Шогун

научите сам да създавате своето уединение. Нас от деца ни учат да се вглъбяваме в себе си, да спускаме непроницаеми стени и да живеем зад тях. Ако не можехме да постигнем това, без съмнение всички бихме полудели и бихме се избили едни други и самите себе си.

— Какви стени?

— О, ние се крием зад безкрайни лабиринти, Анджин-сан, от церемонии, ритуали, обичаи, всякакви табута. — Дори езикът ни има нюанси, които не съществуват във вашите езици и които ни позволяват да избегнем учтиво всякакъв въпрос, на който не желаем да дадем отговор.

— Но как си затваряте ушите, Марико-сан? Това е невъзможно.

— Много лесно се постига, трябва само да се тренирате. Разбира се, обучението започва още когато детето се учи да говори, така че то лесно става наша втора природа — иначе как бихме оцелели? Започвате, като пречиствате мисълта си от хората — поставяте се в друга плоскост. Много полезно упражнение е наблюдаването на залеза, също и слушането на дъждовните капки — забелязали ли сте, Анджин-сан, колко различно звучи всеки дъжд? Ако наистина слушате, тогава настоящето изчезва. Други полезни упражнения са например да слушате как падат листенцата на цветята или как растат камъните. Разбира се, предполага се, че вие виждате не материални неща, а само знаци, послания до вашата хара — сърцевината ви — които ви напомнят за преходността на живота и ви помагат да постигнете уа — вътрешна хармония, абсолютна хармония, която е най-желаното нещо в живота на японеца, в японското изкуство, във всяко едно. — Тя се засмя. — Виждате ли какво прави от мен сакето. — Езичето й съблазнително докосна горната и устна. — Ще ви прошепна една тайна: не се оставяйте да ви заблудят нашите усмивки, мили обноски, церемониални поклони, любезност и всякакви знаци на внимание. Скрити зад тях, ние сме може би на хиляди ли от вас, на безопасно разстояние, съвсем сами. Ето какво търсим — забрава. Една от най- старите ни поеми, която се съдържа в „Коджико“ — първата японска история, написана преди близо хиляда години, ще ви разясни може би моите думи:

Осем облака се вдигат,
за да скрият влюбените.
Осморната стена на провинция Идзумо
огражда тези осем облака.
О, колко е прекрасна
тази осморна стена!

Ние сигурно бихме полудели, ако тя не съществуваше. Сигурно.

Спомни си за осморната стена, каза си той, докато продължаваше да чува злобното съскане на Бунтаро. Та аз нищо не знам за нея. Нито пък за него. Мисли за мускетния полк или за дома, за Фелисити, как ще се върнеш на кораба, за Бакус или Торанага, или Оми-сан. Какво ми е мнението за Оми? Да търся ли отмъщение? Иска да ми стане приятел и след случката с пищовите е мил и любезен и…

Силната плесница звънна в ушите му. Отново гласът на Марико и втора плесница. Блакторн вече беше на крака, отворил вратата. Телохранителят в коридора го погледна със зли очи, застанал пред стаята — на Марико, с вече изваден меч…

Блакторн тъкмо се готвеше да се нахвърли върху него, когато вратата в края на коридора се отвори и оттам излезе Фуджико, с разпуснати над нощното й кимоно коси. Очевидно звукът на раздрания плат и последвалият удар ни най-малко не я бяха смутили. Тя застана между Блакторн и самурая, поклони се учтиво и на двамата, хвана Блакторн за ръка и му направи знак да се прибере обратно в стаята си. Самураят напрегнато следеше всяко негово движение. Блакторн имаше само един пищов, при това с един-единствен куршум, и предпочете да се оттегли. Фуджико го последва и затвори вратата след себе си. Чак тогава даде израз на уплахата си, заклати глава, предупредително докосна с пръст устните си и отново поклати глава, а очите й го гледаха с няма молба.

— Гомен насай, уакаримасу ка? — едва прошепна тя.

Но неговото внимание беше съсредоточено върху съседната книжна стена, която с такава лекота можеше да пробие. Тя също погледна стената, застана пред нея, седна и му направи знак и той да седне.

Ала Блакторн не беше в състояние да се отпусне. Стоеше прав, готов да се хвърли и да ги погуби всички, подтикван от последвалото в този момент изохкване и нов удар.

— Ийе! — Фуджико цяла се тресеше от ужас, но той и махна да не му пречи — Ийе, ийе! — продължи да го моли тя.

— Има!

Тогава Фуджико скочи на крака, направи му знак да чака и се спусна безшумно към мечовете му, положени грижливо пред таконама — малката почетна ниша. С разтреперани ръце взе дългия меч, извади го от ножницата и се приготви да го последва през стената. В този миг се чу още един удар и порой от яростни думи. Вратата към коридора рязко се разтвори и Бунтаро затрополи тежко на някъде, следван от телохранителя си. За миг в къщата настъпи тишина, след което се чу затръшването на градинската врата.

Блакторн тръгна към вратата. Фуджико се стрелна да му препречи пътя, но той я отмахна с един жест и отвори.

Марико беше все още на колене в ъгъла на съседната стая, с рана на бузата, разрошени коси, разкъсано на парчета кимоно, а по бедрата и гърба й личаха следи от тежки удари. Той се втурна към нея да я вдигне на ръце, но тя му извика.

— Вървете си, моля ви, Анджин-сан!

От ъгълчето на устата й се стичаше кръв.

— Господи, как ви е…

— Помолих ви да не се месите! Моля ви да си вървите — повтори тя със спокоен глас, който контрастираше силно с яростта в погледа й. После видя Фуджико, застана на вратата и и каза нещо. Фуджико послушно го хвана за ръката и го изведе, но той се отскубна от нея.

— Недейте! Ийе! Вашето присъствие тук ме унижава и ме лишава от спокойствие и утеха. Вие ме правите за смях и срам! Вървете си!

— Но аз искам да ви помогна, не разбирате ли?

— А вие защо не разберете? Нямате никакво право да се месите. Това е лична свада между двама съпрузи.

— Това не му дава правото да ви бие…

— Защо не слушате, като ви говоря, Анджин-сан? Ако желае, може да ме пребие до смърт. Има това право и много бих искала да го направи — да, да ме убие! Тогава няма да понасям повече позора си! Мислите ли, че ми е лесно да живея във вечен срам? Не чухте ли какво ви казах? Аз съм дъщеря на Акечи Джинсай!

— Вие нямате никаква вина за това. Нищо не сте сторили!

— Имам вина и съм дъщеря на баща си. — Марико не би казала нищо повече, но вдигна поглед нагоре, видя колко той страда за нея, колко е угрижен, колко я обича и понеже знаеше как държи на истината, позволи си да се разкрие за миг. — Тази нощ вината беше моя, Анджин сан. Ако плача, както той иска, ако го моля за прошка, както той иска, ако треперя от него, ако се вцепенявам от страх и му се умилквам, както той иска, ако се преструвам на ужасена и послушно разтварям крака, както той иска, ако върша, всички женски задължения, които са моя съпружеска съдба, тогава той ще е като дете в ръцете ми. Но аз не желая.

— Защо?

— Защото това е моето отмъщение. Така му се отплащам, задето ме остави жива след предателството, задето ме отпрати за осем години и през цялото това време ме остави жива. Задето ми заповяда да се върна и да живея. — Тя седна с болезнена гримаса и заоправя разпокъсаното си кимоно. — Никога вече няма да му се отдам. Едно време го правех по собствена воля, макар че го мразя от мига, в който го видях за първи път.