Ябу — относно Джодзен, трябваше със сила да го спрат да не се втурне веднага да убие и двамата. Торанага обаче заповяда на личната си охрана да го обливат със студена вода, докато отново започна да мисли разумно и после спокойно му обясни, че той, Нага, всъщност бил оказал неоценима услуга на баща си, като премахнал голямата заплаха за него в лицето на Джодзен.
— Разбира се, щеше да е по-добре, ако си беше дал сметка, че те подвеждат ти да им свършиш мръсната работа. Имай търпение, синко, с търпение всичко се постига — посъветва го Торанага. — Скоро ти ще си този, който ще ги подвежда. Но това, което си направил, е от голяма полза. Научи се обаче да разгадаваш мислите на хората, за да бъдещ полезен и на себе си, и на своя господар. Трябват ми водачи, фанатици си имам достатъчно.
Баща му винаги е бил разумен, всичко му прощаваше, а ето че днес… Нага скочи от коня си и покорно коленичи.
— Моля да ме извините, татко. Не съм искал да ви разсърдя. Стана така само защото много се безпокоя за вашата безопасност. Извинете, че наруших хармонията…
— Дръж си езика! — изрева Торанага с такава сила, че конят му се подплаши и затанцува. Той с всички сили го притисна между коленете си и заопъва юздите с дясната си ръка, но конят не се успокои. Изгубила равновесие, соколицата се разбесня — заподскача върху ръката му с диво пърхане на крилете, закрещя пронизително „хек-ек-ек-ек!“, подлудена от непривичното поведение на стопанина си и от нежеланата възбуда около себе си.
— Няма нищо, красавицата ми, няма нищо — отчаяно се опитваше да я успокои Торанага и да овладее в същото време коня, докато Нага се мъчеше да хване коня за главата. Той улови юздите му и успя в последния момент да го удържи да не хукне напосоки. Соколицата пищеше пронизително. Накрая неохотно се отпусна отново върху ръката на Торанага, укротена от ремъците, с които бе завързана за ръкавицата му. Крилете и обаче продължаваха нервно да потрепват и миниатюрните звънчета на краката и остро подрънкваха.
— Хек-ек-ек екккк! — изкрещя тя за последен път.
— Недей, хубавице, всичко е наред — успокояваше я Торанага с все още изкривено от ярост лице. После се обърна към Нага и му изсъска, като се опитваше да прикрие яда си, за да не го усети соколицата: — Ако заради теб си е загубила формата, мисли му…
В този момент един от викачите предупредително се провикна. Торанага незабавно свали качулката от главата на птицата, остави я за миг да се приспособи към окръжаващата я среда и я пусна.
Беше дългокрила соколица-скитник и се казваше Тецу-ко — Стоманената дама. Издигна се рязко в небето и започна да се рее на шестстотин стъпки над Торанага в очакване да подгонят плячката й, забравила предишното си нервно състояние. Стрелна се за миг надолу и забеляза кучетата в шубрака, както и подплашеното ято фазани, които се засуетиха насам-натам и диво пърхаха с криле. Соколицата набеляза жертвата си, замря над нея с прибрани криле и безмилостно се гмурна надолу, а ноктите и вече бяха готови за атака.
Стрелна се надолу, но старият фазан, два пъти по-голям от нея, се изплъзна настрани и панически се впусна към шубраците на около двеста крачки разстояние. Тецу-ко се съвзе, разтвори криле и стремително го подгони. После отново набра височина, застина вертикално над фазана и падна като камък надолу, ала пак не улучи. Торанага възбудено я окуражаваше с виковете си, предупреждаваше я за опасностите, забравил напълно за Нага. Размахал трескаво криле, фазанът все така се мъчеше да се добере до шубраците. Тецу-ко отново се зарея във висините, замря и разпори въздуха в стремглавия си полет. Но вече беше късно. Хитрият фазан изчезна. Нехаеща за собствената си безопасност, соколицата се втурна към шубраците, заудря се в листа и клони, обладана от свирепото желание да открие жертвата си, но бързо се съвзе и се стрелна отново към открито небе, като надаваше разярени писъци.
В същия миг кучетата подплашиха ято пъдпъдъци, които се разхвърчаха в паника, но се придържаха близо до земята, където бе по-безопасно, стрелкаха се напред — назад и коварно следваха контурите на терена. Тецу-ко си набеляза един, сви криле и падна като камък отгоре му. Този път попадението и беше безупречно точно. Силен замах, и задните и нокти пречупиха врата на пъдпъдъка. Той тупна на земята сред облак перушина. Но вместо да последва жертвата си надолу или да я пресрещне още веднъж във въздуха и заедно да се приземят, соколицата с писък се издигна в небето, все по-високо и по-високо.
