Глава четиридесет и осма
— Варварите живеят ей там, Анджин-сан — посочи пред себе си самураят. Блакторн, който не беше много на себе си, присви очи и се взря в тъмнината. Въздухът беше спарен и той едва дишаше.
— Къде? В онази къща? Там?
— Да, там, много се извинявам. Виждате ли къщата?
На стотина крачки се мержелееха коптори и тесни улички, после се виждаше някаква пуста и блатиста местност, а над всичко се извисяваше и се открояваше смътно на синьо-черното небе голяма къща.
Блакторн се огледа бързо, за да се ориентира поне донякъде, и отпъди с ветрилото си нахалните насекоми. Веднага щом минаха През Първия мост, той се изгуби в лабиринта от улици. Отначало вървяха към морето, после тръгнаха на изток, над мостове и мостчета, след това пак на север покрай брега на някаква река, която се виеше из влажните и ниски покрайнини. Колкото повече се отдалечаваха от крепостта, толкова по-лоши ставаха пътищата и по-бедни къщите. Хората бяха по-раболепни, по-малко светлини проникваха през прозорците. Йедо се състоеше всъщност от разпрострели се махали, отделени една от друга само от улици или ручеи.
Югоизточният край на града, където се намираха сега, беше доста блатист, пътят жвакаше под краката им, вонеше на гнило. Смрадта нарастваше осезаемо — миришеше на гниещи водорасли, изпражнения и блато, а над всичко това тегнеше някаква парлива и същевременно сладникава воня, която не можа да определи, макар да му се стори позната.
— Като Билингзгейт при отлив — промърмори той и уби още едно насекомо, кацнало на бузата му. Цялото му тяло лепнеше от пот.
В следващия миг дочу холандска моряшка песен, напомняща прибоя на вълните, и забрави, всичките си притеснения.
— Ти ли си, Винк?
И Блакторн се понесе като на криле към песента, а носачите внимателно му осветяваха пътя. Самураите го следваха неотстъпно.
Като наближи, видя, че по стил ниската едноетажна постройка беше наполовина японска, наполовина европейска. Издигаше се на пилони и бе заобиколена от разнебитена бамбукова ограда. Разположена бе по-настрани от останалите колиби, струпани недалеч. Оградата нямаше врата — в нея просто зееше дупка. Покривът беше сламен, предната врата — изключително солидна, стените бяха от грубо сковани дъски, а по прозорците имаше кепенци като в Холандия. Тук-там през пролуките се процеждаше светлина. Пеенето и шегите се засилиха, макар че все още не различаваше отделните гласове. Каменните плочи на пътеката водеха през занемарената градина право към верандата. При портата имаше издигнат невисок флагщок. Той спря до него и вдигна поглед. От върха му безжизнено висеше като дрипа скалъпено надве-натри холандско знаме, ала щом го видя, сърцето му лудо заби.
Входната врата рязко се отвори. Ярка светлина заля верандата. Бакус ван Нек залитна напред с полузатворени очи, отмести предното парче на панталоните си и се облекчи.
— Ах-х-х! — въздъхна той блажено. — Друго си е като се изпикае човек!
— Нали! — откликна на холандски Блакторн откъм портата. — А защо не използуваш кофа?
— Ъ? — Ван Нек се взря с късогледите си очи в тъмнината по посока на гласа. Блакторн стоеше осветен от факлите, заобиколен от самураите. — Дявол да го вземе проклет самурай! — Той се изправи с пъшкане и се поклони сковано. —
— Ей, Бакус, защо мърсиш собственото си гнездо?
— Кво? — Ван Нек се извърна рязко отново с полуслепите си очи към факлите, напъвайки се отчаяно да различи нещо. — Лоцмане, ти ли си? Проклетите ми очи, нищо не виждам! Ти ли си, за бога, лоцмане?
Блакторн се засмя. Старият му приятел имаше такъв безпомощен, глупав вид.
— Аз съм! — И се обърна към самураите, които наблюдаваха с едва прикрито презрение. —
— Хай, Анджин-сан.
