Шогун

Тя излезе, а той внимателно прочете свитъка. Също и военния наръчник. После отново се върна към някои места в ръкописа. Прибра и двата документа на сигурно място, постави пазачи пред каютата и се качи на палубата.

Разсъмваше се. Денят обещаваше да бъде топъл и облачен. Отложи срещата с Анджин-сан, която бе насрочил, и отиде на кон до платото, придружен от сто самураи. Там взе със себе ей соколарите и три сокола и ловува в радиус от двадесет ли. До обед хвана три фазана, два големи горски бекаса, един заек и връзка пъдпъдъци. Единият фазан и заека изпрати на Анджин-сан, останалото взе със себе си в крепостта. Някои от самураите му не бяха будисти и той се отнасяше снизходително към навиците им в храненето. Самият той хапна студен ориз с пастет от риба и мариновани водорасли е джинджифил. След това се сви на пода и заспа.

Късно следобед Блакторн весело си подсвиркваше в кухнята. Около него се суетяха главният готвач, готвачът на зеленчуци, готвачът на риба и помощниците им — до един усмихнати, но вътрешно ужасени, че господарят им се намира в кухнята заедно с господарката и защото тя им бе съобщила, че той ще им окаже честта да им покаже как се готви по негов вкус. А най-вече ги ужасяваше заекът.

Блакторн вече бе окачил фазана под стряхата на складовото помещение с наставлението никой — никой! — да не го докосва.

— Добре ли разбраха, Фуджико-сан? Никой пипа — само аз — с престорена сериозност повтори той.

— О, да, Анджин-сан. Разбрах. Много се извинявам, но правилно е да се каже: „Никой да не пипа освен мен.“

— А сега — обърна се той към всички — демонстрация на финото изкуство да се готви. Урок първи.

— Додзо гомен насай? Извинете, моля — не разбра Фуджико.

— Миру. Гледайте.

Отново се почувствува млад — едно от първите задължения в детството му се състоеше в това да се почиства дивечът, защото двамата с брат си бракониерствуваха при огромен риск в именията около Чатъм. Избра един дълъг, извит накрая нож. Готвачът на суши11 пребледня. Това бе любимият му нож, със специално наточен ръб, за да бъдат резените риба винаги безупречни. Всичките му подчинени знаеха това и затаиха дъх. Усмивките им станаха, още по-широки, за да прикрият притеснението, което изпитваха заради него, а той също се ухили до уши, за да не издаде срама си.

Блакторн разпори корема на заека и внимателно извади целия стомах с вътрешностите. На една от младичките прислужнички й призля и тя безмълвно изтича навън. Фуджико реши да я глоби една месечна заплата, а същевременно страшно й се прииска и тя да беше селянка с да може да избяга, без да се посрами.

Те гледаха потресени как той отрязва Долната част от краката, после започна да бута двата предни крака обратно в кожата, като по този начин я отделяше от месото. Същото Направи и със задните крака — умело ги препъхна през коремния процеп, след като бяха оголени, и с рязко, сръчно движение съблече кожата през главата, сякаш беше старо зимно палто. Постави почти одраното животно на масата за рязане и го обезглави, като остави главата с изцъклените трогателни очи да виси за кожата. Отново я обърна с косъма навън и всички в кухнята въздъхнаха с облекчение. Той обаче не чу въздишката, тъй като съсредоточено разрязваше месото на порции. Още една прислужница напусна незабелязано кухнята.

— А сега ми трябва тенджера — погледна ги той с най-сърдечна усмивка.

Никой не му отговори. Само го следяха със същите замръзнали усмивки. Тогава той съзря в ъгъла голям железен казан. Беше изрядно чист. Вдигна го с окървавените си ръце, напълни го с вода от дървената бъчва и го закачи над огнището, издълбано в пръстения под и заградено с камъни. После хвърли вътре парчетата месо.

