Последва одобрителен хор, а ван Нек добави:
— Аз седях до него, лоцмане. Опита се да гребне вода, но във варела нямаше нито капка и той започна да се задъхва, да стене… Не знам колко продължи това — бяхме наплашени до смърт — но по едно време нещо се задави и след това… с една дума умря. Много беше страшно, лоцмане.
— Че беше страшно, беше. Наказание, изпратено ни от всевишния — обади се Ян Ропер.
Блакторн ги огледа един по един.
— Да не би някой да го е ударил, за да не крещи, а?
— О, не, не! — побърза да отговори ван Нек. — Той едва-едва стенеше. Оставихме го в ямата заедно с другия — японеца, — нали си спомняш? Онзи, дето се опита да се удави в кофата с пикнята? После Оми ги накара да изнесат тялото на Шпилберген и да го изгорят. А онзи, другият нещастник, си остана долу. Оми му хвърли нож и той си разпра корема, а самураите запълниха ямата с пръст. Нали си го спомнящ, лоцмане?
— Да. А какво стана с Маецукер?
— Най-добре Винк да ти разкаже.
— Старият плъх изгни, лоцмане — започна Винк, но другите го прекъснаха и един през друг заразказваха подробности, докато накрая Винк изрева: — Млъкнете, за бога! Бакус ме помоли аз да разкажа! После ще ви дойде редът!
Гласовете стихнаха и Сонк се обади насърчително:
— Хайде, Йохан, започвай.
— Отначало, лоцмане, започна да загнива ръката му. Нали му я порязаха по време на боя? Помниш за кой бой говоря, нали? Дето ти загуби съзнание. Господи, Исусе Христе, имам чувството, че беше преди сто години. Но както и да е, ръката му започна да гноясва. Пуснах му кръв на другия ден и на следващия още веднъж. После взе да се зачервява. Казах му, че е по-добре да я пристегна, за да не отиде цялата — колко пъти му казвах, всички му го казвахме, но не ни послуша. На петия ден ръката се вмириса. Хванахме го насила и изрязахме по-голямата част от загнилото, но нищо не помогна. Аз си знаех, че няма смисъл, но някои смятаха, че си заслужава да опитаме. Жълтото копеле, лекарят, идва на няколко пъти, но и той нищо не можа да направи. Старият плъх живя още ден-два, но загниваше все по-надълбоко и страшно се мяташе и бълнуваше. Към края вече ни се наложи да го връзваме.
— Така беше, лоцмане — потвърди Сонк, като се почесваше блажено. — Връзвахме го, нямаше как.
— С тялото му какво стана? — попита Блакторн.
— Качиха и него на хълма и го изгориха. Искахме да ги погребем двамата с капитана както трябва, по християнски, но не ни позволиха. Само ги изгориха.
Настана тишина.
— Но ти не си докоснал чашата си, лоцмане!
Блакторн я вдигна към устата си и отпи. Чашата беше мръсна и усети как му се повдига. Чистият неразреден спирт опари гърлото му. Имаше чувството, че вонята на мръсните не къпани тела и непраните омазнени дрехи ще го събори на земята.
— Как ти се струва грогът, лоцмане? — поинтересува се ван Нек.
— Добре е, добре.
— Хайде, Бакус, разкажи му!
— Ами аз го правя, лоцмане! — гордо заяви ван Нек, огрян от щастливите усмивки на другарите си. — Вече го произвеждаме в цели бурета. Ориз, плодове и вода — оставяме ги да ферментират, чакаме около една седмица и после с помощта на малко магия… — Шишкото се закикоти и се почеса доволно. — По-добре ще е, разбира се, да го подържим една година да отлежи, ама кой ще ти чака толкова — на бърза ръка го изпиваме… — Той млъкна. Не ти ли харесва?
— Хубав е, хубав… Извинете ме… — Блакторн бе забелязал въшка в редичката коса на ван Нек.
