Шогун

Торанага го изслуша напрегнато, като следеше движението на устните му.

— Разбирам, но с каква цел?

— Моля, господарю?

Торанага пак повтори мисълта си, но с прости думи.

— Да получа, какво? Да хвана, какво? Да спечеля, какво?

— Господарите Оноши, Кияма и Харима.

— Значи, сте решили да се намесите в нашата политика, също като свещениците? И вие ли знаете как трябва да ни управлявате, Анджин-сан?

— Много съжалявам, извинете моля, не разбрах.

— Няма значение. — Торанага се замисли и накрая каза: — Свещениците казват, че нямат власт да заповядват на даймио-християни.

— Не истина, господарю, моля да ме извините. Пари голяма сила над свещеници. Това истина, господарю. Тази година няма Черен кораб, друга година няма Черен кораб — лошо, много лошо за свещеници. Това истина, господарю. Пари голяма сила. Моля, мислете, ако „Алено небе“ по също време или преди, аз нападам Нагасаки. Нагасаки сега враг, нали? Аз вземам Черен кораби нападам морски пътища между Кюшу и Хоншу. Може би това достатъчна заплаха да направи от враг приятел?

— Не. Свещениците ще прекратят търговията. Аз не воювам със свещениците, нито с Нагасаки. С никого. Заминавам за Осака. Няма да има „Алено небе“. Уакаримасу?

— Хай.

Блакторн остана невъзмутим. Много добре съзнаваше, че на Торанага му е ясно, една такава тактика неминуемо ще принуди голяма част от силите на Кияма, Оноши и Харима, разположени на Кюшу, да се оттеглят. А „Еразъм“ с лекота можеше да разбие всеки голям кораб, превозващ войски от този остров за големия. Имай търпение, каза си той. Нека Торанага поразмисли. Марико може да се окаже права — от този момент до заминаването за Осака има още много време и кой знае какво може да се случи дотогава? Готви се за най-доброто, но не се бой от най-лошото.

— Анджин-сан, защо не казахте това пред Марико-сан? Тя каже на свещеници? Вие мислите така?

— Не, господарю, само искам говоря направо с вас. Война не е работа за жена. Един последен молба, Торанага-сама. — И Блакторн се впусна по безвъзвратно избрания път:

— Обичай хатамото моли услуга веднъж. Моля да ме извините, господарю, мога ли почтително попитам сега мога моля?

— Каква услуга?

— Знам, развод лесен, ако господар каже. Помолете Тода Марико-сама развод. — Торанага онемя от изумление и Блакторн се изплаши да не би да е прекалил. — Моля извинете мои думи — побърза да добави той.

Торанага бързо се съвзе.

— Марико-сан съгласна ли е?

— Не, Торанага-сама. Моя тайна. Никога не казвам на нея, на никого. Само моя тайна. Не казвам Тода Марико-сан. Никога. Кинджиру, нее? Но знам мъж и жена сърдити. Развод лесен в Япония. Това само моя тайна. Питам само господар Торанага. Много тайно. Не Марико-сан. Моля да ме извините, ако съм ви оскърбил.

— Това е ужасно нахално искане за един чужденец. Нечувано нещо. Но защото сте хатамото, длъжен съм да разгледам молбата ви, като забранявам обаче да споменавате за това пред нея при каквито и да било обстоятелства — нито пред нея, нито пред съпруга й. Ясно ли е?

— Моля? — попита Блакторн, който почти нищо не разбра и не беше вече в състояние да мисли.

— Много лошо да питате и да мислите това, Анджин-сан. Разбирате ли?

— Да, господарю, много съжалявам…

— Защото Анджин-сан хатамото, аз не съм сърдит. Ще помисля. Разбирате ли?

— Да, мисля, че разбирам. Благодаря. Моля да извините лошия ми японски, много съжалявам.

— Не говорете с нея, Анджин-сан, за никакъв развод. Нито с Марико-сан, нито с Бунтаро-сан. Кинджиру, уакаримасу?

— Да, господарю. Разбирам. Тайна само вие, аз. Тайна. Благодаря. Извинете моя грубост и благодаря за търпение.

Блакторн се поклони безупречно и излезе като насън. Вратата зад него се затвори. Всички на площадката го наблюдаваха любопитно.

Така му се искаше да сподели с Марико победата си! Но го възпираше ведрото й спокойствие и присъствието на охраната. Затова само каза:

— Извинете, че се забавих.

— Няма нищо — разсеяно отвърна тя.

Отново заслизаха по стълбата. На по-долната площадка тя се обърна към него: — Простичкият начин, по който говорите, е малко особен, но добре се разбира.

— На няколко пъти се пообърках. Добре, че вие бяхте там.

— Аз с нищо не съм помогнала.

Продължиха да вървят мълчешком. Марико малко зад него, както беше редно. На всеки етаж преминаваха през кордон от самураи, а на един от завоите краят на дългото й кимоно се закачи за перилата и тя политна. Той я подхвана и това неочаквано докосване достави удоволствие и на двамата.

— Благодаря — продума тя зачервена, след като той я постави отново на земята. Когато продължиха надолу, вече се чувствуваха по-близки, отколкото през цялата тази вечер.

Долу, в осветения с факли двор, на всяка крачка се виждаха самураи. Провериха отново пропуските им и този път, придружени от други самураи с факли, преминаха главната порта на кулата и прекосиха криволичещия лабиринт между високите каменни стени до следващата порта, от която се излизаше за рова и най-вътрешния дървен мост. Общо в цялата крепост имаше седем рова, едни изкуствени, други — пригодени за подхранване от потоците и ручеите, които изобилствуваха в околността. Насочиха се към главната южна врата и Марико му обясни по пътя, че когато крепостта бъде завършена през по-следващата година, в нея ще могат да се настанят сто хиляди самураи и двадесет хиляди коне плюс провизии за цяла година.

— Значи, ще е най-голямата в света — заключи Блакторн.

— Такова беше намерението на господаря Торанага — потвърди тя гордо. — Шигата га най, нее?

Най-сетне наближиха последния мост.

— Ето, Анджин-сан, виждате ли сега — крепостта е пъпът на Йедо. От нея тръгват всички улици като от центъра на паяжина. А само преди десетина години това беше малко рибарско селце. Сега кой знае колко народ живее тук? Триста хиляди? Двеста? Четиристотин? Господарят Торанага още не е заповядал да се направи преброяване. Но всички жители имат едно-единствено предназначение — да обслужват крепостта, да защищават пристанището и долините, които изхранват армиите.

— И нищо друго? — учуди се той.

— Нищо.

Няма защо да се тревожиш, Марико, и да изглеждаш толкова сериозна, мислеше си той блажено. Решил съм всички проблеми. Торанага ще изпълни исканията ми.

В края на осветения с факли Ичи-баши — Първи мост, — от който вече се излизаше за самия град, тя спря.

— А сега трябва да ви оставя, Анджин-сан.

— Кога ще мога да ви видя?

— Утре. В часа на козата. Ще ви чакам във вътрешния двор.

— А тази вечер? Ако се върна по-рано?

— Не, много съжалявам, тази вечер не може. Моля да ме извините. — И Марико му се поклони официално. — Конбануа, Анджин-сан.

Той също се поклони. Като самурай. Гледа след нея, докато прекоси моста заедно с факлоносците. Около факлите, затъкнати в специални поставки на моста, се виеха насекоми. След малко нощта и тълпите я погълнаха. А той, с непрестанно нарастващо вълнение, обърна гръб на крепостта и последва водача си.