доверие. Понякога победените командири бягаха, за да прегрупират силите си и отново да се върнат на полесражението. Друг път оставаха да се бият до смърт или най-церемониално си правеха сепуку. Рядко попадаха в плен. Някои предлагаха услугите си на победителя. В едни случаи ги приемаха, но най-често им отказваха. Участта на победения беше смърт — бърза за смелия и позорна за страхливеца. Такъв беше историческият модел на всички боеве в тази страна, дори на великите битки. Войниците бяха като навсякъде, но тукашните бяха по-настървени, по-многобройни, по-готови да умрат за господарите си, отколкото къде да е по света. Грохотът на копитата отекваше в долината.
— Къде е водачът на атакуващите? Къде е Оми-сан? — питаше Джодзен.
— Някъде сред хората си, имайте търпение — отговори Ябу.
— Но къде му е знамето? Защо не е облечен в бойни доспехи с пера? Къде е знамето на командира? Приличат на шайка недостойни бандити!
— Имайте търпение. На всички командири е заповядано да бъдат по възможност по-незабележими. Вече ви обясних. И не забравяйте, че битката е уж в разгара си и това тук е част от целия бой, с резерви и…
— А къде са им мечовете? — не издържа пак Джодзен. — Никой от тях не носи мечове! Самураи без мечове! Нали ще ги изколят!
— Имайте търпение!
Нападателите слизаха от конете си. Първите отбранители се насочиха напред да докажат доблестта си. Срещу тях тръгна същия брой противници. Изведнъж разпокъсаните редици на атакуващите се стегнаха в пет дисциплинирани фаланги, всяка от по четири редици по двадесет и пет души — три напред и две на четиридесет крачки зад тях, като резерва. И нападнаха врага като един. Строени, заковаха рязко по команда и първата редица изстреля оглушителен залп. Писъци, предсмъртни викове. Джодзен и хората му инстинктивно приклекнаха, след което с ужас наблюдаваха как първата редица коленичи и започна да зарежда оръжието си, докато втората стреля над главите им, след това третата, четвъртата. — При всеки залп все по-голям брой бранители падаха по-косени и долината се изпълни с викове, писъци и хаос.
— Избивате собствените си хора — опитваше се Джодзен да надвика оглушителния шум.
— Патроните са халосни, не са истински. Те се преструват, но я си представете, че боят е истински, с истински патрони! Гледайте!
Бранещите се „се съвзеха“ от първоначалния шок. Прегрупираха се и устремно се хвърлиха във фронтална атака. Но дотогава първите редици бяха заредили и по команда отправиха още един залп от клекнало положение, после втората редица стреля права и моментално клекна да зарежда, последвана от третата и четвъртата, и макар много от мускетарите да зареждаха бавно и редиците да загубиха първоначалната си стройност, не беше никак трудно да си представи човек каква поголовна смърт можеха да нанесат добре обучени воини. Контраатаката замря, хората се разпръснаха и отбранителите се оттеглиха уж объркани назад към хълма на наблюдателите. Земята бе осеяна с „трупове“.
Джодзен и самураите му бяха потресени.
— Тези пушки ще пробият всяка линия!
— Чакайте, това още не е краят на боя.
Отбранителите отново се прегрупираха, командирите им започнаха гръмко да ги насърчават за победа, включиха резервите и заповядаха последна всеобща атака. Самураите се втурнаха надолу по хълма, надаващи ужасяващите си бойни викове, напред към противника.
— Този път вече ще ги пометат — обади се Джодзен, повлиян като всички останали от реализма на престорената битка.
И той се оказа прав. Фалангите не удържаха на устрема, разсипаха се и побягнаха, гонени от бойните викове на истинските самураи, въоръжени с мечове и копия, а Джодзен и хората му присъединиха своите презрителни викове към понеслите се смъртоносни полкове. Мускетарите бягаха като чесъноядци, изминаха сто, двеста, триста крачки и изведнъж, по команда, фалангите се прегрупираха, но този път под формата на буквата „Л“. И отново се раздадоха оглушителните залпове. Атакуващите забавиха победния си ход. После спряха, но пушките не замлъкнаха. Накрая и те спряха да стрелят. Играта свърши. Ала всички горе на възвишението знаеха, че в действителност тези две хиляди души биха били избити.
