Шогун

— Старият Железен юмрук е здрав и як както винаги.

— Там ли е още?

— Не. Тръгна с хората на баща ви няколко дни преди мен.

— А домочадието на баща ми?

— Чух, че Кирицубо-сан и Садзуко-сан са помолили да останат при моя господар. Лекарят посъветвал Садзуко-сан да си почине един месен — по здравословни причини, нали знаете. Смята, че пътуването няма да се отрази добре на детето, което очаква. — И добави към Ябу: — Тя нали падна онази нощ, когато потеглихте?

— Да.

— Надявам се, че няма нищо сериозно — разтревожи се Нага.

— Не, Нага-сан, няма — отговори Джодзен, все така загледан в Ябу. — Съобщихте ли на Торанага-сама за моето пристигане.

— Разбира се.

— Добре.

— Новините, които ни донесохте, много ще го заинтересуват.

— Да, видях един пощенски гълъб да кръжи над къщата и после се насочи на север.

— О да, сега имам пощенска служба — доволен каза Ябу, но не добави, че гълъбът на Джодзен бе забелязан и свален от соколите близо до планината, а съобщението разшифровано:

„В Анджиро съм. Всичко е истина. Ябу, Нага, Оми и варваринът са тук.“

— С ваше разрешение, утре след „нападението“ ще потегля. Нали ще ни дадете отпочинали коне? Не бива да карам Торанага-сама да чака. С нетърпение очаквам срещата си с него. Както и моят господар в Осака. Надявам се, че ще го придружите, Нага-сан.

— Заповядано ми е да стоя тук и тук ще остана. Нага държеше погледа си сведен, но отвътре изгаряше от потисната ярост.

Джодзен слана и придружен от телохранителите си, се заизкачва по хълма към лагера си. Пренареди охраната и заповяда на хората си да спят. Самият той влезе под ниския навес, построен от самураите му, за да го предпази от наближаващия дъжд. На светлината на свещ, под мрежата за комари, отново написа предишното съобщение на тънка оризова хартия и добави:

„Петстотинте пушки са смъртоносно оръжие. Планират масови нападения с изненада — пълен доклад вече изпратен по Масумото.“

Постави датата и изгаси свещта. В тъмното се измъкна изпод мрежата, извади един от гълъбите от кафеза и постави посланието в малкото калъфче, прикрепено към крака му. След това внимателно, да не го забележи някой, се промъкна до един от хората си и му подаде птицата.

— Занеси го в храсталака — прошепни топ. — Скрий го някъде, където ще може спокойно да дочака изгрева. Занеси го колкото можеш по-далеч. Внимавай много, на около гъмжи от шпиони. Ако те пипнат, кажи им, че съм те изпратил на пост, но преди това побързай да скриеш гълъба.

Човекът се измъкна безшумно като хлебарка.

Доволен от себе си, Джодзен погледна надолу към селото. В крепостта светеше, както и на отсрещния хълм, където беше къщата на Оми. В къщата под неговата, където живееше варваринът, също се виждаха светлини.

Това пале Нага е прав, помисли си Джодзен и замахна да отпъди един комар. Варваринът е по-страшен от чума.

— Лека нощ, Фуджико-сан.

— Лека нощ, Анджин-сан.

Вратата се затвори след нея. Блакторн свали кимоното си, после набедрената превръзка, облече по- лекото кимоно, е което спеше, пъхна се под мрежата и се опъна по гръб.

Духна свещта. Веднага го обви дълбок мрак. Къщата бе утихнала. Тънките щори бяха пуснати и през тях се процеждаше шумът на прибоя. Луната се криеше зад облаци.

От виното и смеха му се бе доспало, настроението му се приповдигна и той се заслуша в плисъка на вълните, усети как се носи по тях, почувствува, че мислите му се замъгляват. От време на време отдолу, откъм селото, се дочуваше кучешки лай. Трябва да си взема едно куче, реши той и си спомни териера, който имаше у дома. Дали е още жив? Името му беше Грог, но синът му Тюдор го наричаше Ог-Ог.

Ах, Тюдор, момчето ми! Откога не съм те виждал…

Как ми се иска сега да съм при теб — или поне да ти изпратя едно писмо. Чакай да помисля… Как бих започнал?

Скъпи мои, това е първото писмо, което мога да ви изпратя, откак пристигнахме в Япония. Нещата се оправиха и вече се научих да живея според техните нрави. Храната е ужасна, но тази вечер изядох цял фазан и в най-скоро време ще ми върнат кораба. Откъде да започна? Живея в тази странна страна като феодален господар. Имам къща, кон, осем души прислуга, икономка, собствен бръснар и преводач. Избръснат съм гладко и всеки ден се бръсна — техните стоманени бръсначи сигурно са най-добрите в света. Плащат ми пребогато — колкото да изхраня двеста и петдесет японски семейства за цяла година. В Англия това ще се равнява почти на хиляда златни гвинеи годишно. Десет пъти повече, отколкото получавах от холандската компания…

Вратата започна да се плъзга встрани. Ръката му се стрелна към пищова под възглавницата и се приготви. В следващия миг обаче чу шумоленето на коприна и лекото ухание на парфюм.

— Анджин-сан? — разнесе се шепот, изпълнен е обещания.

— Хай? — взираше се той в мрака.

Стъпките се приближиха. Чу звука от коленичене, невидима ръка дръпна мрежата встрани, тя влезе и я спусна отново след себе си. Взе ръката му и я опря първо на гърдите си, после на устните си.

— Марико-сан?

Пръстите й моментално се пресегнаха в тъмнината и докоснаха устните му, за да мълчи. Той кимна, разбрал големия риск, на който се излагаха. Хвана тънката й китка и я притисна до устните си. Другата му ръка потърси в безпрогледната тъмнина лицето й и го погали. Целуна един по един пръстите на ръката й. Косата й се спускаше до кръста. Ръцете му усещаха прекрасната коприна, под която нямаше друга дреха.

Вкуси сладкия-аромат на устните й. Езикът му докосна зъбите й и се разходи по изящните малки уши. Ръката й разхлаби пояса на кимоното му и то се плъзна надолу, както и нейното. Дъхът й замря. Долепи се до него, сгуши се в прегръдките му, дръпна с ръка завивката и ги зави и двамата през глава. Тогава започна да го гали — с ръце и устни, с повече нежност и умение, отколкото бе познавал в живота си.

Глава тридесет и трета

Блакторн се събуди призори. Сам. В първия момент реши, че е сънувал, но парфюмът още витаеше над него и разбра, че не е било сън.

Някой тихо почука.

— Хай?

— Охайо, Анджин-сан, гомен насай.

Прислужницата дръпна вратата и направи път на Фуджико да мине. Тя носеше поднос с чай, купичка оризова каша и оризови сладкиши.

— Охайо, Фуджико-сан, домо — благодари и той. Тя винаги лично му носеше първата храна за деня, отдръпваше мрежата и го чакаше да закуси, докато прислужницата му приготвяше чисто кимоно, чорапи тави и набедрена превръзка.

Той сърбаше чая и се питаше дали Фуджико знае за снощи. Лицето й беше непроницаемо.

— Икага десу ка? Как сте? — попита Блакторн.