Блакторн пристъпи напред и този път струящата през вратата светлина освети двора и той видя колко беше замърсен. С отвращение прескочи някакви боклуци и изтича нагоре по стъпалата.
— Здрасти, Бакус! Май си понадебелял, а? — тупна го той дружески по рамото.
— Исусе Христе, ама наистина ли си ти?
— Разбира се, че съм аз!
— Ние отдавна вече те отписахме. — Ван Нек се пресегна и го докосна, за да се увери, че няма грешка и не сънува. — Исусе Христе, благодаря ти, че откликна на молитвите ми! Какво става с теб, лоцмане, откъде изникна? Не, това е някакво чудо! Наистина ли си ти?
— Да. А сега, моля те, оправи си гащите и да влезем вътре — каза Блакторн, който се смущаваше от присъствието на самураите.
— Какво? Ах, да, извинявай, аз… — Ван Нек се оправи набързо и по бузите му се затъркаляха едри сълзи. — Господи, лоцмане… Аз пък си помислих, че злите духове отново ми играят номера. Хайде, нека те представя, а?
И той го поведе, като се олюляваше леко, но голяма част от опиянението му се бе изпарила от внезапната радост. Блакторн го последва. Ван Нек отвори вратата и го пусна да мине пръв, след което се опита да надвика прегракналото пеене:
— Момчета! Вижте какво ни донесе Дядо Коледа! И за по-голям ефект тръшна силно вратата. Настъпи мъртво мълчание.
На Блакторн му потрябва известно време, докато очите му привикнат с мътната светлина. Зловонният въздух почти го задушаваше. Всички зяпаха с отворени уста, сякаш бяха съзрели задгробен дух. В следващия миг дойдоха на себе си и избухнаха в радостни крясъци, приветствия, опитваха се да го прегърнат, да го потупат по гърба и викаха едновременно.
— Лоцмане, къде беше през цялото това… Я си пийни… Господи, нима е възможно… Да пикая в шапката си, толкова се радвам да те… Бяхме те отписали вече… Не, добре сме, повечето сме добре… Ставай от стола, курво, лоцман-самата ще седне на най-хубавия ни стол… Ей, донеси грог! Бързо, дявол да те вземе, бързо!… А бе я се махайте, и аз искам да му стисна ръката…
Най-сетне Винк надвика врявата:
— Един по един, момчета! Дайте му възможност да дойде на себе си! Дайте на лоцмана да седне и чаша грог, за бога! И аз в първия момент го взех за самурай.
Някой пъхна в ръката на Блакторн дървена чаша. Той седна на паянтовия стол и всички вдигнаха чаши за наздравица, след което потокът от въпроси се отприщи отново.
Блакторн се огледа. В стаята имаше пеейки, няколко грубо сковани стола, маси и всичко това се осветяваше от свещи и газени лампи. Направо върху мръсния под се мъдреше голяма бъчва саке. Една от масите бе отрупана с мръсни чинии. Виждаше се също голям къс недопечено месо, накацано от мухи.
До самата стена му се кланяха на колене шест мърляви жени.
А неговите хора, грейнали в усмивки, го чакаха да започне разказа си: готвачът Сонк, помощник- боцманът и главен артилерист Йохан Винк, немият Саламон, юнгата Кроок, специалистът по платната Гинзел, главният търговец и ковчежник Бакус ван Нек и накрая вторият търговец Ян Ропер, седнал както винаги встрани от другите, с познатата кисела усмивка на тясното си, изопнато лице…
— А къде е капитанът? — попита Блакторн.
— Умря, лоцмане, умря… — отвърнаха му един през друг шест гласа и започнаха да му разказват едновременно как е станало, докато Блакторн не издържа и вдигна ръка:
— Кажи ти, Бакус!
— Умря, лоцмане. Така и не излезе от ямата. Нали си спомняш колко беше зле? След като те отведоха… същата нощ го чухме, че нещо се дави… Нали така беше, момчета?
