Шогун

пък и му омръзна да говори, да го разпитват и най-вече много беше изгладнял.

— Моля ви, Анджин-сан, разкажете отново, само веднъж, за моя съпруг. Моля ви.

Той долови умолителните нотки в гласа й и се смили.

— Разбира се. Как мислите, за коя да му разкажа?

— За тази в Холандия.

— Добре.

И той започна да разказва за онзи бой, дето приличаше на всички останали боеве, в които хората умират най-вече поради грешките и некадърността на командуващите офицери.

— Моят съпруг казва, че тук не е така, Анджин-сан. Тук командуващите офицери трябва да са много способни. В противен случай загиват много бързо.

— Разбира се, моите критики се отнасят само за европейските военачалници.

— Бунтаро-сама обещава да ви разкаже в близките дни за нашите воини и военачалници, особено за тайко. В отговор на вашата информация — уклончиво каза тя.

— Домо — благодари Блакторн, усещайки как погледът на Бунтаро се впива в него като свредел. Какво ли всъщност искаш от мен, кучи сине?

Вечерята се оказа пълен провал. За всички.

Още като излязоха от градината и се запътиха към верандата, където щеше да бъде сервирано, се случиха някои лоши знамения.

— Извинете, Анджин-сан, но какво е това? — посочи Марико. — Ей там. Моят съпруг пита какво е това.

— Къде? А, това ли? Фазан — обясни Блакторн. Торанага-сама ми го изпрати заедно със заека. Ще вечеряме с него по английски — или поне аз имам такива намерения, макар че би стигнал за всички.

— Благодаря, но… ние, моят съпруг и аз, не ядем месо. Защо е провесен така фазанът? В тази горещина… не бива ли да го свалите от там и да го сготвите?

— Така се приготвя фазан. Първо се окачва, за да узрее месото.

— Как? Така? Извинете, Анджин-сан — притесни се тя — много се извинявам, но той бързо ще се развали. Все още е с перушината и не е… почистен.

— Месото на фазаните е много сухо, Марико-сан, затова се окачва да виси няколко дни и дори седмици в зависимост от температурата. След това се чисти и готви.

— И вие… го оставяте така на открито? Да гние? Като…

— Нан джа? — нетърпеливо попита Бунтаро.

Тя започна да му обяснява с извинителен тон и той пое дълбоко въздух, стана, огледа фазана и го побутна с пръст. Няколко мухи се разхвърчаха с бръмчене и отново кацнаха върху птицата. Фуджико колебливо каза нещо на Бунтаро и той пламна.

— Наложницата ви казва, че сте заповядали никой освен вас да не се докосва до него.

— Да. Вие не окачвате ли дивеча? Тук не всички са будисти.

— Не, Анджин-сан, мисля, че никой не окачва фазаните по този начин.

— Някои смятат, че фазанът трябва да виси за перата на опашката си, докато те окапят, но това са врели-некипели — продължи Блакторн. — Правилното окачване е за шията — тогава соковете се запазват. Други го окачват за врата и го държат, докато падне, но аз лично не обичам месото да узрее чак до такава степен. Едно време ние…

Той млъкна, защото тя леко бе позеленяла.

— Нан десу ка, Марико-сан? Какво ви стана — обезпокои се Фуджико.

Марико им обясни. Те се засмяха нервно, а Марико-сана и избърса с отмалели ръце запотеното си чело.

— Ще ме извините ли за момент, Анджин-сан?

И вашата храна е не по-малко особена, искаше му се да възрази. Какво ще кажете за вчерашната сурова сепия — бяла, лигава, безвкусна, жилава и сервирана само с няколко капки соев сос? Или за кълцаните пипала на октопод, пак сурови, с гарнитура от студен ориз и водорасли? Ами суровата медуза с жълтокафяво варено торфу — ферментирало мляко от соя, дето прилича на повърнато от куче? Ах, да, разбира се, много елегантно поднесено в крехка и красива купичка, но това не му пречеше да прилича на повърнато. Да, дявол да го вземе, на човек може направо да му прилошее!

