си се освежи.
— Ще вали с часове — каза той.
— Да. Но без дъжд няма да има ориз. Скоро дъждовете изобщо ще спрат — само след две-три седмици — и до идването на есента ще бъде горещо и влажно. — Тя хвърли поглед през прозореца към натежалия облак. — Есента ще ви хареса, Анджин-сан.
— Да — откликна той, загледан в „Еразъм“ там, в далечината, в пристанището. Но след малко дъждът затули и кораба, а той продължи да се изкачва. — След като приключим разговора с господаря Торанага, ще трябва да изчакаме да спре дъждът. Може би има някакво местенце, където ще можем да поговорим?
— Сигурно ще е трудно — разсеяно отвърна тя и това му се стори странно. Обикновено бързо вземаше решения и приемаше учтивите му предложения като заповеди, все едно, че беше японец. — Моля да ме извините, Анджин-сан, но за момента изживявам някои трудности и имам страшно много работа, която трябва да свърша. — Тя спря за малко и прехвърли слънчобрана си в другата ръка, подхванала края на полата си. — Как прекарахте вечерта? Как заварихте приятелите си, екипажа?
— Добре. Всичко беше много добре.
— Но не и чудесно?
— Чудесно беше — но някак си особено. — Той погледна назад към нея. — Вие май всичко забелязвате, а?
— Не, Анджин-сан, но вие дума не споменахте за тях, а през цялата седмица все за тях си мислехте. Така че няма никаква магия, много съжалявам.
Той помълча, после каза:
— Сигурна ли сте, че всичко е наред? Да нямате някакви грижи с Бунтаро-сан?
Откак бяха потеглили от Йокосе, не бе споменавал пред нея за Бунтаро, нито дори бе произнасял името му. Имаха негласно споразумение духът му да не витае около тях — още от първия момент на тяхната близост.
„Това е единствената ми молба, Анджин-сан“, прошепна тя тогава, през първата им нощ. „Каквото и да се случи по време на пътуването ни до Мишима, или — ако е рекъл бог — до Йедо, то засяга само нас двамата. Нищо няма да споменаваме за действителността. Нищо. Моля ви.“ — „Съгласен съм и се заклевам.“ — „Аз също.“ — „Освен това нека се разберем — пътуването ни свършва при Първия мост на Йедо.“ — „Не.“ — „Трябва да има край, мили мой. Нашето пътуване свършва при Първия мост. Моля ви — иначе ще умра от мъка и притеснение за вас и опасността, на която ви излагам…“
Вчера сутринта той застана пред Първия мост и усети в сърцето си внезапна тежест въпреки възторга от великолепния вид на „Еразъм“.
— А сега трябва да минем през моста, Анджин-сан — подкани го тя.
— Да. Но това е само един мост и нищо повече. Мост като всички други. Хайде, Марико-сан, вървете до мен. До мен, ако обичате. Ще вървим заедно. — И добави на латински: — И си представете, че ви нося на ръце и ръка за ръка започваме всичко отначало.
Тя слезе от носилката и премина моста редом с него. После отново се качи на носилката и се заизкачваха по лекото възвишение. Бунтаро ги чакаше при портата на крепостта.
Блакторн си спомни как в този момент му се прииска от небето да удари гръм.
— Да не би да имате неприятности с него? — попита той отново на последната площадка.
Тя само поклати глава.
— Кораб съвсем готов, Анджин-сан? Няма грешка? — попита Торанага.
— Няма грешка, господарю. Кораб отличен.
— Още колко души… Колко мъже още искате за кораб… — Торанага се обърна към Марико. — Попитайте го колко души допълнителен екипаж му трябват, за да може да отплава, Искам да съм сигурен, че е разбрал напълно какво го питам.
— Анджин-сан казва, че за да може корабът да отплава, му трябват най-малко тридесет моряци и двадесет артилеристи. Първоначалният му екипаж се е състоял от сто и седем души заедно с готвачите и търговците. За да плава и да се бие в тези води, му стигат двеста самураи.
