Шогун

се наричаха госпожица Четка, Жерав, Риба, Втора метла или Четвърта луна, Звезда, Дърво, Клонче и т.н.

Хана-ичи беше на средна възраст, силно разтревожена. Бас държа, че е стара семейна прислужница, каза си той. Най-вероятно васал на покойния съпруг на Фуджико! Съпруг! И за него съвсем бях забравил. И за детето — което, както и съпругът, е било убито от този звяр Торанага, който не е звяр, а даймио и е много добър, може би велик водач. Да. Възможно е съпругът да си е заслужил смъртта, ако знаех как стоят в действителност нещата. Но не и детето. За това няма никакво оправдание.

Фуджико съблече зеленото си на едри фигури външно кимоно. Пръстите й потреперваха, докато развързваше коприненото поясче на жълтото си долно кимоно и също го свлече на пода. Кожата й беше бледа и гърдите й, които се открояваха през гънките на тънката материя, бяха малки и плоски. Хана-ичи се спусна на колене и развърза долната й фуста, която се спускаше от кръста до земята, за да може господарката й да я съблече.

— Ийе — каза той, приближи се и повдигна ръба на фустата. Изгарянията започваха от задната страна на прасците й. — Гомен насай — добави той.

Тя стоеше, без да помръдне. Капчица пот се стече по бузата и размаза малко грима на лицето й. Той повдигна полата още по-високо. Кожата откъм Задната част на краката й беше цялата изгорена, но явно беше напълно зараснала. Новата кожа вече се бе образувала и нямаше и следа от инфекция или загнояване, а само чиста кръвчица, където кожата се бе напукала при колениченето.

Той бутна кимоната настрана и развърза колана на фустата. Следите от изгарянията свършваха някъде в горната част на бедрата й, прескачаха задника, където е била притисната от гредата и по този начин защитена от нея, и започваха отново от кръста нагоре, който също бе обгорен. Новата кожа вече се бе образувала, леко набръчкана, не особено приятна за гледане, но затова пък всичко зарастваше отлично.

— Доктор много добър. Най-добър, който съм виждал. — Той й подаде кимоната.

— Много добър, Фуджико-сан. Белезите — какво значение? Нищо. Аз виждам много ранени в пожар, разбирате ли? Винаги искам да видя, тогава знам доктор добър или лош. Доктор много добър. Буда бди над Фуджико-сан. — Той сложи ръце на раменете й и я погледна в очите. — Не се безпокойте сега. Шигата га най, нее? Разбирате?

От очите й изведнъж потекоха сълзи.

— Моля да ме извините, Анджин-сан. Аз съм тъй смутена! Извинете глупостта ми — останах там безпомощна, като малоумна ета. Трябваше да бъда до вас, да ви пазя, а вместо това останах в къщата с прислугата. Нямаше какво да правя там, нямаше защо да стоя в онази къща…

Той я прегръщаше състрадателно и я остави да се наприказва, макар че разбра много малко от казаното. Трябва да разбера с какво я е лекувал лекарят, мислеше си той възбудено. Това е най-бързото и ефикасно лечение, което съм виждал. Всеки капитан на кораб на нейно величество трябва да знае какво е това лекарство — впрочем всеки капитан на всеки европейски кораб трябва да го знае. Момент — струва ми се, че всеки капитан би платил в чисто злато за тази тайна. Би могъл да натрупаш състояние. Да, но не по този начин, укори се той, не по този начин. Никога не прави пари от моряшката болка.

Тя обаче е имала голям късмет, че са пострадали краката отзад и гърба й, а не лицето. Погледна я отново. Лицето й беше все така плоско, някак си квадратно, зъбите й — все така остри и ситни като на гризач, но топлината, излъчвана от очите й, компенсираше грозотата. Той я прегърна още веднъж.

— Сега никакъв плач. Заповед.

Изпрати прислужницата за чай, саке и още възглавници и й помогна да се излегне удобно върху тях, макар че тя отначало се смущаваше и не искаше да се подчини.

