него, също с лице към останалите. Нага влезе през главната врата и я затвори след себе си.
Само Торанага носеше мечове.
— Докладваха ми, че някои от вас говорят за предателство, замислят предателство и подготвят предателство — започна с леден глас Торанага. Никой не отвърна, никой не помръдна. Той ги огледа един по един. Отново никой не помръдна. Накрая се обади генерал Кийошио:
— Мога ли да попитам най-почтително, господарю, какво имате пред вид под „предателство“?
— Предателство е всяко поставяне под съмнение на заповед, решение или становище, взето от господаря ви — прозвуча като плесница отговорът на Торанага.
Генералът рязко изправи гърба си.
— В такъв случай аз съм предател.
— Излезте тогава навън и си направете сепуку!
— Ще го направя, господарю — гордо отвърна старият воин, — но преди това предявявам правото си на слово пред вашите верни васали, офицери и съвет…
— Вие сам се лишихте от всичките си права!
— Добре, но тогава имам право на предсмъртно желание — като хатамото и като отплата за двадесет и осем години вярна служба!
— Обаче накратко.
— Да, господарю — хладно се съгласи генерал Кийошио. — Моля да ми позволите да кажа. Първо: отиването в Осака да се поклоните на този селянин Ишидо е предателство спрямо вашата чест, честта на вашия род, на верните ви васали, на правото ви на наследяване и е в пълен разрез с бушидо. Второ: обвинявам ви в това предателство и заявявам, че така сам се лишавате от правото да бъдете наш господар. Трето: отправям искане, незабавно да се откажете от властта в полза на господаря Судара и да се оттеглите с чест от този живот — или да си обръснете главата и да станете монах — както предпочитате.
Генералът се поклони сковано и пак седна на хълбоците си. Всички чакаха със затаен дъх, невярващи на ушите си, че невероятното е станало действителност. Торанага рязко изсъска:
— Какво чакате?
— Нищо, господарю — твърдо отвърна на погледа му генерал Кийошио. — Моля да ме извините.
Синът му понечи да стане.
— Не! Вие ще останете тук!
Генералът се поклони за последен път на Торанага, стана и напусна с достойнство залата. Хората се размърдаха неспокойно и вълна от недоволство премина над тях, ала Торанага отново гръмна:
— Още някой да признава предателството си? Кой ще се осмели да наруши бушидо и да обвини господаря си в предателство?
— Моля да ме извините, господарю — обади се старият съветник Исуми, — но с прискърбие трябва да се съглася, че ако се явите в Осака, това ще означава предателство спрямо правото ви на наследяване.
— Денят, в който отида в Осака, вие ще си отидете от този свят.
Беловласият старец учтиво се поклони.
— Добре, господарю.
Торанага ги огледа отново. Без капка жал. Някой неспокойно се размърда и очите му веднага се впиха в него. Беше един самурай, който преди много години бе изгубил всякакво желание да се бие, бе обръснал главата си и бе станал будистки монах, а сега беше висш административен служител на Торанага. Той не каза нищо, макар да бе смразен от нечовешки страх, който отчаяно се опитваше да прикрие.
— От какво се боите, Нумата-сан?
— От нищо, господарю — отвърна самураят, без да го погледне.
— Добре. Тогава идете и си направете сепуку, защото сте лъжец и страхът ви излъчва задушлива воня.
Човекът изскимтя и се запрепъва навън. Смъртен страх скова останалите. Торанага ги наблюдаваше. И чакаше.
Въздухът натежа, лекото пращене на факлите отекваше необичайно силно. Тогава, съзнавайки, че е негов дълг и отговорност, Судара се обърна и се поклони.
— Моля ви, господарю, ще ми позволите ли да кажа нещо?
— Какво?
— Вярвам, господарю, че няма… няма повече предатели в тази зала и вече няма да има…
— Не споделям мнението ти.
— Моля да ме извините, господарю, знаете, че ще ви се подчиня. Всички ще ви се подчиним. Искаме само най-доброто за вас…
— Кое е най-доброто, ще реша аз! И каквото реша, то ще е най-доброто.
Судара безпомощно се поклони в знак на покорство и замълча. Но Торанага не отмести погледа си от него. И този поглед беше безжалостен.
— От този момент нататък вече не си мой наследник!
Судара пребледня. В следващия миг Торанага разтърси напрегнатата зала:
— АЗ СЪМ ГОСПОДАРЯТ ТУК!
Наслади се за момент на възцарилото се мъртво мълчание, след което стана и високомерно напусна залата. Вратата се затвори след него. Ръцете на повечето от присъствуващите безпомощно търсеха дръжките на мечовете си. Ала всички останаха по местата си.
— Тази сутрин получих… получих известие от нашия главнокомандуващ — обади се най-сетне Судара. — След няколко дни Хиромацу-сан ще бъде тук. Аз… ще поговоря с него. Пазете мълчание, имайте търпение, бъдете верни на господаря. Нека отидем сега да отдадем последни почести на генерал Серата Кийошио…
Торанага се изкачваше по стълбите и се чувствуваше ужасно самотен. Стъпките му отекваха в празната кула. Някъде близо до върха спря задъхан и се облегна за миг на стената. Отново усети познатата болка в гърдите и ги разтри, за да я разсее.
— Отвикнал съм от движения — опита се той да се самоуспокои. — Това е — отвикнал съм да се движа.
И продължи. Съзнаваше голямата опасност, на която се излагаше. Предателството и страхът бяха заразителни и трябваше да ги изкорени безмилостно още в зародиш. И въпреки това не можеше да е сигурен, че ги е ликвидирал. Борбата, на която се бе посветил, не беше детска залъгалка. Слабите ставаха храна за силните, а силните — пионки в ръцете на по-силните. Ако Судара предявеше правата си на наследник пред всички, той. Торанага, нямаше да може да се противопостави. А трябваше да чака, докато получи отговор от Дзатаки.
Затвори вратата на стаята си, заключи я и се приближи до прозореца. Ниско долу различи генералите и съветниците си, които мълчаливо се насочваха към домовете си извън стените на главната кула. А отвъд крепостта градът тънеше в безпросветен мрак. Луната едва-едва мъждукаше, бледа и замъглена. Нощта беше зловеща, непрогледна. На Торанага му се стори, че е обвеяна от зла орис.
Глава петдесета
Блакторн седеше сам в едно кътче на градината, приличаше се на слънце и си мечтаеше за разни неща с речника в ръка. Времето беше приятно, безоблачно за пръв път от много седмици насам и вече пети ден, откак не бе се срещал с Торанага. През цялото това време не бе напускал крепостта, не бе виждал Марико, нито кораба и екипажа, не бе разглеждал града, не бе ловувал, не бе яздил. Веднъж на ден отиваше да поплува в напълнените с вода ровове заедно с други самураи, а за да му минава по-бързо времето, учеше някои от тях да плуват, други — да се гмуркат. Но от това чакането не ставаше по-леко.
— Много съжалявам, Анджин-сан, но това се отнася за всички — каза му Марико предния ден, когато я срещна случайно в крепостта. — Дори Хиромацу-сама е принуден да чака. От два дни е пристигнал и още не се е срещнал с господаря. Никой не го е виждал.
— Но работата не търпи отлагане, Марико-сан. Аз си мислех, че му е ясно — всеки ден е от значение.
