тези диванета да му размахват мечовете си под носа? Веднага започват да ни крещят, да ни заплашват и да ни карат да пазим тишина. Една нощ обаче някой преобърна свещта и тези маймуни вдигнаха такава олелия! Господи, да ги беше чул! Запъплиха като мравки с кофи вода, бесни от яд, съскаха, кланяха се и ругаеха… При това пострада само една единствена нещастна стена! Като хлебарки плъзнаха из къщата, копелетата. На човек му…
— Продължавай де!
— Ти ли искаш да разказваш?
— Продължавай, Йохан, не му обръщай внимание. Той е само един прост готвач.
— Какво…
— О, я си затваряйте устата, за бога! — побърза да възобнови разказа си ван Нек. — На другия ден, лоцмане, ни изведоха оттам и ни настаниха в друга къща, близо до пристанището. Ама и там не беше по- добре. Няколко седмици след това Йохан се натъкна на тази къща. По онова време, само на него му разрешаваха да излиза, заради кораба. Сутрин идваха да го вземат и вечер го връщаха. Та излязъл да полови риба — ние сме само на стотина метра от реката… Я по-добре ти разкажи, Йохан.
Блакторн усети сърбеж по голия си крак и го почеса, без да се, замисли. Засърбя го още повече. Тогава забеляза леко подутото зачервено петънце — беше го ухапала бълха. А Винк гордо продължи:
— Точно така беше, както Бакус го разказа, лоцмане. Попитах Сато-сама дали можем да се преместим тук и той каза: добре, защо не. Понякога ми даваха да половя риба с някоя от техните лодки, колкото да минава времето. И носът ми ме доведе тук, добрият стар нос, който никога не ме лъже и този път пак надуши кръвта.
— Кланица! — възкликна Блакторн. — Кланица и кожарска работилница! Това е… Той млъкна и пребледня.
— Какво има? Какво ти става?
— Това е село на ета! Боже мой, тук, значи живеят ета?
— Че какво им е на етите? — учуди се ван Нек. — Разбира се, че са ети. Блакторн замаха по комарите, които гъмжаха из въздуха, и усети как цялата кожа го сърби.
— Проклети буболечки… Тук наблизо има и кожарска работилница, нали?
— Да, няколко преки по-нагоре. Защо?
— Нищо. Чак сега познах миризмата.
— Какво им е на етите?
— Нищо, просто не се досетих, колко съм глупав! Ако бях видял някой мъж, щях да го позная по късата коса. Но с жените човек никога не знае… Извинявай, Винк, продължавай.
— Та тогава те казаха…
Но Ян Ропер го прекъсна:
— Чакай малко, Винк. Какво има, лоцмане? Какво им е толкова на етите?
— Нищо особено, просто японците ги имат за много различни хора. Те са палачи, обработват кожите на животните и се занимават с умрелите. — Усети погледите им, особено на Ян Ропер. — Ета обработват кожите — опита се той да поясни с безгрижен глас, — убиват старите коне и волове и пипат трупове.
— Че какво лошо има в това? Ти самият си погребал досега поне десетина души, увивал си ги лично в саваните, измивал си ги… пък и всички ние, нали? Сами си режем месото и цял живот сме го правили. А Гинзел е бил и палач — бесил е хора… Какво лошо има в това?
— Нищо — отговори Блакторн и макар да знаеше, че казва истината, все пак се чувствуваше омърсен.
— Етите са най-добрите еретици, на които сме попадали досега — изпръхтя Винк. — Най-много приличат на нас в сравнение с другите копелета. Голям късмет извадихме, че попаднахме тук, лоцмане, защото нямаме проблеми с прясното месо и лойта. Много лесно си ги набавяме…
— Така си е. Ако ти беше поживял малко сред етите…
— Господи, Исусе Христе, лоцманът през цялото време е трябвало да живее сред онези! Откъде да знае къде е хубавото? Защо не изтичаш за Мери Дебелия задник, Сонк?
— Или може би…
— Не, тя не става за него, на лоцмана му трябва нещо по-специално. Я да попитаме най-добре мама- сан…
— Бас държа, че се е затъжил за малко месце. Ей, Сонк, я му отрежи едно хубаво парче!
— Сипете му още грог…
— Три пъти ура за лоцмана…
Сред веселата глъч ван Нек потупа Блакторн по рамото и възкликна:
— Стари приятелю, най-сетне си пак у дома си. Господ чу молитвите ни и всичко е вече наред. У дома си, стари приятелю. Чувай, ще ти отстъпя моето легло… Настоявам да…
Блакторн весело им махна за последен път. Откъм тъмнината, от отсрещната страна на малкото мостче, се дочуваха радостни подсвирквания. Ала щом се обърна, изкуственото му веселие го напусна, и той зави зад ъгъла, където веднага го оградиха десетина самураи.
По обратния път към крепостта усещаше някакво странно объркване в мислите си. Нищо им нямаше на ета и всичко им имаше. Та това са моите хора, моят екипаж, а тези тук са езичници, чужденци и врагове…
Минаваше като в унес през улици, улички и мостове. В един момент се усети, че е пъхнал ръка под кимоното си и се чеше. Веднага спря.
— Тези гнусни, мръсни…
Развърза пояса си, смъкна с рязко движение влажното кимоно и го запрати в канавката, сякаш бе осквернено.
—
—
И Блакторн продължи така, понесъл мечовете си.
—
Самураите се разприказваха помежду си, но той не им обръщаше внимание. Така ми е по-добре, мислеше си с облекчение, без да забелязва, че е полугол, а само че, откак свали нападнатото от бълхи кимоно, вече не го сърбеше. Господи, какво ли не бих дал сега за една баня!
Беше разказал на екипажа за приключенията си, без да споменава обаче, че е самурай, хатамото и приближен на Торанага, нито пък за Фуджико. Нито за Марико. Също така не им разказа, че ще влязат със сила в пристанището на Нагасаки и ще нападнат Черния кораб, че ще бъде начело на самураите. Има време за това, уморено си каза той. И за всичко останало.
Бих могъл да им разкажа някога за Марико-сан?
Дървените му сандали затропаха по дъските на Първия мост. Застаналите на пост самураи, също полуголи, се отпуснаха, щом го видяха, и учтиво му се поклониха, докато минаваше покрай тях, като напрегнато го наблюдаваха под око, защото това беше необикновеният варварин, покровителствуван по такъв изумителен начин от господаря им Торанага, и на когото — невероятно! — Торанага бе оказал безпрецедентната за един варварин чест да го издигне в ранг хатамото и самурай.
При главната южна порта на крепостта го чакаше нов ескорт, който го придружи до собствените му покои в най-вътрешния кръг. Стаята му се намираше в една от укрепените къщи за гости и макар че беше много привлекателна, той вежливо отказа да се прибере веднага.
— Първо баня, моля — каза на самурая.
— А, разбирам. Колко сте благоразумен! Банята е насам, Анджин-сан. Нощта е много гореща, нали? Разбрах, че сте ходили при Мръсните. Другите гости високо ще оценят вашата съобразителност. Благодаря ви от тяхно име.
Блакторн не разбра всички думи, но смисълът му беше ясен. Мръсните. Това много точно определя мен и моите хора. Да, именно нас, а не онези нещастници.
— Добър вечер, Анджин-сан — поздрави го главният прислужник на банята.
Беше огромен мъж на средна възраст, с необятно шкембе и мускулести ръце. Току-що го беше събудила
