главички в рогозките — с изключение на най-малкото момиченце, чиято глава трябваше да получи насърчение от нежната и същевременно твърда ръка на възпитателката.
Торанага тържествено им се поклони в отговор. След което, изпълнили вече дълга си, децата се втурнаха в прегръдките му — освен най-малкото момиченце, което се заклатушка към ръцете на майка си.
В полунощ Ябу прекоси с високомерна осанка двора на главната кула. Навсякъде се виждаха войници от елитния корпус на личната охрана на Торанага. Луната беше мътна, замъглена, а звездите едва проблясваха.
— А, Нага-сан, каква е причината за всичко това?
— Не знам, Ябу-сан, но е заповядано всички да се явят в залата за заседания. Моля да ме извините, но трябва да си оставите мечовете при мен.
Ябу се изчерви от гняв при това нечувано нарушаване на етикета.
— Вие… — Ала размисли, усетил смразяващата напрегнатост на младото момче и нервността на застаналите наблизо телохранители. — Чии заповеди изпълнявате, Нага-сан?
— На баща ми, Ябу-сан. Много се извинявам, ваша воля, ако не желаете да отидете на заседанието, но трябва да ви предупредя, че е наредено да се явите там без мечове и — също много се извинявам, — но ако ще се явите, трябва да не сте въоръжен. Моля да ме извините, но изпълнявам изрична заповед.
Ябу видя в будката на пазачите до огромната главна порта купчината мечове. Претегли наум опасностите, свързани с евентуален отказ, и реши, че са огромни. Неохотно предаде оръжието си. Нага вежливо се поклони, не по-малко смутен и притеснен, докато поемаше мечовете от ръцете му. Ябу влезе вътре. Огромната зала имаше амбразури вместо прозорци, беше застлана с каменни плочи и укрепена с дървени греди. Не след дълго се събраха петдесетте висши военачалници, двадесет и тримата съветници и седемте приятелски настроени даймио от малки северни провинции. Всички бяха напрегнати и неспокойни.
— За какво е цялата тази работа? — попита Ябу кисело, заемайки мястото си. Генералът до него сви рамене.
Сигурно е във връзка с пътуването до Осака. Друг вдигна поглед, пълен с надежда.
— Да не би да има промяна в плановете? Може би е решил да обяви „Алено…“
— Съжалявам, но се боя, че витаете из облаците. Той вече е решил — Осака и нищо друго. Ей, Ябу- сама, кога пристигнахте?
— Вчера. Заседнах за цели две седмици, заедно с всичките си войски, в едно мръсно рибарско селце, казва се Йокохама, на юг оттук. Пристанището не е лошо, но насекомите… Гъмжи от комари и какво ли не в Идзу никога не са ни досаждали толкова.
— Научихте ли вече всички новини?
— Имате пред вид лошите новини? Тръгването е все така насрочено за след шест дни, нали?
— Ужасно! Срамота!
— Така е, но тази вечер е още по-зле — добави мрачно друг генерал. — Никога преди не съм се разделял с мечовете си — никога!
— Това е оскърбление! — нарочно подкладе огъня Ябу. Застаналите до него го погледнаха.
— Така е — съгласи се генерал Кийошио, нарушавайки мълчанието. Серата Кийошио беше посивял, кален в боевете главнокомандуващ Седма армия. — Никога в живота си не съм се явявал на публично място без мечовете си. Имам чувството, че съм някакъв долен търговец. Според мен… заповедите са си заповеди, но някои от тях не бива да се издават.
— Прав сте — обади се още някой. — Какво би направил старият Железен юмрук, ако беше тук?
— Той по-скоро ще си разпори корема, отколкото да предаде мечовете си. И би го направил още тази вечер там, в двора — обади се едно младо момче. Беше Серата Томо, най-големият син на генерала, заместник-командир на Четвърта армия. — Ех, защо го няма Железния юмрук! Той би вкарал малко ум и разум… по-скоро би си разпорил корема — повтори младежът.
