отвори вратичката на кафеза и постави гълъба върху пръчката, за да може да отлети веднага щом се развидели.
В посланието молеше майка си да осигури на Бунтаро безпрепятствено минаване, защото носи важни вести за нея и брат му. Подписа се, също както и писмото до Дзатаки, с Йоши Торанага-но-Миновара, като по този начин за пръв път в живота си предявяваше претенции към старейшинство.
— Лети спокойно, малка птичке — погали той гълъба с едно паднало перце. — Ще понесеш едно наследство за идущите десет хиляди години.
Погледът му отново се спусна към легналия в краката му град. На западния хоризонт едва прозираше тясна светла ивица. Долу на пристанището различи малките като глави на топлийки светлинки на факлите, обкръжили варварския кораб. Ето ти още един ключ, каза си той и отново запрехвърля в ума си трите тайни. Имаше чувството, че е пропуснал нещо.
— Ех, защо я няма сега Кири! — каза той на нощта.
Марико бе коленичила пред металното си огледало. После отклони поглед от отражението си. В ръцете си бе стиснала тънка кама, която отразяваше светлината.
— Трябва да те използувам — произнесе тя на глас, обзета от дълбока скръб. Очите й се спряха на Мадоната с Младенеца в малката ниша до прекрасната цъфнала клонка и се напълниха със сълзи. — Знам, че самоубийството е смъртен грях, но какво друго ми остава? Как да живея с този срам? По-добре да го направя, преди някой да ме издаде.
Стаята бе притихнала, както и цялата къща. Беше наследствената им къща, построена в най-вътрешния пръстен на отбранителните стени и широкия ров около крепостта, където бе разрешено да живеят само най-доверените и любими хатамото. Къщата бе обкръжена от оградена с бамбук градина, през която течеше малко поточе, отклонено от безбройните ручеи около крепостта.
Чуха се стъпки. Входната врата изскърца и тя чу как слугите се втурнаха да посрещнат господаря си. Бързо скри ножа в широкия си пояс и избърса сълзите, и тя отвори вратата с дълбок поклон.
Бунтаро беше в лошо настроение. Каза й, че Торанага отново променил решението си и че сега трябва да замине за известно време за Мишима.
— Ще тръгна призори. Исках да ви пожелая безопасно пътуване… — Той се вгледа в нея. — Но защо плачете?
— Моля да ме извините, господарю. Просто защото съм жена и животът ми се вижда тъй труден. И заради Торанага-сама.
— Той е прекършена тръстика. Срам ме е, като произнасям тези думи. Ужасно е, но точно в това се е превърнал. Трябва да обявим война. Много по-добре е да воюваме, отколкото да знам, че единственото, което ме очаква, е да видя как омразното лице на Ишидо се подиграва на моята карма.
— Да, и на мен ми е мъчно. Така ми се иска да можех да помогна с нещо. Саке ли ще желаете или чай?
Бунтаро се обърна и изрева на чакащия в коридора слуга:
— Донеси саке! Бързо!
После влезе в стаята и Марико затвори след него. Застана до прозореца и се загледа в крепостните врати и високата кула зад тях.
— Моля ви, господарю, не се тревожете — опита се да го успокои тя. — Банята е готова и изпратих да повикат любимата ви наложница.
Ала той не откъсваше поглед от кулата и гневът се насъбираше още повече в душата му.
— Би трябвало да се откаже от властта в полза на Судара-сама, щом не го бива повече за водач. Судара е негов син и законен наследник. Така ли е?
— Да, господарю!
— Да. Или още по-добре, да постъпи както го посъветва Дзатаки. Да извърши сепуку. Тогава Дзатаки и войските му ще застанат на наша страна, а с тях и мускетите ще си пробием път до Киото. Знам го със сигурност. Но дори да не успеем, пак е по-добре, отколкото да се предадем като гадни, страхливи чесъноядци. Нашият господар се лиши сам от всичките си права, така ли е? — рязко се извърна той към нея.
— Моля да ме извините, но не е моя работа да изказвам мнения. Той е наш господар. Бунтаро отново се обърна към прозореца и се загледа в кулата. На всички етажи проблясваха светлини. Най-много на шестия.
— Ще се обърна към Съвета с препоръка да го помоли да отпътува Отвъд, а ако не желае — да го принуди. Достатъчно прецеденти има. Много от членовете на неговия Съвет споделят мнението ми, но не и Судара-сама. Поне засега. Може тайно и той да желае същото, но кой знае, кой знае какво всъщност мисли? Когато се видите със съпругата му Генджико-сан, поговорете с нея, опитайте се да я убедите. Тогава и тя от своя страна ще го убеди, нали го върти на малкия си пръст. Приятелки сте и тя ще ви послуша. Убедете я.
— Смятам, че това ще е много неправилно, господарю. Това би било предателство.
— Заповядвам ви да разговаряте с нея!
— Ще ви се подчиня.
— Да, ще се подчините на заповедта ми, нали? — озъби се той. — Ще се подчините? Защо сте винаги толкова студена и озлобена, а? — Той взе огледалото и го завря под носа й. — Я се вижте само!
— Моля да ме извините, ако съм ви ядосала, господарю. — Гласът й беше равен, безизразен и тя гледаше покрай огледалото, право в лицето му. — Не желая да ви ядосвам.
Той я гледа втренчено един момент, след което захвърли огледалото върху лакираната масичка.
— Не обвиних вас. Ако бях допуснал дори… Не бих се поколебал.
Марико чу хапливия си дързък отговор:
— Не бихте се поколебали да направите, какво? Да ме убиете? Или да ме оставите жива, за да продължите да ме срамите?
— Не обвинявах вас! Само него! — изрева Бунтаро.
— Затова пък аз ви обвинявам! — изкрещя тя в отговор. — Защото вие ме обвинихте и това е факт!
— Дръжте си езика!
— Посрамихте ме пред нашия господар! Обвинихте ме, а отказвате да си изпълните дълга! Защото се боите! Защото сте страхливец! Мръсен чесъноядец!
Миг и мечът му беше вън от ножницата и тя ликуваше — най-сетне се бе осмелила да го доведе до ръба на пропастта.
Ала мечът му остана да виси във въздуха.
— Аз… имам вашето обещание… дадено пред вашия бог… в Осака. Преди да… тръгнем към смъртта… вие ми обещахте и аз… ще настоявам да изпълните обещанието си.
Предизвикателният й смях беше висок и злобен.
— О, да, могъщи господарю! Ще ви услужа още веднъж, но то ще остави горчив и блудкав вкус в устата ви.
Той замахна с невиждащ поглед, с всичката сила на двете си ръце към ъгловия стълб и острието почти премина през тридесетсантиметровата греда. Обезумял, той започна да се бори с меча, да го дърпа, да го извърта, но стоманата издрънча и се пречупи. С последно проклятие захвърли дръжката през книжната стена и взе да се олюлява като пиян към вратата. Разтрепераният слуга стоеше на прага с подноса саке. Бунтаро го изби от ръцете му. Слугата моментално коленичи, долепи глава до пода и замръзна.
Бунтаро се облегна обезсилен на разбитата врата.
— Ще чакам… до Осака.
И излезе като слепец от къщата.
Известно време Марико остана неподвижна, сякаш изпаднала в транс. Постепенно бузите й изгубиха мъртвешката си бледост. Очите й отново се избистриха. Тя мълчаливо се върна при огледалото си. Разгледа отражението си и започна спокойно да довършва гримирането си.
Блакторн тичаше нагоре по стълбите, като прескачаше през две стъпала, следван от телохранителя си.