Разтревоженият Торанага извади примамката — малка мъртва птичка, завързана за тънка връвчица, и я завъртя над главата си. Но Тецу-ко не се съблазни да се върне обратно при него. Превърна се в малка точка и Торанага разбра, че я е изгубил, че птицата е решила да се върне на свобода, да убива по собствена воля, а не по негова, да се храни, когато е гладна, а не когато на него му скимне, да лети с ветровете или според настроението си — без господар и завинаги свободна.
Торанага я следеше с поглед — не тъжен, но някак си самотен. Тя беше диво същество и той, като всички соколари, знаеше много добре, че само временно е неин земен господар. Беше се изкачил сам до гнездото й в планините Хаконе и я беше взел оттам като голишарче, бе я обучил, дресирал, грижил се бе за нея, бе и дал първата плячка. А ето че сега почти не я виждаше вече как кръжи там, високо, гордо яхнала топлите течения, и му се прииска, със свито сърце и той да е там, в небесата, далеч от земните несгоди.
В този момент старият фазан безгрижно излезе от шубраците, за да продължи да си кълве. Тецу-ко замря и падна като чук — миниатюрно, целеустремено оръдие на смъртта, а ноктите и бяха вече готови да нанесат светкавично решаващия удар.
Фазанът умря мигновено сред облак перушина, но соколицата не го пусна, издигна се с него и отново се спусна на земята, а крилете и режеха остро въздуха и я задържаха като спирачка в най-последния момент. Чак тогава прибра криле, кацна върху плячката си, заби нокти в нея и започна да я кълве, преди да я разкъса и изяде. Но Торанага я изпревари и пришпори коня си да стигне по-бързо до птиците. Соколицата замря, тъй като вниманието и бе отвлечено. Жестоките и кафяви очи с жълти ципи го наблюдаваха как слиза от коня и тя се заслуша в гукащия му, успокояващ глас, който щедро хвалеше майсторството и храбростта й. После, понеже беше гладна, а той беше онзи, който и даваше храна, а също така, защото коленичи внимателно и търпеливо до нея, без резки движения, тя му позволи да се приближи.
Торанага започна тихичко да я ласкае. Извади ловджийския си нож, разцепи главата па фазана и я поднесе на Тецу-ко да изпие мозъка. Докато птицата се наслаждаваше на този деликатес, получен по негова воля, той отряза главата на фазана и соколицата леко кацна на свития му юмрук, където бе свикнала да се храни.
Торанага не преставаше да я ласкае и щом тя приключи с вкусния мозък, започна да я гали и да и прави щедри комплименти. Тецу-ко засъска от удоволствие, щастлива, че отново е върху юмрука му, където можеше да се храни, защото, откак я бе взел от родното гнездо, този юмрук бе единственото място, където и се разрешаваше да яде, а храната и се даваше само лично от Торанага. И тя започна да чисти перата си, готова да нанесе следващата смърт.
Като награда за прекрасния й полет Торанага реши да я нахрани обилно и повече да не ловува с нея за този ден. Даде й малката птичка, която предварително бе оскубал и почистил специално за нея. И докато тя още се хранеше, той й нахлузи качулката, което не и попречи доволно да продължи обяда си. Когато свърши и от ново се зае с почистването на перата си, той вдигна фазана, хвърли го в торбата и кимна на соколаря си, който чакаше настрани заедно с викачите. Възбудени, те обсъдиха славния лов и преброиха улова: заек, връзка пъдпъдъци и фазана. Торанага освободи соколаря и викачите и им нареди да се приберат в лагера заедно със соколите. Телохранителите му го чакаха по-надолу.
Чак сега прехвърли пялото си внимание върху Нага.
— Е?
Синът му коленичи до коня и се поклони.
— Вие, сте напълно прав, господарю — всичко, което казахте за мен, беше справедливо. Извинявам се за обидата, която ви нанесох.
— А не се ли извиняваш, задето ми даде лош съвет?
— Аз… моля да ме прикрепите към някой, който би ме научил… за да не повтарям грешката си. Не искам никога вече да ви давам лоши съвети — никога.
— Добре тогава. Всеки ден ще прекарваш по няколко часа в разговори с Анджин-сан и ще научиш онова, което той знае. Той ще бъде един от учителите ти.
