— Ще тръгнете, когато аз кажа, не по-рано. А предателството е отвратително, независимо по какъв начин е проявено и от кого.
Тя се поклони, попарена от острия му език.
— Да, господарю. Моля да ми простите. Грешката е моя.
Той удари звънчето. Вратата се отвори и на прага застана Нага.
— Да, господарю?
— Доведи ми веднага Судара-сама и Генджико-сама.
— Да, господарю.
Нага затвори след себе си вратата с пребледняло лице.
Чу как се изтрополи надолу по стълбите. Торанага отиде при вратата и я отвори. Площадката беше празна. Тръшна силно вратата и я заключи. Вдигна второ звънче и го разтърси. В дъното на стаята се отвори друга врата. Тя почти не се забелязваше — така умело се сливаше с дървените панели на стената. На прага застана пълна жена на средна възраст, облечена в качулата роба на будистка монахиня.
— Да, господарю?
— Моля ви, Чано-сан, донесете чай.
Вратата се затвори и Торанага отново се обърна към Марико.
— Значи, според вас той ми е верен?
— Знам го със сигурност, господарю. Моля да ме извините, но вината беше моя, не негова. — В гласа й се четеше отчаяние — толкова й се искаше да го убеди. — Аз го предизвиках.
— Да, така е. Отвратително! Безобразие! Непростимо! — Торанага извади книжна кърпичка и си избърса челото. — Но затова пък много добре, че е станало така.
— Моля, господарю?
— Ако не го бяхте предизвикали, сигурно нямаше да науча за ничие предателство. Ако беше наговорил всичко това, без да е бил предизвикан, можех да постъпя само по един-единствен начин. А сега имам избор.
— Да, господарю?
Той не отговори. Беше се замислил. Ех, защо го няма Хиромацу — тогава щях да имам поне един човек, на когото да вярвам безрезервно.
— Ами вие? Какво ще кажете за своята вярност?
— Моля ви, господарю, знаете колко съм ви предана.
Той не отговори. Погледът му бе непреклонен.
Вътрешната врата се отвори и монахинята Чано влезе уверено, без да чука, с поднос в ръцете.
— Заповядайте, господарю. Чаят беше готов.
Коленичи като селянка. Ръцете й бяха напукани също като на селянка, но излъчваше безгранична самоувереност и не оставяше никакво съмнение за вътрешното задоволство, което я изпълваше. — Дано Буда ви възнагради със спокойствие. — След това се обърна към Марико, поклони й се като селянка и се настани удобно. — Може би ще ми окажете честта вие да налеете чая, господарке? Сигурно ще го направите, без да разлеете нито капка.
Очите й святкаха дяволито.
— С удоволствие, Оку-сан — назова я Марико с религиозното „майко“, прикривайки изненадата си. За пръв път виждаше майката на Нага. Познаваше повечето от наложниците на Торанага, тъй като се бе срещала с тях по официални поводи и на различни церемонии, но поддържаше приятелски отношения само с Кирицубо и Садзуко.
— Чано-сан, това е Тода Марико-но-Бунтаро — представи я Торанага.
—
— Благодаря.
Марико предложи чаша чай на Торанага, който веднага засърба с удоволствие.
— Налейте на Чано-сан и на себе си — каза той.
— Извинете, но за мен няма нужда, господарю, ако позволите. Напила съм се с чай до насита, а тоалетната кофа е прекалено далеч за старите ми кокали.
— Нищо, една разходка в повече ще ви се отрази много добре — добродушно настоя Торанага, доволен, че я повика веднага след пристигането си в Йедо.
— Да, господарю, прав сте както винаги. — Чано отново се обърна сърдечно към Марико. — Значи, вие сте дъщерята на Акечи Джинсай?
Чашата на Марико застина във въздуха.
— Да. Моля да ме извините.
— О, няма за какво да се извинявате, дете мое — засмя се приятелски Чано, а коремът й се затресе в такт със смеха. — Спомних си коя сте чак като чух името ви, защото за последен път ви видях на вашата сватба.
— О?
— Да, да. Видях ви на сватбата ви, макар че вие не ме видяхте. Надничах през пролуката на един параван. Умирах да зърна вас и някой от великите диктатора Накамура — бъдещия тайко, и останалите благородници. Бях прекалено стеснителна, за да се смеся с подобна благородна тълпа. Но пък какви прекрасни времена бяха за мен! Най-хубавите в живота ми. Втора година вече господарят ми оказваше честта да бъда негова фаворитка и бях бременна — макар да си бях същата селянка, както преди. — Очите й се присвиха от усмивката и тя добави: — Много малко сте се променили оттогава — все така сте една от избраниците на Буда.
— Ах, защо това не беше вярно, Оку-сан.
— Вярно е. Не знаехте ли, че сте една от избраниците на Буда?
— Не съм, Оку-сан, макар че много ми се иска.
— Тя е християнка — намеси се Торанага.
— А, християнка? Какво значение има за една жена дали е християнка или будистка, господарю? В повечето случаи никакво, макар че за жената е от голямо значение да вярва в някой бог. — Чано се закиска весело. — На нас, жените, много ни трябва някой бог, господарю, за да можем да се справяме с мъжете!
— А на нас мъжете ни трябва търпение като на богове, за да се справяме с жените!
Чано се засмя, а смехът й стопли стаята и освободи Марико от някои от най-лошите й предчувствия.
— Да, господарю, и всичко това е заради някаква си Небесна пагода, която няма нито бъдеще, нито топлина, но затова пък е добър заместител на ада.
— Вие какво бихте отговорили на това, Марико-сан? — изръмжа Торанага.
— Чано-сан е много мъдра за възрастта си.
— Ах, господарке, какви приятни неща казвате на една стара глупачка. Така добре си ви спомням! Кимоното ви беше синьо с прелестни жерави по него — по-красиво нещо не съм виждала в живота си. — Тя отново премести погледа си върху Торанага. — Е, господарю, искаше ми се да поседна за малко. А сега ще ви помоля да ме извините.
— Има още време. Поседете.
— Да, господарю — изправи се тя тежко на крака. — Бих ви се подчинила както винаги, но преди това трябва да се подчиня на някои закони на природата. Така че извинете старата селянка. Не бих искала да ви изложа. Време е да си вървя. Всичко е готово. Има и храна, и саке, стига да пожелаете, господарю.
— Благодаря!
Вратата безшумно се затвори след нея. Марико изчака Торанага да изпразни чашата си и му я напълни отново.
— Какво се замислихте?
— Просто чакам, господарю.
— Какво чакате, Марико-сан?
— Господарю, аз съм хатамото. И като хатамото никога досега не съм ви молила за услуга…
— Не желая да ми искате услуга като хатамото!