В настъпилата тишина отбранители и атакуващи започнаха да се съвземат. „Труповете“ се надигнаха, събираха оръжието си. Смях и пъшкане. Някои накуцваха. Имаше и тежко ранени.
— Поздравявам ви, Ябу-сама — искрено каза Джодзен. — Сега разбирам какво сте имали предвид.
— Стрелбата не беше едновременна — изръмжа Ябу, макар да беше много доволен. — Още месеци им трябва да се научат.
Джодзен поклати глава.
— И сега не бих ги нападнал. Особено ако стрелят с истински муниции. Никоя армия няма да им устои редиците не могат да останат стегнати. А след това — изсипете обикновени войски и ще ги насвиете от краищата като стар пергамент. — И той благодари на ками че е имал благоразумието да присъствува поне на една атака. — Ужасно беше. За миг си помислих, че е истински бой.
— Заповядано им беше да се бият като в действителност. А сега, ако желаете, може да направите преглед на мускетарите.
— Благодаря. Това е голяма чест.
Защитниците се бяха запътили към лагера си от другата страна на хълма. Петстотинте мускетари чакаха долу при пътеката, която се изкачваше нагоре и после слизаше пак към селото. Бяха се строили начело с Оми и Нага, и двамата отново въоръжени с мечовете си.
— Ябу-сама?
— Да, Анджин-сан?
— Добре, нали?
— Да, добре.
— Благодаря, Ябу-сама. Аз доволен.
Марико го поправи, без да се замисли.
— Доволен съм.
— Извинете. Доволен съм.
Джодзен отведе Ябу настрана.
— Всичко това идея на Анджин-сан ли е?
— Не — излъга Ябу. — Но варварите се сражават по този начин. Той просто обучава хората на зареждане и стрелба.
— А защо не последвате съвета на Нага-сан? Вече сте изстискали знанията му. Защо да рискувате да се разпространят? Той е чумава зараза. Много е опасен, Ябу-сама. Нага-сан е прав — и селяните могат да се бият по този начин. И то с лекота. Отървете се от него още сега.
— Ако Ишидо-сама желае да получи главата му, трябва само да я поиска.
— Аз я искам! Още сега. — Той отново стана рязък. — Говоря от негово име.
— Ще обмисля искането ви, Джодзен-сан.
— И също така от негово име настоявам веднага да отнемете всички пушки на тази войска.
Ябу се намръщи и прехвърли вниманието си върху ротите. Те се приближаваха към хълма в прави, дисциплинирани редици, които изглеждаха донякъде смешни, защото такъв ред не беше нещо обичайно. Заковаха на петдесет стъпки разстояние. Оми и Нага се приближиха сами и отдадоха чест.
— За първо упражнение не беше лошо — каза Ябу.
— Благодаря, господарю — отвърна Оми. Той леко накуцваше, а лицето му беше изцапано, цялото в синини и барутни петна.
— По време на една истинска битка войниците ви нали носят мечове Ябу-сама? — заинтересува се Джодзен. — Самураят трябва да носи оръжието си — в края на краищата мунициите ще свършат.
— Мечовете само ще им пречат, като нападат и се оттеглят. Разбира се, ще ги носят както винаги, за да поддържат изненадата, но ще ги захвърлят още преди първата атака.
— В една истинска битка самураят винаги има нужда от меч. И въпреки всичко съм доволен, че никога няма да използувате тези специални части, нито… — Джодзен за малко да добави „нито тази мръсна подла тактика“, но навреме се овладя. — Или всички ще трябва да се откажем от мечовете си.
— Може и така да стане, Джодзен-сан, ако има война.
— Ще се откажете от своята сабя, Мура-сама? Или дори от подаръка на Торанага?