— Аз си помислих за това — изкашля се дрезгаво генерал Кийошио. — Все някой трябва да поеме отговорността и да си изпълни дълга. Някой трябва да покаже, че да си господар, означава преди всичко да имаш чувство за отговорност и дълг.
— Много съжалявам, но ви съветвам да внимавате какво говорите — каза Ябу.
— Какъв е смисълът от език в устата на самурай, когато му е забранено да бъде самурай?
— Никакъв — отговори Исаму, един от най-възрастните съветници. — Съгласен съм. По-добре смърт.
— Много съжалявам, Исаму-сан, но това, така или иначе, е нашето най-близко бъдеще — обади се младият Серата Томо. — Ние сме гълъби, пуснати да бъдем разкъсани от един опозорен сокол!
— Дръжте си езиците, моля ви — настоя Ябу, като се опитваше да прикрие задоволството си, и добави предпазливо: — Той е наш господар и докато Судара-сама или Съветът не поемат отговорността, трябва да му се подчиняваме.
Генерал Кийошио го погледна изпитателно, а ръката му несъзнателно опипа мястото, където винаги бе висял мечът му.
— Вие какво сте чули, Ябу-сама?
— Нищо.
— Бунтаро-сан каза, че… — започна Исаму, но генерал Кийошио рязко го прекъсна:
— Моля да ме извините, Исаму-сан, но няма никакво значение какво е казал Бунтаро-сан. Ябу-сан е прав. Господарят си е господар. И все пак самураят има известни права, също както и васалът и всеки даймио, така ли е?
Ябу го погледна, преценявайки дали само го изпитват, или го подканват към нови изявления.
— Идзу е провинция на господаря Торанага. Аз не съм вече даймио на Идзу — само управлявам от негово име. — Той огледа залата. — Всички сме се събрали вече, нали?
— С изключение на Нобору-сан — обади се един генерал.
Нобору беше най-големият син на Торанага, когото всички до един ненавиждаха.
— Да, още по-добре. Нищо, генерале, китайската болест скоро ще го довърши и ще сложи край на Отвратителното му настроение — додаде някой.
— И на вонята.
— Кога се връща?
— Кой знае? Дори не ни е известно с каква цел го изпрати Торанага-сама на север. Но най-добре да си остане там!
— И вие да бяхте болни от тази болест, нямаше да сте в по-добро настроение…
— Така е, Ябу-сан, прав сте. Жалко все пак, добър военачалник е — по-добър от Студената риба — добави генерал Кийошио. Така наричаха помежду си Судара.
— И-и-и! — подсвирна един от съветниците. — Зли духове витаят тази вечер из въздуха и ви карат да си развързвате езиците. Или може би е от сакето?
— Сигурно е от китайската болест — горчиво се изсмя генерал Кийошио.
— Да ме пази Буда! — възкликна Ябу. — Ех, ако само господарят си промени решението относно Осака!
— Бих си разпорил веднага корема, ако това ще го убеди — заяви младият Серата.
— Не се обиждайте, синко, но хвърчите из облаците. Нищо не е в състояние да го убеди.
— Така е, татко, но не мога да го разбера…
— Значи, всички ще го придружим? — попита отново Ябу. — Ще тръгнем заедно оттук, така ли?
— Да — отвърна старият съветник Исаму. — Ще му служим за ескорт. Заедно с две хиляди самураи и пълна церемониална екипировка. Ще пътуваме тридесет дни. До тръгването ни остават още шест дни.
— Не е много време, нали, Ябу-сан? — добави генерал Кийошио.
Ябу не отговори. Нямаше смисъл. Генералът и не очакваше отговор на въпроса си. Всеки потъна в собствените си мисли.
Страничната врата се отвори и влезе Торанага, следван от Судара. Всички се поклониха. Торанага отвърна на поклона им и седна с лице към тях, а Судара, като негов предполагаем наследник, малко пред
