остави да го въвлекат в разговор. — Изпратен съм тук да се подчинявам, да слушам и много-много да не приказвам. Извинявам се, задето говорих. Нямаше да започна, ако не бяхте настояли. Извинявам се, ако съм ви засегнал, или вас, Ябу-сама, или вас, Оми-сан.
— Няма за какво да се извинявате. Попитах ви за вашето мнение — успокои го Ябу. — Защо трябва да се обиждаме? Това е обсъждане, нали така? Спор между водачи. Значи бихте забранили пушките?
— Да, и мисля, че ще постъпите мъдро, ако държите под око всеки човек във владенията си.
— На селяните са забранени всякакви оръжия. Моите селяни и изобщо хората ми са под много строг контрол.
Джодзен се усмихна лицемерно на стройния младеж, когото ненавиждаше.
— Интересни идеи имате, Нага-сан. Но за селяните грешите. Те са само снабдители на самураите. Не са по-опасни от купчинка тор.
— За момента — поправи го Нага, който вече се владееше е голямо усилие на своята воля и гордост. — Именно затова бих забранил още сега всички пушки. Прав сте, Ябу-сан, че новите времена изискват нови методи. Но имайки предвид думите на този Анджин-сан, този варварин, бих отишъл много по-далеч от сегашните закони. Бих издал укази, според които всеки не самурай, заловен с пушка или търгуващ с пушки, губи веднага живота си, както и на целия си род — на всички поколения. Освен това бих забранил на варварите да ги носят и да ги внасят и стрината. Да, ако имах власт — която нито търся, нито някога ще се домогвам до нея — бих изгонил всички варвари от страната, с изключение на няколко свещеници и едно търговско пристанище, което бих оградил с високи стени и бих охранявал с надеждни самурай. И последно, бих умъртвил веднага този Анджин-сан с неговите пагубни идеи, за да не се разпространят гнусните му знания. Той е равносилен на заразна болест.
— Ех, Нага-сан — обади се Джодзен. — Колко е хубаво човек да е млад. Знаете, ли, моят господар е на същото мнение за варварите. Колко пъти съм го чувал да казва: „Дръжте ги настрана, изгонете ги, изритайте ги в Нагасаки и ги дръжте затворени там.“ Значи бихте убили Анджин-сан? Интересно. И моят господар мрази този варварин. Но на него… — Той млъкна. — Ах, да, хрумна ми нещо хубаво за пушките. Мога ли да докладвам на моя господар идеята ви за нови укази?
— Разбира се. — Нага се поуспокои, след като изговори всичко, което му се бе насъбрало още от първия ден.
— Споделяли ли сте мнението си с Торанага-сама? — заинтересува се Ябу.
— Торанага-сама никога не е искал моето мнение. Надявам се един ден да ме удостои с тази чест, така както направихте вие — незабавно отговори Нага с най-чистосърдечен израз на лицето си, като се надяваше никой да не прозре в лъжата.
— Тъй като това е свободна дискусия, господарю, ще се осмеля и аз да изразя мнението си, че този варварин е истинско съкровище — обади се Оми. — Смятам, че трябва да се учим от него. Длъжни сме да научим всичко за пушките и бойните кораби, защото той много добре ги познава. Трябва да научаваме всичко, което знаят, веднага щом го научат, и още отсега някои от нас трябва да започнат да се учат да мислят като тях, за да можем в най-скоро време да ги изпреварим.
— Че какво толкова знаят те, Оми-сан? — уверено попита Нага. — Ах, да, за пушките и корабите. Какво друго обаче? Как могат да ни навредят? Че сред тях няма ни един самурай! Този Анджин открито признава, че кралете им са убийци и религиозни фанатици. Ние сме милиони, а те са една шепа хора. Та ние с голи ръце можем да ги издушим!
— Този Анджин-сан ми отвори очите за много неща, Нага-сан. Открих, че нашата земя и Китай не са целият свят, а само една малка част от него. Отначало смятах варварина за интересна и забавна вещ, но сега вече съм на друго мнение. Благодаря на боговете, задето ни го изпратиха. Убеден съм, че ни е спасил, и знам колко много неща мога да науча от него. Та той вече ни даде власт над южните варвари и Китай!