Най-сетне се изкачиха на верандата и след обичайните безкрайни поклони и учтиви разговори за най- обикновени неща, чай и саке, храната започна да пристига. Малки подноси с бульон от риба, ориз и сурова риба — както винаги. И накрая неговото задушено.

Той повдигна похлупака на гърнето. Парата се издигна нагоре и златистите кръгчета мазнина затанцуваха по врящата повърхност. Гъстата супа, от която устата му се изпълни със слюнки, лъхаше на вкусни сокове и вътре плуваха късове крехко месо. Той гордо предложи на всички да опитат, но те поклатиха глави и го помолиха да започне да се храни.

— Домо — благодари той.

Добрите маниери изискваха да сърба шумно супата направо от малката лакирана купичка, а всичко твърдо в нея да яде с клечки. В гърнето имаше черпак и като се напрягаше да прикрие глада си, той напълни купичката и започна да се храни. И тогава видя очите им.

Те го следяха като омагьосани, без да могат да откъснат от него погледите си, изпълнени с погнуса, която неуспешно се опитваха да прикрият. Апетитът му секна. Опита се да не ги забелязва, но не можа. Червата му куркаха от глад. Скри раздразнението си, захлупи гърнето и изръмжа, че не било сготвено по негов вкус. После заповяда на Нигацу да го отнесе.

— Фуджико пита тогава да го изхвърлят ли? — обади се Марико с надежда в гласа.

— Да.

Фуджико Бунтаро въздъхнаха облекчено.

— Искате ли още ориз? — предложи Фуджико.

— Не, благодаря.

Марико започна да си вее о ветрилото, усмихна му се насърчително и напълни отново чашката със саке. Но гневът на Блакторн не се беше уталожил и той взе твърдото решение за в бъдеще да лови дивеча открито, но да си го готви насаме в планината и да се храни също насаме, далеч от всякакви будисти. И да вървят по дяволите! Щом Торанага може да ловува, значи и аз ще мога. Кога ли ще го видя? Колко ще чакам?

— По дяволите и чакането, и Торанага — произнесе той на глас на английски и му олекна.

— Какво, Анджин-сан? — попита Марико на португалски.

— Нищо. Питах се кога ли ще видя Торанага-сама.

— Не ми каза. Предполагам, че много скоро.

Бунтаро шумно сърбаше саке и супа, както го изискваше доброто възпитание. Този постоянен шум обаче започна да действува на нервите на Блакторн. Марико оживено говореше на съпруга си, който ръмжеше, почти без да й обръща внимание. Тя самата не се хранеше и Блакторн още повече се раздразни, като гледаше как те двете с Фуджико ухажват Бунтаро, и се ядоса, че самият той трябваше да се примири с този нежелан гостенин.

— Кажете на Бунтаро-сама, че в моята страна домакинът вдига наздравица в чест на своя уважаван гост. — И той вдигна чашата си с крива усмивка. — Желая му дълъг живот и щастие.

Бунтаро изслуша обясненията на Марико, кимна в знак на съгласие, вдигна и той чашата си, усмихна се със затворена уста и я пресуши.

— Наздраве! — продължи Блакторн със следващата чаша.

И отново, и отново.

— Наздраве!

Но този път Бунтаро не пи. Остави пълната си чаша и погледна англичанина с малките си очички. После повика някого отвън. Вратата незабавно се плъзна настрана и неотлъчният му телохранител се поклони и му подаде огромния лък и колчана. Бунтаро ги взе и каза нещо бързо и яростно.

— Моят съпруг… моят съпруг казва, че сте пожелали да го видите как стреля, Анджин-сан. Той смята, че утре е твърде далеч и сегашният момент е най-подходящ. Портата на вашата къща, Анджин-сан… Той пита