тържественото споразумение Ишидо обещал срещу помощ в настоящия момент да обвини въпросния даймио-християнин в държавна измяна и да го покани, ако трябва и насила, да премине Отвъд още същия ден, когато вие умрете, а синът и наследникът на Оноши да вземе всичките му земи. Името на християнина не е било споменато, господарю.“
Дали става дума за Кияма или за Харима от Нагасаки? — питаше се Торанага. За моите цели трябва да е Кияма.
Той се изправи, леко разтреперан въпреки въодушевлението си, дотътри се до един от прозорците и се облегна тежко на дървения перваз. Загледа се в луната и тъмното небе. Звездите не се виждаха ясно. Дъждовни облаци се трупаха над града.
— Буда, всички богове — моля ви, — нека брат ми налапа стръвта! Нека прошепнатото от жената се окаже вярно!
Не видя да падне звезда, от което да стане ясно, че молбата му е била чута от боговете. Но се изви вятър и внезапен облак засенчи острия полумесец. Ала дори да се бе появил небесен знак, той би махнал с ръка и би го изтълкувал като най-обикновено съвпадение.
Имай търпение. Съсредоточи се само върху фактите. Седни и мисли, каза си той.
Разбираше, че преживяното напрежение е започнало да му се отразява, но беше от жизнено важно значение никой от близките и васалите му — а това означаваше и никой от безчетните развързани езици и шпиони в Йедо — да не заподозре нито за миг, че той само се преструва на капитулирал и играе ролята на победен. В Йокосе светкавично осъзна, че да приеме втория свитък от брат си, щеше да означава за него погребален звън. Веднага, видя единствения си нищожен шанс да оцелее — да убеди всички, дори и себе си, че напълно се е примирил с поражението, и само да се преструва на победен, за да спечели време и да приложи отново своя изпитан метод, който бе използувал цял живот — преговори, протакане, престорено оттегляне, безкрайно търпеливо изчакване, докато противниковият врат се оголи съвсем мъничко и тогава да нанесе смъртоносния удар — злостно и непоколебимо.
От Йокосе насам не беше мигнал, разсъждавал бе по цели дни и нощи, едни от други по-тежки и по- непоносими. Никакъв лов, никакви веселия, никакво плуване, никакво участие в пиеси „Но“, които цял живот му бяха доставяли неописуемо удоволствие. Една-единствена, самотна роля, най-трудната в живота му — тази на навъсен пораженец, нерешителен и явно безпомощен старец, който сам си бе наложил полугладно съществуване.
За да му минава по-бързо времето, продължи да работи върху заветите си. Това бяха негови тайни указания до наследниците му, избистряни в продължение на много години, как най-добре да управляват след него. Судара вече се бе заклел да ги следва безпрекословно, което бе задължително за всеки наследник на властта. По този начин се осигуряваше бъдещето на рода — можеше да се осигури, поправи се Торанага, докато променяше по някоя дума, добавяше тук-там по някое изречение или задраскваше цял параграф — стига да успея да се измъкна от тази клопка.
Заветите започваха така:
„Дълг на владетеля на една провинция е да осигури мир и сигурност на хората, а не само да славослови предците си или да се грижи единствено за благоденствието на собствените си наследници…“
Една от максимите гласеше:
„Помни, че щастието и нещастието трябва да се оставят в ръцете на боговете и на законите на природата. Те не могат да се купят с молитви или хитрост и никой самозван светец не бива да търси начини да стори това.“
Торанага задраска „самозван светец“ и вместо него написа само „човек“.
При нормални обстоятелства с удоволствие би се упражнявал да пише ясно и сбито, ала през тези дълги дни и нощи трябваше да мобилизира всичката си самодисциплина, за да продължи да играе ролята на пораженец, тъй чужда на природата му. И затова фактът, че успя да се справи толкова добре, едновременно го зарадва и учуди. Как е възможно хората да са толкова лековерни?
И слава на боговете, че е така, отговори си сам за кой ли път вече. Приемайки „поражението“, ти на два пъти избягна войната. Все още си вътре в капана, но сега — най-сетне — търпението ти донесе плодове и ще ти разкрие нови възможности.