— А ти, лоцмане? — предизвикателно попита Ян Ропер. — добре си, както виждам. Какво стана с теб?
Последва нов порой от въпроси, който заглъхна чак когато Винк се развика:
— Оставете го да си каже приказката! — И сам избухна доволен: — Божичко, като те видях до вратата, в първия момент си помислих, че е някоя от маймуните — честна дума!
Отново всички се съгласиха в хор и този път ван Нек надвика останалите:
— Така си е! Заради тия идиотски кимона. Приличаш на някоя жена, лоцмане, или на някой от онези… полумъже. Сигурно умираш за нормални човешки дрехи. Слушай, твоите са тук, при нас. Пристигнахме в Йедо на „Еразъм“. Привързаха го тук и ни позволиха да си вземем дрехите и нищо друго. Та взехме и твоите, разрешиха ни, за да ти ги пазим, ако дойдеш. Донесохме цялата ти торба с вещите. Сонк, я иди ги донеси!
— Ще ги донеса, Бакус, но по-късно. Страх ме е да не изпусна нещо.
— Добре. — Тънката усмивка на Ян Ропер беше подигравателна както винаги.
— Мечове и кимоно — като истински езичник. Може би ти допада повече и да живееш като езичник, а лоцмане?
— Дрехите им държат хладно, по-удобни са от нашите — отговори Блакторн, но се чувствуваше някак си неудобно. — Бях забравил вече, че има и друго облекло. Толкова неща се случиха… Други дрехи нямах, така че свикнах вече да ги нося. Не съм се замислял много за тях. Но без съмнение са по-удобни.
— А тези мечове истински ли са?
— Да, разбира се, защо?
— На нас не ни разрешават оръжие. Никакво! — озъби се Ян Ропер. — Защо на теб ти е разрешено? Като на самурай-езичник!
Блакторн се изсмя:
— Не си се променил, Ян Ропер. Все така си по-свят и от светците. Е, ще дойде време, ще ви разкажа и за мечовете си, но преди това най-приятната новина, горе-долу след месец ще отплаваме в открито море!
— Исусе Христе, лоцмане, вярно ли е? — възкликна Винк.
— Да.
Гръмко „ура!“ разцепи въздуха, последвано от нов порой от въпроси и отговори.
— Аз казах ли ви, че ще се измъкнем… казвах ли ви, че господ е с нас… Оставете го да говори… Дайте думата на лоцмана…
Най-сетне Блакторн вдигна ръка. Забеляза отново жените, все така мълчаливо коленичили, още по- смирени под неговия поглед.
— Кои са тези жени?
Сонк се засмя.
— Това са нашите курви, лоцмане, при това знаеш ли колко евтино ни излизат! Точно до нас има пълна къща, пък и в селото колкото щеш…
— Послушни са като зайци — намеси се Кроок.
— Така е, лоцмане — продължи Сонк. — Вярно, че са ниски и кривокраки, но затова пък нямат болести. Искаш ли някоя от тях, лоцмане? Имаме си и легла, не сме като тукашните маймуни. Всеки си има легло и стая…
Гласът на Ян Ропер се извиси отново:
— Потрябвали са му на лоцмана вашите блудници! Той си има свои, нали, лоцмане?
Лицата им сияеха.
— Вярно ли е, лоцмане? Имаш ли си жени? Ей, я ни разкажи! Нали като тези маймуни няма втори…
— Я ни разкажи за твоите, лоцмане — почеса се пак по въшливата глава Сонк.
— Много неща има за разказване, но само насаме — каза Блакторн. — Тук и стените имат уши. Отпратете жените, пък после ще говорим.
Винк им посочи с пръст вратата.
— Изчезвайте, хай!
Жените се поклониха, промърмориха благодарности и извинения, измъкнаха се тихо и безшумно затвориха след себе си вратата.
— Първо за кораба. Просто е невероятно! Искам да ви благодаря и да ви поздравя за прекрасната
