извън обсега на стрелите, а след това най-доблестните воини от двете страни войнствено ще се втурнат напред, за да си хвърлят ръкавица, ще си обявят един на друг родословното дърво и ще изтъкнат своето превъзходство, придружавайки всичко това с най-открити обиди. Ще се разгорят единични схватки, чийто брой постепенно ще нараства, докато най-накрая някой от командуващите ще обяви обща атака и тогава всеки започва да се бие за себе си. Обикновено по-многобройните побеждаваха, след което влизаха в действие резервите и мелето се възобновяваше, докато не се пречупеше духът на някоя от страните и към няколкото страхливци, започнали да отстъпват, не се присъединяваха останалите — тогава започваше поголовна сеч. Предателството не беше изключено. Случваше се цели полкове да преминат на страната на противника по заповед на командира си и там ги приветствуваха като съюзници — винаги с добре дошли, но никога с