Може би ще ти ги разкрие, поправи се той отново. Ако тайните не са измислени и не са пуснати от врага, за да те оплете още повече.
Усети слабост и болка в гърдите, зави му се свят и трябваше да седне и да диша дълбоко, както го бяха учили преди много години Дзен-будистите. „Десет дълбоки, десет бавни вдишвания, пак десет дълбоки и десет бавни, а ума си отпрати Отвъд. Няма минало, няма бъдеще, няма горещо, няма студено, няма болка, няма радост — от нищото в нищото…“
След време отново вече можеше да разсъждава с избистрено съзнание. Тогава отиде до писалището и започна да пише. Помоли майка си да му послужи като посредник между него и брат му и по този начин да даде на техния род възможност за някакво бъдеще. Първо на първо помоли брат си да размисли за евентуален брак с Очиба-сама:
„…За мен, разбира се, би било невъзможно да мисля за такъв брак, братко. Прекалено много даймио ще се вбесят от подобен амбициозен ход от моя страна. Но такъв един съюз между вас и нея ще означава заздравяване на мира в империята и ще затвърди позициите на Яемон — защото никой не се съмнява във вашата вярност, докато има хора, които — погрешно — поставят моята под въпрос. Вие, разбира се, бихте могли да си намерите и по-подходяща съпруга, но Очиба-сама едва ли би си намерила по-подходящ съпруг. Щом веднъж премахнем предателите на негово императорско величество и аз отново заема полагаемото ми се по закон място в Съвета на регентите, ще помоля Небесния син да съдействува за вашия брак, ако вие сте съгласен да се нагърбите с това бреме. Искрено съм убеден, че подобна саможертва е единственият начин, по който ние с вас можем да направим нещо за бъдещето на Яемон и да изпълним дълга си, както се заклехме пред тайко. Второ, предлагам ви именията на християните-предатели Кияма и Оноши, които в момента кроят планове с варварските свещеници да поведат вероломна война срещу всички даймио, които не са християни, с подкрепата на варварско нападение с мускети откъм морето — нещо, което са правили и преди срещу нашия господар тайко. Освен това ви предлагам земите на останалите християни в Кюшу, които встъпят в съюз с предателя Ишидо в последната битка срещу мен… Известно ли ви е, че този селянин- парвеню е имал наглостта да пусне слуха, че щом умра и той започне да управлява регентите, ще разпусне Съвета и сам ще се ожени за майката на наследника… В замяна на изброеното дотук искам от вас, братко, само едно: тайно споразумение за съюз, гарантиране на безпрепятственото ми преминаване през Шинанските планини, общо нападение под мое командуване срещу Ишидо по начин и във време, избрани от мен. Последно, като доказателство за доверието ми във вас, ще ви изпратя в Такато сина си Судара, жена му Генджико, децата им и дори единствения си внук…“
Това не е писмо на пораженец, каза си Торанага, като запечатваше свитъка. Дзатаки веднага ще го осъзнае. Да, но стръвта е вече на въдицата, Шинанският проход е единственият, по който мога да мина, а Дзатаки е на пътя ми към равнините на Осака.
Дали е вярно, че Дзатаки желае Очиба? Толкова много съм заложил на вероятните, промърморени в момент на любовен екстаз думи на някаква си прислужница и забравил всичко мъж. Възможно ли е Гьоко да лъже заради свои лични облаги? Нагла кръвопийци! Самурай, а? Значи, това е ключът към всичките й тайни!
Очевидно държи в ръцете си някакви доказателства за Марико и Анджин-сан. Иначе Марико нямаше да ми предаде това нагло искане. Тода Марико и един варварин! Варваринът и Бунтаро! И-и-и, колко е странен животът!
Остра болка отново прониза сърцето му и това го разстрои. Отдъхна си, написа второ съобщение, което щеше да изпрати по пощенски гълъб, и се изкачи тежко по стълбите към горния етаж. Внимателно избра от многобройните кафези един гълъб за Такато и пъхна посланието в специалното контейнерче. След това
