път. Всичко беше приковано с летви.
Обиколи брега и се върна обратно в къщата, поднасян от силния напор на вятъра. По пътя не срещна никого. Валеше и скоро се измокри до кости.
Фуджико го чакаше пред верандата, разтърсвана от вятъра, който се опитваше Да отнесе газовата лампа. Всички бяха будни. Слугите пренасяха ценните вещи до ниската кирпичена постройка и каменния навес зад градината. Бурята още не беше застрашителна. Една от керемидите се разхлаби, вятърът се промъкна под стряхата и покривът се разтърси. Керемидата падна и се разби с трясък. Слугите бързаха — едни приготвяха кофи свода, други се опитваха да поправят покрива. Старият градинар Уеки-я, подпомаган от няколко дечица, привързваше нежните фиданки към бамбукови пръчки.
Следващият порив разтърси цялата къща.
— Марико-сан, ще се събори!
Тя нищо не каза. Вятърът я дереше с ноктите си и очите на двете жени сълзяха. Той погледна към селото. По въздуха се носеха отломъци, после вятърът се промъкна под една цепнатина в хартиената стена на някаква къща и за миг цялата стена изчезна — остана да стърчи само дървеният й скелет. Отсрещната стена също не издържа и цялата къща рухна.
Блакторн безпомощно се обърна назад — стената на собствената му стая литна във въздуха и изчезна, след нея и отсрещната. Още секунда, и всички стени вече висяха на парцали. Къщата стана като прозрачна. Подпорите на керемидения покрив обаче издържаха и той не помръдна. Из въздуха хвърчаха постели, фенери и рогозки, гонени от прислугата.
Бурята отнесе всички стени на селските къщи, а някои от къщите все едно, че изобщо не ги беше имало. Зле наранени хора нямаше. Призори всичко утихна и селяните започнаха отново да строят домовете си.
До пладне стените на къщата на Блакторн бяха готови и половината село също бе възстановено. Леките дъсчени стени не изискваха много труд — само върви и дървени щифтове за свързването им, които хората умело издялкваха. Керемидените и сламените покриви се възстановяваха по-трудно, но той видя как жителите на селото си помагаха — усмихнати, чевръсти, очевидно много опитни. Мура се щураше напред- назад по улиците, даваше съвети, наставления, вадеше душите на хората, надзираваше работата им. Качи се и горе при тях да види как вървят работите.
— Мура, вие направихте… — Блакторн си търсеше думите. — Направихте всичко, изглежда, лесно.
— Благодаря, Анджин-сан. Благодаря. Имахте късмет обаче, че не избухнаха пожари.
— Вие често пожари?
— Много се извинявам — „Често ли имате пожари?“
— Често ли имате пожари — послушно повтори Блакторн.
— Да. Но наредих селото да е подготвено. Подготвено — разбирате ли?
— Да.
— Като налетят тези бури…
Мура изведнъж замръзна, с поглед, вперен някъде зад гърба на Блакторн. После се поклони ниско.
Оми се приближаваше с пъргавата си, леко пружинираща походка и погледът му обгръщаше приятелски Блакторн, като че ли Мура не съществуваше.
— Добро утро, Анджин-сан.
— Добро утро, Оми-сан. Добре ли е вашата къща?
— Да, благодаря. — Той погледна Мура и строго занарежда: — Хората да излязат на риболов или на работа в полето. И жените също. Ябу-сама си иска данъците. Да не искате да ме посрамите пред него с мързела си?
— Не, Оми-сама! Моля да ме извините. Веднага ще се погрижа за това.
— Нямаше защо аз да ти казвам какво трябва да се прави. Следващия път няма да си хабя приказките!
— Извинявам се за глупостта си.
И Мура хукна надолу.
— Днес изглеждате добре — обърна се Оми към Блакторн. — Имахте ли неприятности през нощта.
— Днес съм добре, благодаря. А вие?
Оми изрече нещо дълго, но Блакторн почти нищо не схвана, а от всичко, което Оми наговори на Мура, разбра само една-две откъслечни думи.
— Много се извинявам, но не разбирам.
— Хареса ли ви? Как ви хареса вчера? Атаката? Престорената битка?
— А, разбрах. Да, мисля, добре.
— А свидетелствуването?
— Моля?
— Дето бяхте свидетел. Ронинът Джодзен и хората му. — Оми със смях имитира нападение с щик. — Бяхте свидетел на тяхната смърт. Смърт! Разбирате ли?
— А, да. Истина, Оми-сан, аз не обича убиване.
— Карма, Анджин-сан.
— Карма. Днес учения?
— Да. Но Ябу-сама иска само да говори. По-късно. Разбирате ли, Анджин-сан? Само говори, по-късно — търпеливо повтори Оми.
— Само говори. Разбирам.
— Започвате добре да говорите езика ни. Да, много добре.
— Благодаря. Трудно. Малко време.
— Да, но сте способен и упорит човек. Това е важното. Време ще ви дадем, Анджин-сан, не се безпокойте — аз ще ви помогна. — На Оми му стана ясно, че повечето от думите му отпият на вятъра, но това нямаше значение — важно беше Анджин-сан да схване основното. — Искам бъда ваш приятел — добави той и попита много членоразделно: — Разбирате ли?
— Приятел? Разбирам „приятел“.
Оми посочи себе си, после него.
— Искам да бъда ваш приятел.
— А, благодаря. За мен чест.
Оми се усмихна отново, поклони се като равен на равен и си тръгна.
— Да станем приятели? — промърмори Блакторн. — Да не би да е забравил? Аз не съм.
— Ах, Анджин-сан — дотърча Фуджико. — Желаете ли да закусите? Скоро Ябу-сама ще изпрати да ви повикат.
— Не, благодаря. Много разрушено — посочи той къщата.
— Извинете, много съжалявам, но трябва да кажете: „Много ли беше разрушена къщата?“
— Много ли беше разрушена къщата?
— Не много, Анджин-сан.
— Добре. Не ранени?
— Извинете ме, много съжалявам, но правилно е да се каже: „Никой ли не е наранен?“
— Благодаря. Никой ли не е наранен?
— Не, Анджин-сан, никой.
На Блакторн обаче му дойде до гуша да го поправят на всяка дума и сложи край на разговора със заповед:
— Аз съм глад! Храна!
— Да, разбира се, веднага. Много се извинявам, трябва да кажете: „Гладен съм.“ Човек изпитва глад, но е гладен.
Тя изчака той да го произнесе правилно и влезе в къщата.
Блакторн приседна на верандата и се загледа в стария градинар Уеки-я, който почистваше градината от обрулените листа. Из селото се виждаха жени и деца, заети с ремонта на къщите си, и лодки, които излизаха в открито море. Вятърът бе утихнал вече и останалите селяни се бяха запътили към нивите. Интересно какви данъци плащат, почуди се той. Не бих искал да съм селянин в тази страна. Пък и не само тук — навсякъде.
Отначало се бе разстроил при вида на разрушеното село.