— И смята, че ще може да наеме допълнително хора в Нагасаки?
— Да, господарю.
— Никога не бих се доверил на наемници — презрително отбеляза Торанага.
— Извинете, моля, желаете ли да му преведа тези думи?
— Какво? А, не, няма нужда.
Торанага стана и като продължаваше да се преструва на раздразнен, отиде до прозореца и се загледа в дъжда. Целият град бе скрит зад водната пелена. Дано вали с месеци, помисли си той. О, богове, нека вали поне до Нова година. Кога ли ще се срещне Бунтаро с брат ми?
— Кажете на Анджин-сан, че утре ще получи васалите си. Какъв ужасен ден! Дъждът явно няма да спре до довечера. Няма смисъл да се измокряме до кости.
— Да, господарю — чу я той да отговаря и се усмихна иронично сам на себе си. През живота си не бе имал случай лошото време да осуетява плановете му. Това вече със сигурност щеше да убеди и нея и други, които хранеха известни съмнения, че завинаги се е променил към по-лошо. Знаеше, че вече не може да се откаже от избрания път. Утре или в други ден — какво значение има? — Кажете му, че когато съм готов, ще изпратя да го известят. А дотогава да чака в крепостта.
Чу я да превежда на Анджин-саи.
— Да, господар Торанага, разбирам — отговори му Блакторн без да прибягва до нейните услуги. Но мога ли да попитам най-почтително — възможно замина Нагасаки бързо? Мисля важно. Много се извинявам.
— Ще реша по-късно — рязко отвърна Торанага, с което никак не улесни нещата на Блакторн. Махна му, че е свободен. — Лека нощ, Анджин-сан. Скоро ще реша бъдещето ви. — Видя, че на варварина много му се искаше да настоява, но възпитанието не му позволи. Добре, помисли си той. Най-сетне си усвоил някои обноски. — Кажете на Анджин-сан, че няма смисъл да ви чака, Марико-сан. Довиждане, Анджин-сан.
Марико изпълни заповедта. Торанага се обърна отново към града и леещия се пороен дъжд. Заслуша се в шума на дъжда. Вратата зад Анджин-сан се затвори.
— За какво сте се скарали? — попита той.
— Моля, господарю?
Наострените му уши доловиха съвсем леко потрепване на гласа й.
— Имам пред вид вас и Бунтаро — или има и друга караница, която да ме засяга? — додаде той хапливо, защото искаше да ускори развоя на събитията. — Може би с Анджин-сан или моите врагове — християните, или с Цуку-сан?
— Не, господарю, моля да ме извините. Започнахме като всеки друг път, като всички караници между съпрузи. За нищо. После изведнъж както винаги от миналото изплуват някои неща, които заразяват и мъжа и жената, ако са достатъчно ядосани.
— А вие бяхте, нали?
— Да. Моля да ми простите. Предизвиках безпричинно съпруга си. Грешката беше изцяло моя. Съжалявам дълбоко, господарю, но времената са такива, че хората си казват какво ли не.
— Хайде, какви неща си казват хората?
Тя беше като кошута, притисната от хрътки. Лицето й пребледня като тебешир. Разбра, че шпионите вече сигурно са му донесли какво крещяха двамата в притихналия си дом.
Разправи му всичко, както си го спомняше. После добави:
— Предполагам, че думите на моя съпруг са били предизвикали от яростта, която аз събудих в него. Той ви е верен — знам със сигурност, че ви е верен. Ако някой трябва да бъде наказан, това съм аз, господарю. Аз го предизвиках.
Торанага се отпусна отново върху възглавницата с изправен гръб и с издялано като-от гранит лице.
— И какво каза Генджико-сан?
— Още не съм разговаряла с нея, господарю.
— Но имате такова намерение, нали, или поне сте го имали?
— Не, господарю. С ваше разрешение, бих искала незабавно да потегля за Осака.