— Какво?
— Тайко не успя, защото, изправени човек срещу човек, стрела срещу стрела, те са по-многобройни от нас. Но с пушки и знанията на варварина можем да превземем Пекин.
— С предателството на варварина ли, Оми-сан?
— С неговите знания, Нага-сан, а който вземе Пекин, фактически владее цял Китай. Трябва да свикнем да не се срамуваме да се учим от който и да е.
— А аз казвам, че нищо не ни трябва отвън!
— Без да искам да ви засегна, Нага-сан, ще възразя, че трябва с всякакви средства да отбраняваме тази наша божествена страна. За нас е върховен дълг да пазим уникалното си божествено положение на земята. Та нали само Япония е земя на боговете! Единствено нашият император е от божествен произход. Съгласен съм, че на варварина трябва да му се затвори устата. Но не чрез смърт, а чрез пълна изолация тук, в Анджиро, докато не научим всичко, което знае.
Джодзен се почеса.
— Ще съобщя на господаря си за вашите възгледи. Съгласен съм, че трябва да изолираме варварина. Както и с факта, че ученията трябва незабавно да се прекратят.
Ябу извади от ръкава си свитък пергамент.
— Ето пълен доклад от Ишидо-сама за провеждания експеримент. Когато той пожелае да сложим край на ученията, ние, разбира се, ще се подчиним.
Джодзен прие свитъка.
— А Торанага-сама? Той на какво мнение е?
Погледна към Нага, който премълча, загледан в пергамента.
— Ще имате възможност да го попитате лично за мнението му — отвърна Ябу. — И до него съм написал подробен доклад. Предполагам, че още утре ще потеглите за Йедо? Или може би бихте искали да присъствувате на ученията? Но бързам да ви предупредя, че хората все още нямат достатъчно опит.
— Бих искал да видя едно „нападение“.
— Оми-сан, уредете този въпрос. Вие ще ръководите атаката.
— Да, господарю.
Джодзен се обърна към помощника си и му подаде свитъка.
— Занеси това на Ишидо-сама, Масумото. Тръгни веднага.
— Да, Джодзен-сан.
— Дайте му телохранители, които да го изпратят до границата, и отпочинали коне — обърна се Ябу към Игураши.
Игураши тръгна заедно със самурая. Джодзен се протегна и се прозя.
— Моля да ме извините, но през последните няколко дни съм яздил твърде много. Трябва да ви благодаря за тази изключителна вечер, Ябу-сама. Идеите ви са с голямо бъдеще. Също и вашите, Оми-сан, и вашите, Нага-сан. Ще ви похваля пред Торанага-сама и пред господаря си. А сега, ако ме извините, много съм уморен, а и Осака е далеч.
— Разбира се — съгласи се Ябу. — Как беше в Осака?
— Много добре. Спомняте ли си онези бандити, които ви нападнаха по суша и море?
— Разбира се.
— Отсякохме четиристотин и петдесет глави през същата нощ. Много от тях бяха облечени в униформата на Торанага-сама.
— Ронините нямат никакво чувство за чест. Никакво.
— Някои имат — жегна се Джодзен от оскърблението. Никога не го напускаше срамът, че някога е бил ронин. — Имаше и в сиви униформи. Нито един не се измъкна. До един умряха.
— А Бунтаро-сан?
— Не. Той… — Джодзен замълча. Това „не“ му се изплъзна неволно, но след като вече го бе изрекъл, не съжали. — Не знаем със сигурност — никой не е донесъл главата му. Нищо ли не сте чули за него?
— Нищо — отговори Нага.
— Може да е пленен. А може да са го нарязали на парчета и да са ги разпръснали. Моят господар би искал да узнае съдбата му, ако имате известия. Сега в Осака всичко е наред. Готвим се за събранието. Ще има богати празненства в чест на новата ера и, разбира се, в чест на всички даймио.
— А Тода Хиромацу-сама? — учтиво се поинтересува Нага.