— Как да ви се отблагодаря? — питаше тя.

— Няма благодаря. Връщам… — Блакторн са замисли, но не можа да си спомни как беше на японски „услуга“ и „спомням си“, затова измъкна речника и го запрелиства. — Услуга — о-негай… спомням си — амайдасу. Хай, мондосо о-негай. Оми десу ка? Връщам услуга. Спомняте ли си Оми? — Той вдигна юмруци и изимитира с насочените си показалци два пищова. — Оми-сан, спомняте ли си?

— Да, разбира се — сети се тя. После, учудена, помоли да разгледа книгата. Не беше виждала дотогава латинско писмо и колонките с японски йероглифи, съпоставени с надписи на латински и португалски, нищо не й говореха, ала тя бързо схвана смисъла. — Това е книга на всичките ни… извинете. Книга с думи, нали?

— Хай.

— Хомбун?

Той й показа как да намери в речника думата на латински и португалски.

— Хомбун — дълг — показа й той. После добави на японски: — Разбирам дълг. Самурай дълг, нали?

— Хай — плесна тя радостно с ръце, сякаш й беше показал някаква вълшебна играчка. Всъщност речникът си е вълшебен, помисли той, дар от всевишния. Той ми отключва нейния ум и ума на Торанага и скоро ще мога свободно да говоря японски.

Тя го попита за още думи и той й ги превеждаше на английски, латински или португалски, като всеки път разбираше какво го пита и всеки път откриваше думата. Речникът нито веднъж не го подведе.

Потърси още една дума.

— Маджупу десу нее? Това е вълшебство, нали?

— Да, Анджин-сан. Вълшебна книга — отпи тя от чая си. — Сега ще мога да разговарям с вас. Истински да разговарям.

— Малко. Само бавно, разбирате?

— Да, моля ви да имате търпение с мен. Моля да ме извините.

Огромната камбана на кулата удари часа на козата и храмовете на Йедо откликнаха като ехо.

— Аз тръгвам сега. При господар Торанага.

И той пъхна книгата в ръкава си.

— Аз ще чакам тук, моля ви, ако позволявате.

— Къде живеете?

Тя посочи.

— Ей там, моята стая е в съседство. Моля да ме извините, че съм тъй рязка…

— Бавно. Говорете бавно. Говорете просто.

Тя повтори бавно, с още повече извинения.

— Добре. Ще ви видя по-късно.

Тя се опита да стане, но Блакторн поклати глава и излезе на двора. Небето беше закрито от облаци, въздухът тежеше, не се дишаше. Навън го чакаше охраната му. След малко вече крачеха по двора на главната кула. Там беше и Марико, по-крехка и по-въздушна от всякога, с лице като от алабастър под златисто-жълтия слънчобран. Беше облечена в тъмнокафяво кимоно, поръбено със зелено.

— Охайо, Анджин-сан. Икага десу ка? — поклони се тя официално.

Той й каза, че е добре и щастливо продължи да поддържа разговора на японски, което им беше обичай, поне доколкото можеше, и преминаваха на португалски само когато той се уморяваше или предпочитаха да не ги разберат.

— Ти… — предпазливо се обади той на латински, когато се заизкачваха по стълбите на кулата.

— Ти — отзова се тя като ехо на португалски, също тъй тържествена и сериозна, както и предишната вечер. — Много се извинявам, Анджин-сан, но ще ви помоля да не говорим на латински тази вечер — латинският няма да послужи за целта, за която е бил създаден.

— Къде ще мога да си поговоря с вас?

— Много трудно е да се осъществи, съжалявам много. Имам задължения…

— Нещо не е наред, нали?

— О, не — възрази тя. — Моля да ме извините, но какво може да не е наред? Всичко е както трябва.

Изкачиха още един етаж. На площадката отново им провериха пропуските както винаги половината телохранители вървяха пред тях, другата половина — зад тях. Заваляха тежки капки дъжд и въздухът някак