Шогун

но той заповяда. Моля ви да имате търпение. — Тя отпи голяма глътка от чашата си. И още една. Тънките кичури коса — пуснати свободно около ушите й, потрепваха при всяко движение на ветрилото на Фуджико. Тя пресуши чашата си и я постави върху масичката. — Моминското ми име е Акечи. Аз съм дъщеря на генерал Акечи Джинсай, убиеца. Моят баща предателски уби своя законен господар, диктатора Города.

— Господи, защо го е направил?

— Каквато и да е причината, Анджин-сан, тя не може да бъде уважителна. Баща ми извърши най- тежкото престъпление на този свят. Моята кръв е опетнена, както и кръвта на сина ми.

— Тогава защо? — Той замълча, но не се сдържа и реши да продължи: — Исках да кажа, че разбирам какво значи да убиеш законния си господар. Учудвам се, че са ви оставили жива.

— Моят съпруг ми оказа голяма чест…

Бунтаро отново я прекъсна злобно, тя се извини и преведе думите на Блакторн. Бунтаро презрително й махна да продължи.

— Моят съпруг ми оказа голяма чест, като само ме отпрати далеч — продължи тя със същия благ глас. — Аз го молих да ми разреши да извърша сепуку, но той ми отказа тази привилегия. Беше… Трябва първо да ви обясня, че сепуку е привилегия, която може да ми окаже или той, или Торанага-сама. Аз все още продължавам коленопреклонно да моля за нея всяка година, на датата на предателството. Но с присъщата си мъдрост моят съпруг винаги ми отказва. — Усмивката й беше прекрасна. — Моят съпруг ми оказва голяма чест всеки ден, всеки момент, Анджин-сан. Аз на негово място не бих могла дори да разговарям с такъв — опозорен човек.

— Значи затова… значи затова сте последна от своя род? — спомни си той думите й за голямата беда, за която му бе споменала по време на бягството от крепостта Осака.

Марико преведе въпроса му на Бунтаро и отново се обърна към него:

— Хай, Анджин-сан. Но за тях това не беше беда. Накамура, генералът, който стана тайко, ги настигна в планините — баща ми и цялото му семейство. Накамура поведе тогава армиите на отмъщението и унищожи цялата войска на баща ми — двадесет хиляди души — до един. Баща ми и семейството му били в безизходица, но той имал време да им помогне на всички — на четиримата ми братя и трите ми сестри, на майка ми и двете си наложници. Чак тогава си направил сепуку. В това отношение и той, и те бяха самураи. Храбро коленичили пред него, един по един. А той им отсичал главите. Умряха достойно. И той също. Двамата братя на баща ми и чичо му бяха застанали на негова страна в предателството срещу законния си господар. Те също умряха достойно. Нито един Акечи не остана жив, за да изпита омразата и подигравката на врага, с изключение на мен — не, моля ви за извинение, Анджин-сан, греша — истинският враг бяха баща ми, неговите братя и чичо. От врага само аз останах жива — жив свидетел на подло предателство. Аз, Акечи Марико, останах жива, защото бях омъжена и следователно принадлежах към семейството на съпруга си. Тогава живеехме в Киото. Бях там, когато умря баща ми. Неговото предателство и бунт продължиха едва тринадесет дни, Анджин сан, но докато има хора на тези острови, името Акечи ще се споменава с погнуса.

— От колко време бяхте омъжена, когато се случи това?

— Два месеца и три дни.

— И едва петнадесетгодишна?

— Да. Моят съпруг ми оказа голяма чест, като не се разведе е мен и не ме изпъди, както би трябвало да направи. Само ме отпрати в едно село на север, в провинция Шонай. Там беше много студено, Анджин-сан, много.

— И колко време останахте там?