— А сега малко зеленчуци и подправки.

— Додзо? — попита с пресъхнало гърло Фуджико. И тъй като не знаеше как Да обясни на японски какво му трябва, огледа кухнята и откри в една плетена кошница няколко моркова и корени, приличащи на ряпа. Изчисти ги, наряза ги, прибави ги към супата, сложи сол и наля от тъмния соев сос.

— Трябват ми още лук, чесън и вино.

— Додзо? — все така безпомощно питаше Фуджико.

— Котаба ишримадзен. Не знам думите. Тя не го поправи, само взе една лъжица и му я подаде. Той поклати глава.

— Саке.

Помощник-готвачът се оживи и му подаде малка дървена бъчонка.

— Домо.

Блакторн сипа една чаша и за всеки случай добави още една. Много му се искаше да надигне бъчонката и да отпие направо от нея, но знаеше, че беше невъзпитано, а още повече да го пие студено, в кухнята, без нужната церемониалност.

— Ах, Исусе, какво не бих дал за една бира!

— Додзо годзиемашита, Анджин-сан?

— Котаба ишримадзен, но вареното ще стане божествено. Ичи бан, нее — посочи той кипящия казан.

— Хай — съгласи се учтиво тя, без да е убедена.

— Окуру цукай аригато Торанага-сама. Изпратете човек да благодари на Торанага-сама.

Никой не поправи японския му.

— Хай.

Щом той излезе, Фуджико хукна към тоалетната — малка къщичка в чудесен стил, построена отделно от входа на градината. Не можеше да сдържи повече гаденето.

— Не ви ли е добре, господарке — обезпокои се личната и прислужница Нигацу. Тя беше на средна възраст, кръгла като топка и се бе грижила за Фуджико през целия й живот.

— Върви си. Но преди това ми донеси чай. Не, недей — за това ще трябва да влезеш в кухнята. Ох, ох!

— Чай има и тук, господарке. Сетихме се, че може да поискате, и възварихме един чайник на друг мангал.

— Колко си досетлива — ощипа Фуджико ласкаво кръглата й буза. Втора прислужница се завтече да й вее с ветрило. Тя си избърса устата с книжна салфетка и с облекчение приседна на възглавниците върху верандата. — Сега вече съм по-добре.

Свежият въздух, прохладната сянка, топлото следобедно слънце, пърхащите пеперуди, морето далече долу — спокойно и проблясващо — всичко я караше да се чувствува по-добре.

— Какво става господарке? Не смеем дори да надникнем в кухнята.

— Няма нищо. Господарят… той… нищо, нищо. Навиците му са малко особени, но такава е нашата карма.

Тя погледна встрани — главният готвач се задаваше с раболепен вид през градината и сърцето й се сви. Той се поклони официално — стегнат, дребен човечец с големи крака и много изпъкнали зъби. Още преди да е отворил уста, Фуджико се усмихна напрегнато и нареди:

— Поръчай в селото нови ножове, ново котле за варене на ориз, дъска за рязане и бъчви за вода — всичко, каквото смяташ за необходимо. А тези, които господарят употреби сега, ги отдели настрана за негово лично ползуване. Ще му отделите също така специално място в кухнята, а ако трябва, ще построите дори отделна кухня, където да може да си готви, ако желае. Докато се научите.

— Благодаря, Фуджико-сан. Много се извинявам, че ви прекъсвам, съжалявам много и моля за прошка, но познавам един чудесен готвач от съседното село. Не е будист и дори е бил в Корея с войските, така че знае да… как се… как да готви по вкуса на господаря. Много по-добре от мен.

— Когато ми потрябва друг готвач, ще те уведомя. Щом видя, че не се справяш или нещо хитруваш, ще ти го кажа. А дотогава оставаш главен готвач. Прие тази служба за срок от шест месеца.

— Да, господарке — отвърна готвачът с външно достойнство, но отвътре трепереше, защото с