Шогун

— Окагасама де генки десу, Анджин-сан, аната уа? Много добре, Анджин-сан, а вие?

Прислужницата извади чисто бельо и дрехи от скрина, който беше умело прикрит и се сливаше с останалите вещи в облепената с хартия стая, след което ги остави насаме.

— Аната уа йоку немута ка? Добре ли спахте?

— Хай, Анджин-сан, аригато годзиемашита — усмихна се тя и долепи ръка до главата си, с което имитира болка и показа с мимика колко била пияна и колко непробудно спала. — Аната уа?

— Уаташи уа йоку немуру. Спах много добре.

— Уаташи уа йоку немута, Анджин-сан — поправи го тя.

— Домо. Уаташи уа йоку немута.

— Хай. Тайхеньой. Добре. Много добре.

Откъм коридора се дочу гласът на Марико:

— Фуджико-сан?

— Хай, Марико-сан?

Фуджико се приближи до вратата и я открехна. Той не видя Марико и не разбра какво си казаха.

Дано никой не е разбрал. Дано остане тайна само между нас двамата. Може би щеше да е по-добре, ако наистина бе само сън.

Започна да се облича. Фуджико се върна и коленичи да му обуе чорапите.

— Марико-сан? Нан джа?

— Нане мо, Анджин-сан — отвърна тя. — Нищо важно.

После се приближи до таконама — нишата с висящия над нея пергамент с йероглифи и красиво подредени цветя, където винаги стояха мечовете му, и му ги подаде. Той ги затъкна в пояса си. Вече не се чувствуваше смешен с тях, макар да му се искаше да ги носи по-незабелязано.

Беше му обяснила, че са били подарени на баща й преди осем години след кървав бой в Северна Корея, по време на първото нашествие. Японските армии победоносно помели империята и си пробивали път на север. Но когато наближили река Ялу, китайските орди нахлули неочаквано през границата, присъединили се към корейците и унищожили японските войски благодарение на невероятното си числено превъзходство. Бащата на Фуджико бил в ариергарда, който прикривал отстъплението към планините северно от Сеул, където се обърнали отново и се били, докато сразили противника. Тази война и следващата се оказали най-скъпо струващите военни операции, предприемани изобщо някога. Когато тайко починал миналата година, Торанага незабавно заповядал от името на Съвета на регентите остатъците от армиите да се завърнат у дома, за голямо облекчение на повечето даймио, които ненавиждали корейската авантюра.

Блакторн излезе на верандата. Обу си сандалите и кимна на прислужниците, наредили се в стройна редица да му се поклонят, както беше обичаят.

Денят беше мрачен и топъл. Небето бе забулено в облаци и откъм морето духаше влажен вятър. Плочите, поставени за стъпване върху ситния чакъл, с който бе покрита пътеката, бяха влажни от падналия през нощта дъжд.

Отвъд портата го чакаха конете и десетте самураи, които винаги го придружаваха. И Марико.

Вече бе яхнала коня си, облечена в светложълто наметало над нежно-зелени копринени панталони. Лицето й се криеше зад воалетката на широкопола шапка, придържана от жълти панделки, а на ръцете си имаше ръкавици. Дъждобранчето също бе приготвено отстрани на седлото.

— Охайо — поздрави я той официално. — Охайо, Марико- сан.

— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка?

— Окагесама де генки десу. Аната уа?

Тя се усмихна.

— Йой, аригато годзиемашита.

С нищо не показа, че между тях нещо се бе изменило. Но той и не очакваше да получи някакъв знак — поне не пред чужди хора, защото знаеше колко е опасно. Парфюмът й го обгърна и му се прииска да я целуне, тук, пред всички.

— Икимашо — заповяда той, метна се на седлото и махна на предния самурай да тръгва. Подкара коня си бавно и Марико го последва със същото темпо. Щом изостанаха от останалите, той се отпусна малко.

— Марико!

— Хай?

— Хубава сте и много ви обичам — каза той на латински.

— Благодаря, но снощното вино ме кара да се чувствувам не дотам красива, а любов е християнско понятие.

— Хубава сте и сте християнка, а виното не може да навреди на красотата ви.

— Благодаря за красивата лъжа, Анджин-сан.

— Не, аз трябва да ви благодаря.

— Нима? Защо?

— Не питайте защо. Искрено ви благодаря.

— Щом виното и месото ви направиха така топъл, добър и галантен, трябва да кажа на наложницата ви да обърне небето и земята наопаки, но да ви ги набавя всяка вечер.

— Да, бих искал всичко да бъде като снощи.

— Имате необичайно щастлив вид днес. Това е чудесно. Но защо? Защо наистина?

— Заради вас. Знаете защо.

— Нищо не знам, Анджин-сан.

— Нищо ли? — закачи я той.

— Нищо.

Той беше поразен. Бяха съвсем сами, в безопасност.

— Защо моето „нищо“ изтри усмивката от лицето ви?

— Ама че съм глупав! Забравих, че трябва да бъдем крайно предпазливи Но така ми се прииска да говорим за това, и то само защото сме съвсем сами. И, честно казано, исках да ви кажа още много неща.

— Говорите много загадъчно. Не ви разбирам.

Той отново се озадачи.

— Значи не искате да говорим за това? Изобщо?

— За кое, Анджин-сан?

— Тогава какво се случи снощи?

— Снощи минах покрай вратата ви, докато моята прислужница Кой беше с вас.

— Какво!

— Двете с вашата наложница решихме да ви направим по този начин един приятен подарък. Тя ви достави удоволствие, нали?

Блакторн се опита да се съвземе. Прислужницата на Марико беше дребна като нея и по-млада, но далеч не така хубава. Вярно, че беше съвършено тъмно и главата му бе замаяна от виното, но не можеше да бъде прислужницата.

— Не е възможно — каза той на португалски.

— Кое не е възможно, сеньор? — попита тя на същия език.

Той побърза да премине отново на латински, защото придружителите им не бяха много далеч, а вятърът духаше към тях.

— Моля ви, не си правете такива шеги. Никой не ни чува. А и аз все пак мога да различа с кого съм и чий е парфюмът.

— Мислите, че съм била аз? О, не, Анджин-сан. За мен би било чест, но това е невъзможно… дори да искам — не, Анджин-сан. Не съм била аз а Кой, прислужницата ми. Бих била поласкана, но принадлежа на друг, макар и да е мъртъв.

— Да, ама не беше прислужницата ви — преглътна той яда си. — Но нека бъде както вие искате.