— Осем години. Города беше четиридесет и девет годишен, когато извърши сепуку, за да не бъде заловен. Оттогава има близо шестнадесет години, Анджин-сан, и повечето от неговите наслед…

Бунтаро отново я прекъсна с език, който шибаше като камшик.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но моят съпруг правилно посочва, че е достатъчно да кажа, че съм дъщеря на предател, а дългите обяснения са излишни. Разбира се, някои пояснения са необходими — предпазливо добави тя. — Моля ви също да извините лошите обноски на съпруга ми и да помните какво ви бях казала за ушите, които чуват, и за осморната стена. Извинете ме, Анджин-сан, но ми е заповядано да си вървя. Вие не бива да си тръгвате преди него или преди да изгуби съзнание от препиване. Не се месете в нищо. — Тя се поклони на Фуджико. — Додзо, гомен насай.

— До иташимашите.

Марико се поклони на Бунтаро и излезе.

— Саке! — заповяда той и се ухили злобно. Фуджико му напълни чаената чаша.

— Наздраве! — додаде Блакторн, силно объркан. Повече от час вдига той наздравици, докато усети, че главата му се замая. Тогава обаче Бунтаро изведнъж изгуби съзнание и се просна сред съборените, изпотрошени чаени чаши. Вратата веднага се отвори и на прага се появиха телохранителят и Марико. Подпомогнати от слугите, те го вдигнаха и пренесоха в отсрещната стая — стаята на Марико. Подпомогната от прислужницата си Кой, тя започна да го разсъблича, а телохранителят затвори вратата и седна от външната и страна, с ръка върху дръжката на меча.

Фуджико чакаше, без да откъсва поглед от Блакторн. Прислужничките почистиха безпорядъка. Блакторн уморено прокара ръце през дългата си коса и завърза по-здраво панделката на плитката си. После излезе на верандата, следван от наложницата си.

Свежият въздух го ободри. Но не достатъчно. Той седна замислен на стъпалата и започна да вдишва вечерта. Фуджико коленичи до него.

— Гомен насай, Анджин-сан — прошепна тя и кимна с глава към къщата. — Уакаримасу ка? Разбрахте ли?

— Уакаримасу, шигата га най.

И я погали по главата, като видя нескрития и страх.

— Аригато, аригато, Анджин-сан.

— Анатауа суимин има, Фуджико-сан — състави той със запъване изречението. — Идете сега да спите.

— Додзо, гомен насай, Анджин-сан, суимин, те — махна тя към неговата стая и го погледна умолително.

— Ийе, уаташи ойоги има. Не, ще отида да поплувам.

— Хай, Анджин-сама.

Тя послушно се обърна и извика нещо. Веднага дотичаха двама от слугите — силни млади момчета от селото, които се славеха като добри плувци. Блакторн не се възпротиви. Тази нощ знаеше, че това е безсмислено.

— Е, поне го приспах — успокояваше се той на глас, докато слизаше към морето, следван от двамата младежи, и усещаше мозъка си притъпен от алкохола. — Сега не може да й причини болка.

Блакторн плува около един час и се почувствува по-добре. Фуджико го чакаше на верандата с чайник пресен чай. Той изпи една чаша, легна и моментално заспа.

Събуди го гласът на Бунтаро, преливащ от злоба. Дясната му ръка автоматично стисна дръжката на заредения пищов, който държеше винаги под футона, а сърцето му заби лудешки от рязкото събуждане.

Бунтаро млъкна. Чу се гласът на Марико, но Блакторн разбираше само откъслечни думи. Въпреки това долови молбата й, призивът й към разум — не раболепен, нито хленчещ, дори не и сълзлив, а пак обагрен от обичайната й кротка смиреност. Бунтаро отново я прекъсна грубо.

Блакторн се опита да не слуша. „Не се месете“ — беше го посъветвала тя и имаше право. Той нямаше никакви права над нея, а Бунтаро — всички. „Моля ви да бъдете предпазлив, Анджин-сан, и да помните какво ви казах за ушите, които чуват, и за осморната стена.“

Той послушно се изтегна пак в леглото. Усети кожата си охладена от потта и си наложи да мисли за думите й.

— Разберете, Анджин-сан — каза тя една вечер, след като бяха пресушили последното от безброй последни шишета със саке и той се шегуваше за липсата на всякаква възможност за уединяване в японската къща — навсякъде щъкаха хора, стените бяха хартиени, отвсякъде любопитни уши и очи. — Тук трябва да се