господарка като Фуджико-но-Анджин шега не биваше. — Моля да ме извините, но бях нает да готвя. Горд съм да бъда готвач. Но не съм приел да бъда — касапин. Касапите са ета. Разбира се, не можем да допуснем един ета тук, но този готвач, за когото ви казах, не е будист като мен, като баща ми, неговия баща и неговия преди това, господарке, а те никога… никога… Моля ви, този нов готвач ще…
— Ще готвиш, както си готвил досега. Намирам кухнята ти за великолепна, достойна за един майстор- готвач от Йедо. Дори изпратих една от рецептите ти в Осака, на Кирицубо-сан.
— О, благодаря. Това е голяма чест за мен. Коя именно, господарке?
— За пресните змиорки с медуза, скариди и мъничко соев сос. Много добре ги приготвяш. Отлично. По- добре сготвени не съм яла никъде.
— Благодаря ви, господарке — топеше се той от удоволствие.
— Разбира се, супите ти не са дотам добри.
— Ах, много се извинявам.
— Но този въпрос ще обсъдим двамата с теб друг път. Благодаря, готвачо — опита се тя да го отпъди, но дребното човече упорито не се помръдна.
— Ах, господарке, много се извинявам, но ох ко, най-почтително… ако господарят… когато господарят…
— Когато господарят ти нареди да сготвиш, да заколиш или нещо друго, ще се втурваш презглава да изпълняваш заповедите му. На минутата! Като един верен слуга. Но тъй като сигурно ще ти отнеме много време, докато се научиш, уреди временно с този готвач да идва през редките дни, когато господарят може да поиска сготвено по негов маниер.
Честта на готвача бе спасена и той се усмихна и поклони.
— Благодаря. Моля да ми простите, задето помолих да ми изясните някои неща.
— Разбира се, на този заместник-готвач ще плащаш от собствената си заплата.
Когато останаха насаме с Нигацу, прислужницата се закиска в шепичка.
— Ах, господарке, мога ли да похваля мъдрия начин, по който удържахте пълна победа? Главният готвач щеше да получи удар, като разбра, че ще трябва да плаща.
— Благодаря, дойке.
До ноздрите й достигна мирисът на врящия заек. Ами ако ме помоли да ям и аз от него, помисли си тя и пак й призля. А дори ида не ме помоли, пак ще трябва аз да го поднеса. Как да направя така, чеда не ми се догади? Няма да допускащ такова нещо, заповяда си тя. Такава е твоята карма. Трябва да си била нещо ужасно в предишния си живот. Да. Но сега всичко се оправи. Остават ти само пет месеца и шест дни. И не мисли за това, а само за господаря си, който е храбър, силен мъж, макар и с отвратителни навици в храненето…
При портата се чу конски тропот. Бунтаро слезе от коня си и махна на придружаващите го самураи да си вървят. После, ограден само от личната си охрана, прекоси градината — мръсен и потен. Беше нарамил огромния си лък, а зад гърба му стърчеше колчанът със стрелите. Фуджико и прислужничката, които го ненавиждаха, му се поклониха сърдечно. Вуйчото на Фуджико беше известен с необузданите си изблици на ярост — тогава започваше да ругае всички подред и да търси кавга с кого да е. Най-чести жертви бяха слугите и жените му.
— Заповядайте, вуйчо. Колко мило от ваша страна, че ни посещавате толкова скоро след пристигането си — любезно го приветствува Фуджико.
— А, Фуджико-сан. Как… Що за воня е това?
— Господарят готви дивеч, изпратен от Торанага-сама. Показва на недостойните ми слуги как трябва да се готви.
— Щом желае да готви, предполагам, че това си е негова работа, макар че… — Бунтаро сбръчка нос с отвращение. — Да, един господар може да прави в къщата си всичко, позволено от закона, стига да не безпокои съседите си.
