— Да, съгласна съм. Напълно сте прав, Бунтаро-сама — изстинала от ужас промълви тя, защото знаеше, че жестокостта му нямаше граници. Едва шестнадесетгодишен, Бунтаро екзекутира собствената си майка — една от по-незначителните наложници на Хиромацу — защото я заподозрял, че не била вярна на баща му, докато Хиромацу се биеше на война за диктатора Города. Години по-късно уби собствения си първороден син от първата си жена за предполагаеми оскърбления, а нея самата върна на родителите й и тя се самоуби, тъй като не можа да понесе този срам. Вършеше ужасни неща с наложниците си и Марико. — И с бащата на Фуджико се бе скарал жестоко — обвини го, че се бил проявил в Корея като страхливец, злепостави го пред тайко, който му заповяда веднага да си обръсне главата и да стане монах. Той умря наскоро след това, изяден от собствения си позор.
На Фуджико й потрябва цялата сила на волята й, за да запази спокойствие.
— Почувствувахме се много горди, като разбрахме, че сте избягали от врага.
Пристигна сакето. Бунтаро започна шумно да сърба. След като изтече отреденото от етикета време, Фуджико стана.
— Моля да ме извините за момент.
Отиде в кухнята да предупреди Блакторн, да му поиска разрешение Бунтаро да се настани в къщата, да каже на него и на слугите какво да правят.
— Но защо тук? — раздразни се Блакторн. — Защо живее тук? Необходимо?
Фуджико се извини и се опита да му обясни, че разбира на Бунтаро не можеше да му бъде отказано.
Блакторн намусено продължи да готви, а тя се върна при вуйчо си с разтуптяно сърце.
— Моят господар каза, че за него е чест да останете тук. Неговият дом е ваш дом.
— Какво е да си наложница на варварин?
— Предполагам, че е ужасно. Но Анджин-сан е хатамото и следователно самурай. Затова смятам, че да съм негова наложница е същото, както с други мъже. Не съм била досега ничия наложница, предпочитам да съм съпруга. Анджин-сан е като останалите мъже, макар че, признавам, някои от навиците му са много особени.
— Кой би допуснал, че жена от нашия род ще стане наложница на варварин, пък бил той и хатамото.
— Нямах избор. Просто се подчиних на Торанага-сама и на дядо — главата на нашия род. Дълг на жената е да се подчинява.
— Да. — Бунтаро привърши чашата със саке и я напълни отново. — Много е важно за жената да бъде покорна и да се подчинява. Марико-сан е много послушна, нали?
— Да, господарю. — Тя се вгледа в грозното му като на маймуна лице. — Тя ви носи само чест. Без нея, вашата съпруга, Торанага-сама никога не би получил знанията на Анджин-сан.
Той се усмихна накриво.
— Чух, че сте заплашили Оми-сан с пищови.
— Дотогава не бях докосвала пищов. Не знаех дали са заредени. Но щях да натисна спусъците.
Бунтаро се засмя.
— И Оми-сан е помислил същото.
Тя отново му напълни чашата.
— Така и не разбрах защо Оми-сан не направи никакъв опит да ми ги отнеме. Неговият господар му беше наредил да ги вземе, а той не ги взе.
— Аз щях да ги взема.
— Да, вуйчо, знам. Моля да ме извините, но щях да дръпна спусъците.
— Да, но нямаше да ме улучите.
— Вероятно. Но оттогава вече се научих да стрелям.
— Той ли ви научи?
— Не, един от офицерите на Нага-сан.
— Защо?
— Баща ми никога не би позволил негова дъщеря да се научи да борави със сабя или копие. Той смяташе предполагам, много мъдро — че трябва да усвоявам умения, които повече подобават на една жена. Ала понякога се налага жената да защити своя господар и неговия дом, а пищовът е подходящо оръжие за жена — много подходящо. Не изисква физическа сила и човек бързо се учи да стреля. Така че сега може би ще бъда от по-голяма полза за своя господар, защото със сигурност ще продупча главата на всеки, който застрашава него или честта на дома му.
Бунтаро си пресуши чашата.
— Бях много горд, когато чух как сте се противопоставили на Оми-сан. Правилно сте постъпили. И Хиромацу-сан се гордее с вас.
— Благодаря, вуйчо. Аз само изпълнявах дълга си. — Тя се поклони официално. — Моят господар пита дали сега ще му окажете честта да разговаряте с него, ако ви е угодно.
Той отвърна също тъй церемониално:
— Моля да му благодарите, но ще може ли преди това да се изкъпя? Ако му е угодно, ще се срещнем, след като се върне съпругата ми.
Глава тридесет и пета
Блакторн чакаше в градината, облечен в униформено кафяво кимоно, подарък от Торанага, със сабите и пояса и зареден пищов, скрит също в пояса. От притеснените, набързо дадени обяснения на Фуджико, а по-късно и от слугите разбра, че трябва да приеме Бунтаро официално, защото бил важен военачалник, хатамото и пръв гост в къщата му. Затова веднага се изкъпа, преоблече се и чакаше на уреченото място.
Беше се видял за малко е Бунтаро още вчера, когато пристигна. През целия ден Бунтаро беше зает с Торанага и Ябу, заедно е Марико, и Блакторн бе оставен да организира незабавно демонстрацията на атаката е помощта на Оми и Нага.
Марико се прибра късно. Разказа му накратко за бягството на мъжа си, как е бил преследван от хората на Ишидо, как им се изплъзнал и накрая се промъкнал през вражеските провинции, за да стигне до Кванто.
— Било е изключително трудно, но очевидно не и невъзможно, Анджин-сан. Моят съпруг е много силен и храбър.
— А сега какво ще стане? Ще си тръгнете ли?
— Торанага-сама нареди всичко да остане както преди. Нищо да не се променя.
— Вие се променихте, Марико-сан. Веселите искрици изчезнаха от очите ви.
— Не, Анджин-сан. Така ви се струва. Просто ми олекна, че е жив, защото бях сигурна, че е загинал.
— Да, но това ви промени.
— Разбира се. Благодаря на бога, че моят господар не е бил пленен, че е оживял да се подчини на заповедите на Торанага-сама. А сега, ако ме извините, Анджин сан, много съм изморена. Простете, но съм много, много изморена.
— Нещо да ви помогна?
— С какво можете да ми помогнете, Анджин-сан? Освен да споделите нашето щастие. Всъщност нищо не се е променило. Нищо не е свършило, защото нищо не е започвало. Всичко е като преди. Съпругът ми е жив.
А не съжалявам ли, че не е мъртъв? — питаше се Блакторн сега в градината. Не. Тогава защо е скритият пищов? Да не би да си изпълнен с чувство на вина? Не. Нищо не е започнало, каза тя. Така ли мислиш? Не е ли започнало? Не. Мислеше, че си с нея. Това не е ли същото, както ако си бил с нея?
От къщата се зададе Марико. Приличаше на миниатюрна порцеланова статуетка, вървяща на половин крачка зад Бунтаро, както беше редно. В сравнение с нея мечешката му фигура изглеждаше още по- непохватна и груба. Придружаваха ги Фуджико и прислужничките.
Той се поклони.
