Шогун

— Подобна буря не би засегнала изобщо английските къщи — обясни той на Марико. — Съгласен съм, че беше силна, но защо не строите от камъни и тухли?

— Заради земетръсите, Анджин-сан. Всяка каменна постройка ще се разцепи на две и ще се срути, а хората в нея ще останат погребани под развалините. А така, както са построени нашите къщи, почти не се дават жертви. Ще видите колко бързо ще възстановят всичко.

— Да, но имате пожари. А когато налетят Големите ветрове — тайфуните, какво става?

— Тогава става много лошо.

И тя му обясни за тайфуните, че духат от юни до септември, понякога и по-рано, друг път по-късно. И за другите природни бедствия.

Няколко дни преди това изживяха още един трус, но много лек. Чайникът падна от мангала и го обърна. За щастие въглените бяха загасени. Една от къщите в селото се запали, но пожарът не се разпространи. Блакторн не беше наблюдавал такава умела борба с огъня. А иначе селяните почти не обърнаха внимание на случката, посмяха се и продължиха да си живеят както си знаеха.

— Защо се смеят?

— Ние смятаме, че е много невъзпитано и срамно да се дава израз на силни чувства, особено страх, затова прикриваме всичко с усмивка или смях. Разбира се, всички се боим, но никога не бива да го показваме.

Някои се издават, мислеше си Блакторн.

Небара Джодзен показа страха си. Умря недостойно, разплакан от страх, молещ за милост, а убийството му беше бавно и жестоко. Пуснаха го да бяга, след което го мушкаха с щиковете насред всеобщ смях, после пак го принудиха да бяга и му прерязаха сухожилията. Позволиха му да пълзи и бавно го изкормиха, докато той крещеше неистово, а кръвта му, примесена със слуз, изтичаше. Така го оставиха да умре.

След това Нага прехвърли вниманието си върху останалите самураи. Моментално трима от тях коленичиха, оголиха коремите си и поставиха късите саби пред себе си, готови за ритуалното сепуку. Трима от другарите им застанаха зад тях като секунданти и измъкнаха дългите си мечове с двете дръжки от ножниците, необезпокоявани от Нага и хората му. В момента, в който коленичилите самураи посегнаха към късите си мечове, вратовете им се оголиха и протегнаха, а трите меча изсвистяха и ги обезглавиха с един- единствен удар. Зъбите на падналите глави изтракаха, след което настъпи покой. Мухите не закъсняха.

После други двама коленичиха, а последният застана зад тях. Първият бе обезглавен като другарите си, щом посегна за късия меч. Но вторият каза:

— Аз, Хирасаки Кенко, знам как трябва да умра — как трябва да умре един самурай. — Беше строен младеж, напарфюмиран и почти красив, с бледа кожа, намазана с благовонни масла коса, много спретнат и издокаран. Той вдигна меча си благоговейно и уви донякъде острието в пояса си, за Да го улови по- добре. — Протестирам срещу смъртта на Джодзен-сан и хората му — твърдо заяви той, кланяйки се на Нага. Погледна за последен път небето и се усмихна насърчително на секунданта си. — Сайонара, Тадео. Сбогом.

И заби късия като нож меч дълбоко в лявата страна на стомаха си. После го разпра целия, с две ръце, извади ножа и пак го заби дълбоко, този път над слабините, като рязко го дръпна нагоре. Накълцаните му вътрешност се изсипаха в скута му и докато грозно изкривеното му лице агонизираше, секундантът му сложи край на всичко с един силен удар.

Нага лично вдигна главата за оплетената коса, избърса я от праха и затвори очите. След това нареди на хората си да я измият, увият и изпратят на Ишидо а всички почести, е подробен разказ за доблестта на Хирасаки Кенко.

Последният самурай коленичи. Нямаше кой да му асистира. Беше съвсем младо момче. Пръстите му трепереха и страхът го изяждаше отвътре. Два пъти изпълни своя дълг към другарите си, два пъти нанесе чисти, достойни удари, като им спести изпитанието на болката и срама от страха. Изчака най-скъпия си другар да умре като самурай, да се принесе сам в жертва сред изпълнената е гордост тишина и го обезглави е ненадминато умение. Никога преди не беше убивал.

Очите му се впиха в собствения му меч. Оголи стомаха ей и се замоли да има доблестта на своя любим приятел. Сълзите му напираха, но той напрегна цялата си воля и на лицето му се появи замръзнала, усмихната гримаса. Размота пояса си и уви донякъде острието. И тогава, понеже младежът така добре бе изпълнил своя дълг, Нага махна е ръка на помощника си. Самураят се приближи, поклони се и се представи официално:

— Осараги Нампо, капитан на Торанага-сама, девети легион. За мен ще бъде чест да ви послужа за секундант.

— Икомо Тадео, първи офицер, васал на Ишидо-сама — отвърна младежът. — Благодаря. За мен е чест да ви приема за свой секундант.

Смъртта му беше бърза, безболезнена и доблестна.

Събраха главите. Изведнъж Джодзен отново се върна е писък към живота и е трескави ръце безпомощно се опита да събере вътрешностите си.

Оставиха го на кучетата, довтасали от селото.

Глава тридесет и четвърта

В часа на коня — единадесет часа сутринта, десет дни след смъртта на Джодзен и всичките му самураи, три галери, претъпкани е войници, се показаха иззад полуострова при Анджиро. Торанага слезе на брега. До него крачеше Бунтаро.

— Първо искам да видя учението с атаката, Ябу-сан, с първоначалните петстотин души. Веднага — нареди той.

— Не може ли да го отложим за утре, за да имам време да се подготвя — дружелюбно помоли Ябу, ала отвътре кипеше от ярост заради внезапното пристигане на Торанага и го хвана яд на шпионите му, за гдето не го бяха предупредили. Едва успяха да слязат на брега с почетната стража. — Сигурно сте изморен…

— Благодаря, не съм уморен — рязко го прекъсна Торанага. — И без „защитници“, сложни декори, писъци и престорена смърт — нямам нужда от всичко това. Не забравяйте, стари приятелю, че съм участвувал в достатъчно пиеси „Но“ и сам съм поставил не една, така че имам развито въображение и мога да го използувам. Не съм селянин ронин. Заповядайте, моля, веднага да започнат.

Стояха на брега до кея. Торанага бе обграден от елитната си стража и самураите продължаваха да се изсипват от закотвената галера. Още хиляда, тежко въоръжени, бяха натъпкани в другите две галери, които чакаха недалеч от брега. Денят беше топъл, безоблачен, вълнението — съвсем леко, а хоризонтът бе обвит в мараня.

— Игураши, погрижи се за това.

Ябу едва успя да сдържи гнева си. Откак преди единадесет дни изпрати в Йедо първото си съобщение за пристигането на Джодзен, оттам се получиха само няколко лаконични известия, и то от собствената му шпионска мрежи, а от Торанага — нищо, освен безсистемни и нищо незначещи отговори на все по- настойчивите му сигнали, което го караше да беснее от яд:

„Поразен от новините за моя син. Моля, чакайте по-нататъшни указания.“

Четири дни по-късно:

„Отговорните за смъртта на Джодзен ще бъдат наказани. Да останат на постовете си, но все така под арест, докато се посъветвам с Ишидо-сама.“

И вчера — най-сразяващото послание:

„Днес получих официалната покана от новия Съвет на регентите да присъствувам в Осака на церемониалната изложба на цветя. Когато възнамерявате да потеглите? Съобщете ми незабавно.“

— Това не може да означава, че Торанага заминава — объркано се чудеше Ябу.