Подобна миризма можеше да послужи като повод за оплакване и човек понякога си навличаше големи неприятности, ако обезпокояваше съседите си. Нискостоящите никога не тревожеха висшестоящите. Иначе падаха глави. Затова навсякъде самураите гледаха да поддържат добросъседски отношения с други самураи, по възможност от същия ранг, селяните — със селяни, търговците си имаха свои улици, а ета живееха изолирани от всички. Непосредствен съсед в случая беше Оми. Той е по-висшестоящ, сепна се Фуджико.
— Искрено се надявам никой да не е обезпокоен — разтревожено каза тя на Бунтаро и се запита какви ли нови злини е замислил. — Желаете ли да видите господаря? — понечи тя да стане, но Бунтаро я спря.
— Не, не се безпокойте, моля ви, ще почакам — официално отвърна той и сърцето й се сви. Бунтаро беше известен с лошите си обноски и учтивост от негова страна означаваше опасност. — Извинявам се, че пристигам така ненадейно, без да изпратя човек да поиска среща — продължи той. — Торанага-сама ми каза, че Анджин-сан може би ще ми разреши да използувам неговата баня и да отседна в къщата му. Не за постоянно, а само да преспивам тук от време на време. Бихте ли го попитали по-късно дали ще ми даде позволение?
— Разбира се — отвърна тя все така в рамките на етикета и й призля при мисълта, че Бунтаро ще живее в къщата й. — Убедена съм, че той ще се почувствува поласкан, вуйчо. Мога ли да ви предложа чай или саке, докато чакате?
— Благодаря. Саке, ако обичате.
Нигацу бързо постави възглавничка на терасата и хукна за саке, макар че умираше от желание да остане.
Бунтаро връчи на охраната си лъка и колчана, събу мръсните си сандали и затропа по стълбите към верандата. Измъкна меча си за убиване от пояса, седна с кръстосани крака и го постави на коленете си.
— Как е съпругата ми? С Анджин-сан ли е?
— Не, Бунтаро-сама, много съжалявам, но й е заповядано да се яви в крепостта, където…
— Заповядано? От кого? От Касиги Ябу?
— О, не, от Торанага-сама, господарю, още щом се върна от лов днес следобед.
— А, значи от Торанага-сама. Бунтаро се поуспокои и намръщено погледна през залива към крепостта. Знамето на Торанага се развяваше там до това на Ябу.
— Желаете ли да изпратя някой да я повика?
Той поклати глава.
— Имам достатъчно време за нея. — После въздъхна и погледна племенничката си, дъщеря на най- малката му сестра. — Имам голям късмет, че жена ми е тъй образована и съвършена, нали?
— Да, господарю. Тя беше от голяма полза като преводачка на знанията на Анджин-сан.
Бунтаро се загледа пак в крепостта, после започна да души въздуха, тъй като вятърът отново довя мириса на вареното.
— Имам чувството, че съм в Нагасаки или Корея. Там постоянно готвят месо — или го варят, или го пекат. Корейците са животни, същински човекоядци. Вонята на чесън прониква дори в дрехите и косите им.
— Трябва да е било ужасно.
— А, войната не беше лоша. Лесно можехме да спечелим и да си пробием път до Китай. Щяхме да цивилизоваме и двете страни. — Бунтаро пламна от гняв и гласът му започна да стърже като пила. — Но не спечелихме. Загубихме и се върнахме посрамени, защото ни предадоха. Предадоха ни високопоставени мръсници.
— Да, това е много тъжно а вие сте прав. Напълно сте прав, Бунтаро-сама — опита се тя да го успокои и лъжата й се удаде съвсем лесно, макар много добре да знаеше, че никоя страна не може да цивилизова Китай, защото си беше цивилизован от най-древни времена.
Но вената на челото му пулсираше и той говореше повече на себе си:
— Но ще си платят. До един! Мръсни предатели! Трябва само да изчакаш търпеливо до брега на реката, за да заплават покрай теб труповете на враговете ти, така ли е? А аз ще чакам и много скоро ще се изплюя върху главите им. Обещал съм си го. — Той я погледна. — Мразя предателите и прелюбодейките! И лъжците!
