Шогун

— Йокосо йоде кудасарета, Бунтаро-сан. Добре дошли в къщата ми.

Всички се поклониха. Бунтаро и Марико седнаха на възглавничките срещу него. Нигацу и прислужничката Кой започнаха да сервират чай и саке. Бунтаро пиеше саке и Блакторн последва примера му.

— Домо, Анджин-сан. Икага десу ка? Благодаря, как сте?

— Иой. Икага десу ка? Добре, а вие?

— Иой. Кова джодзуни шабереру йони ната на. Добре. Започвате добре да говорите японски.

Но скоро Блакторн изтърва нишката на разговора, защото Бунтаро заваляше думите, говореше небрежно и забързано.

— Съжалявам, Марико-сан, но не разбрах какви каза.

— Моят съпруг ви благодари, задето се опитахме да го спасите. С греблото, не помните ли? Когато бяхме в Осака.

— А со десу. Домо. Кажете му, моля ви, че все още съм на мнение, че тогава трябваше да се върнем на брега. Имаше време. Момичето загина напразно.

— Той казва, че това е карма.

— Излишна смърт — настоя Блакторн и съжали за грубостта си. Забеляза, че тя не преведе думите му.

— Моят съпруг казва, че стратегията на атаката е великолепна.

— Домо. Радвам се, че е успял да избяга здрав и читав и че ще командува полка. И е, разбира се, добре дошъл да живее в къщата ми.

— Домо, Анджин-сан. Бунтаро-сама казва: да, планът за нападението е много добър, но той самият винаги ще носи лъка и мечовете си. Може да убие когото и да било от много по-голямо разстояние с безупречна точност и по-бързо от един мускет.

— Утре, ако желае, ще стреляме един срещу друг и ще видим.

— Ще загубите, Анджин-сан, много съжалявам. Позволявам си да ви предупредя да не опитвате нищо такова.

Блакторн видя как очичките на Бунтаро бързо се прехвърлят ту върху Марико, ту върху него.

— Благодаря, Марико-сан, кажете му, че бих искал да го видя как стреля.

— Той пита знаете ли да стреляте с лък.

— Да, но не съм добър стрелец. У нас лъковете се смятат за старомодни. Само арбалетите още се използуват. Обучен съм за морски живот, а в морето използуваме оръдия, мускети и къси саби. Понякога също и запалителни стрели, но само за вражески платноходи, и то на близко разстояние.

— Той пита как се използуват, как ги правите тези огнени стрели? Различни ли са от нашите — от онези, които използуваха срещу галерата в Осака?

Блакторн започна да обяснява и отново последваха отегчителни прекъсвания и любознателни въпроси. Той беше свикнал с невероятното любопитство на японците относно всеки аспект на военното дело, но му беше крайно изморително да разговаря чрез преводач. Макар че Марико беше чудесна преводачка, казаното от нея рядко биваше съвсем точно. Тя скъсяваше дългите отговори, леко променяше — естествено — смисъла на казаното и по този начин се получаваха дори недоразумения. Затова се налагаше да повтаря на вятъра някои обяснения.

Ала Блакторн си даваше много ясна сметка, че без нея нямаше да има никаква стойност. Само знанията ме спасяват от ямата, повтаряше си той. Но засега не ме е грижа, защото имам много неща да им кажа и битка да печеля. Истинска битка. А дотогава съм в безопасност. Имам и флота да строя. След това у дома. В безопасност.

Видя мечовете на Бунтаро и на охраната му и усети своите, както и топлината на смазания пищов, и отново осъзна, че в тази страна никога нямаше да бъде в безопасност. Нито той, нито кой да е друг, нито дори Торанага.

— Анджин-сан, Бунтаро-сама пита: ако ви изпрати утре хора, можете ли да им покажете как се правят огнени стрели?

— Откъде катран?

— Не знам.

Марико го разпита откъде обикновено се взема катран, как изглежда, на какво мирише, с какво евентуално може да се замени.

После дълго време обяснява на Бунтаро. Фуджико през цялото време мълчеше, ала обиграните й очи и уши не изпускаха нищо. Прислужниците се подчиняваха безропотно на леките движения на ветрилото й, с които им даваше да разберат коя чаша да допълнят и кога са празни шишетата със саке.

— Моят съпруг казва, че ще обсъди въпроса с Торанага-сама. Може би в Кванто има катран. Но тук не сме чували за него. Ако пък няма катран, имаме гъсти масла — например китова мас, която може евентуално да се използува вместо него. Пита дали използувате военни ракети като китайците.

— Да, но не ги ценим много, освен при обсада. Турците ги използуваха при нападението си срещу рицарите на Свети Йоан в Малта. Основното им предназначение е да причиняват пожари и да предизвикват паника.

— Той моли да му разкажете подробно за това нападение.

— Беше преди четиридесет години, в най-голямата… — Блакторн млъкна и умът му трескаво заработи. Това бе най-важната обсада в историята на Европа. Шестдесет хиляди турци мюсюлмани, елитът на Отоманската империя, се изправиха срещу няколко хиляди малтийци, укрепили се в огромната си крепост Свети Елмо на малкото островче в Средиземно море. Рицарите издържаха успешно на шестмесечната обсада и — невероятно! — принудиха противника да се оттегли посрамен. Тази победа спаси цялото Средиземноморие от безчинствата на неверническите орди.

Блакторн изведнъж осъзна, че тази битка му дава в ръцете ключа за крепостта Осака: как да я обсади, как да и разруши, как да разбие портите й и как да я победи.

— Да, сеньор?

— Това стана преди четиридесет години в най-голямото вътрешно море на Европа, Марико-сан. Казва се Средиземни море. Беше просто обсада като всички обсади и не си заслужава да говорим за нея — излъга той. Споменът, който го осени, беше безценен и не можеше да го поднесе просто така и в никой случай сега — моментът никак не беше подходящ. Марико нееднократно му беше разказвали, че крепостта Осака стои неумолимо между Торанага и победата. Блакторн разбра, че ако реши проблеми е Осака, това може да се окаже неговият паспорт за излизане от империята с всички богатства, каквито могат да потрябват на човек за един живот.

Забеляза, че Марико е обезпокоена.

— Има ли нещо, сеньора?

— Нищо, сеньор.

Тя преведе думите му, но на него му стана ясно — разбрала е, че той крие нещо. Миризмата на заешкото задушено отвлече вниманието му.

— Фуджико-сан?

— Хай, Анджин-сан?

— Шокуджи уа мадака? Куаку уа… садзо куфуко де оро, нее? Кога ще вечеряме? Гостите може би са гладни?

— А, гамен насай, хи га курете кара ни иташимасу.

Тя посочи към слънцето и Блакторн разбра, че е казала „след залез слънце“. Той кимна и изръмжа, което на японски минаваше за учтиво „благодаря, разбрах“.

Марико пак се обърна към него:

— Моят съпруг би искал да му разкажете за някоя битка, в която сте участвували.

— Те всички са описани във военния наръчник, Марико-сан.

— Казва, че го е изчел с голям интерес, но там нямало никакви подробности. През следващите дни би искал да научи всичко за вашите битки. А сега, ако обичате разкажете за някоя от тях…

— До една са във военния наръчник. Може би утре, Марико-сан.

Искаше му се да остане сам и да обмисли поразителното си хрумване за крепостта Осака и онази битка,