Шогун

кой стълб избирате.

— Не разбирам — обърка се Блакторн. Портата се намираше на не по-малко от четиридесет стъпки разстояние отвъд градината и беше напълно скрита от стената вдясно.

— Левия или десния стълб? Моля ви да изберете. Гласът й беше тревожно настоятелен.

Предупреден от тона й, той погледна към Бунтаро, който сякаш не се интересуваше какво става около него, все едно, че тях ги нямаше — като някакъв набит, грозен горски дух, вперил поглед в далечината.

— Левия — каза той, без да може да откъсне поглед от японеца.

— Хидари — преведе тя.

Бунтаро незабавно измъкна стрела от колчана и както си седеше, нагласи лъка, вдигна го на нивото на очите си, опъна тетивата и изстреля стрелата с ярост и същевременно с някаква артистична лекота. Стрелата бръмна покрай лицето на Марико, засегна кичур от косата й и проби хартиената стена. Преди още да е изчезнала първата стрела, последва я още една и още една, като всяка следваща минаваше на сантиметър от Марико, която не помръдна — спокойна, коленичила както преди.

Четвърта стрела и накрая последната. Тишината се изпълни с ехото на вибриращата тетива. Бунтаро въздъхна, бавно дойде на себе си и постави лъка на коленете си. Марико и Фуджико шумно поеха въздух между зъбите си, усмихнаха се, поклониха се и похвалиха Бунтаро, който само кимна и леко се поклони. После всички погледнаха Блакторн. Той знаеше, че е бил свидетел на нещо почти свръхестествено: всички стрели бяха минали през една и съща дупка в стената.

Бунтаро връчи отново лъка си на своя телохранител и пое малката чашка със саке. Загледа я за момент, вдигна я за наздравица, пресуши я и каза нещо с дрезгав глас — отново предишният брутален Бунтаро.

— Моят съпруг най-учтиво ви моли да отидете да проверите.

Блакторн се замисли за миг, опитвайки се да успокои сърцето си.

— Няма нужда. Не се съмнявам, че е улучил целта.

— Той казва, че би искал сам да се уверите.

— Уверен съм.

— Моля ви, Анджин-сан, това ще го поласкае.

— Не искам да го лаская.

— Да, но мога ли много тихо да се присъединя към молбата му?

Той отново прочете познатия умолителен израз в очите й.

— Как да кажа: беше истинско удоволствие да ви наблюдавам?

Тя му каза, той повтори думите и се поклони. Бунтаро небрежно му върна поклона.

— Помолете го да дойде с мен и заедно да видим къде са попаднали стрелите.

— Той казва, че предпочита вие сам да видите. Не иска да дойде, Анджин-сан.

— Защо?

— Ако попадението му е точно, сеньор, можете да се уверите и сам. Ако ли не — това също е само за вашите очи. По този начин никой от вас двамата няма да се почувствува неловко.

— Ами ако не е улучил?

— Улучил е. Но според нашите разбирания точността на попадението при такива невъзможни обстоятелства не е от значение — важна е грацията на стрелеца, благородството на движенията му, силата, която демонстрира, като стреля седнал, и безразличието му дали е спечелил, или загубил.

Стрелите бяха на сантиметър една от друга, в средата на левия стълб. Блакторн погледна назад към къщата — на четиридесет крачки от това място се забелязваше малката дупчица в книжната стена — като светулка в тъмнината.

Такава точност е невъзможна, мислеше той поразен. От мястото, където седеше Бунтаро, не можеше да се види нито градината, нито портата, пък и нощта беше непрогледно черна. Блакторн се върна обратно при стълба и вдигна високо фенера. Опита се с една ръка да изскубне някоя от стрелите, но железните наконечници се бяха забили много надълбоко. Можеше да пречупи дървеното стъбло, но не му се искаше.

Телохранителят го наблюдаваше през цялото време. Блакторн се поколеба. Човекът дотича да му помогне, но той поклати глава.

— Ийе, домо!

И се върна при останалите в къщата.

— Марико-сан, моля ви да кажете на моята наложница, че бих искал стрелите да останат завинаги забити в стълба. До една. За да ми напомнят за един истински майстор стрелец. Не съм виждал подобно попадение.

— Благодаря, Анджин-сан.

Тя преведе думите му на Бунтаро и той също благодари за комплимента.

— Саке — заповяда Блакторн.

Пиха още. Бунтаро вече сърбаше спокойно виното и се остави на алкохола. Блакторн го наблюдаваше скришом, но след малко вниманието му се отклони и той пак започна да се чуди как е възможно да се изстрелят пет стрели с такава нечовешка точност. Невъзможно е, мислеше той, а го видях със собствените си очи. Какво ли правят Винк, Бакус и останалите? Торанага му беше казал, че екипажът се установил в Йедо, недалеч от „Еразъм“. Исусе, как ми се иска да ги видя и да се кача отново на кораба!

Погледна към Марико, която говореше нещо на мъжа си. Бунтаро я слушаше и изведнъж Блакторн с учудване видя как лицето на самурая се сбърчи от омраза. И преди да успее да отклони погледа си, Бунтаро го погледна.

— Нан десу ка?

Въпросът прозвуча почти като обвинение.

— Нани мо, Бунтаро-сан. Нищо.

Блакторн започна да предлага на всички саке, надявайки се по този начин да прикрие чувствата си. Жените отново приеха, но едва-едва се докосваха до чашите си. Бунтаро пиеше наведнъж и отвратителното му настроение вече явно си личеше. После отново дълго и сърдито говори нещо на Марико.

Блакторн не се сдържа.

— Какво му става? Какво казва?

— Много се извинявам, Анджин-сан. Съпругът ми ме разпитваше за вас, за вашата съпруга и наложници, за депата ви и какво се е случило, след като напуснахме Осака. Той… — Тя млъкна, очевидно промени решението си и добави с различен тон. — Много се интересува от вас и вашите възгледи.

— Аз също се интересувам от него и неговите възгледи, Марико-сан. Как сте се запознали с него? Кога се оженихте? Дали…

Но Бунтаро нетърпеливо го прекъсна с порой от думи.

Марико незабавно започна да му превежда. Бунтаро се пресегна, напълни две чаени чаши със саке, предложи едната на Блакторн и махна на жените също да пият.

— Моят съпруг казва, че понякога чашките за саке са прекалено малки.

Марико напълни другите две чаши за чай със саке, започна да отпива внимателно от едната, а другата предложи на Фуджико. Последва втори, още по-враждебен порой от думи и усмивката на Марико се смрази на лицето й, както и тази на Фуджико.

— Ийе, додзо гомен насай, Бунтаро-сама — примоли се Марико.

— Има! — заповяда съпругът й.

Фуджико притеснено се опита да се намеси в разговора им, но Бунтаро й затвори устата е един- единствен поглед.

— Гомен насай — шепнеше Марико. — Додзо, гомен насай.

— Какво каза той, Марико-сан?

Но тя сякаш не го чуваше.

— Додзо, гомен насай, Бунтаро-сама, уаташи…

Лицето на мъжа й почервеня от гняв.

— ИМА!

— Много съжалявам, Анджин-сан, но моят съпруг ми нареди да ви разкажа — да отговоря на въпросите ви — да разкажа за себе си. Помолих го да не обсъждаме семейните ни въпроси толкова късно през нощта,