работа, която сте свършили. Щом се приберем в къщи, ще настоявам да ви възнаградят с тройно по-голям дял от плячката за труда, който сте положили, че и допълнително възнаграждение… — Той забеляза как те взеха да се споглеждат смутено. — Какво има?
— Не сме ние, лоцмане — поясни притеснено ван Нек. — Хората на крал Торанага свършиха всичката работа. Винк само им показа какво да правят, но ние самите нищо не сме пипнали…
— Какво?
— Не ни позволиха да припарим повече до кораба. Освен Винк никой не се е качвал след това. Той ходи по веднъж на всеки десет-дванадесет дни. Така че нищо не сме правили по кораба.
— Само той — потвърди и Сонк. — Йохан им показа как да свършат работата.
— И как се разбираш с тях, Йохан?
— Има един самурай, който говори португалски — колкото да се разберем криво-ляво. Името му е Сато- сама и той отговаря за нас, откак сме пристигнали. Попита кои измежду нас са офицери и моряци. Ние казахме, че Гинзел, само че той е повече артилерист, аз и Сонк, който…
— Който е най-некадърният готвач, дето…
— Затваряй си мръсната уста, Кроок!
— Дявол да го вземе, ти на суша не можеш да готвиш като хората, камо ли по време на плаване!
— Млъкнете и двамата! — скара им се Блакторн. — Продължавай, Йохан.
— Сато-сама ме попита какви са повредите на кораба и аз му обясних, че трябва да се килне, за да се изстърже корпусът и да се Позакърпи, казах му и за всичко друго, което се сетих, и те се заловиха за работа. Килнаха го много добре, почистиха дъното и го лъснаха, като че ли е кралски палат — искам да кажа, че самураите нареждаха, а другите маймуни работеха като бесни — не мога да ти кажа колко народ бяха, но няколко стотици имаше. Господи, лоцмане, ти не си виждал такива работници!
— Вярно е — потвърди И Сонк. — Работиха като грешни дяволи.
— Аз направих каквото можах… господи, лоцмане, мислиш ли, че наистина ще можем да се измъкнем?
— Да, ако имаме търпение и…
— Ако рече господ, лоцмане — само тогава.
— Да, може и да си прав — съгласи се Блакторн и си помисли: какво значение има, че Ропер е фанатик? Имам нужда от него — от всички тях. И от божията помощ. — Да, божията помощ ще ни потрябва — повтори той на глас и се обърна пак към Винк: — Как е килът?
— В пълен ред, лоцмане. Свършиха всичко много по-добре, отколкото допусках. Тези копелета са незаменими дърводелци, въжари и корабостроители — не отстъпват по нищо на холандските. И снаряжението е безупречно — всичко.
— Платната?
— Направиха ги от коприна и са здрави като брезент. Имаме и запасен комплект. Свалиха нашите и ги прекопираха съвсем точно. Оръдията са също в изрядно състояние, всички са монтирани по местата си и има предостатъчно барут и снаряди. Корабът е готов да отплава с отлива — ако трябва още довечера. Е, разбира се, не е извеждан в открити води и докато не извие буря, няма да знаем как ще се справят платната, но си залагам душата, че корпусът е също тъй здрав, както в деня, в който го свалиха от доковете на Зюдер Зее — дори по-здрав, защото сега гредите са насмолени, слава богу. — Винк млъкна за миг да си поеме въздух. — Кога отплаваме?
— След около месец.
Те започнаха да се ръгат един друг с лакти, преизпълнени с възторг, и гръмко за-вдигаха наздравици за лоцмана и кораба.
— А как сме с вражеските кораби? Има ли наблизо? Каква ще е плячката? — попита Гинзел.
— Огромна — за такава плячка не сте и мечтали. До един ще станем богати. Последва още един изблик на радост.
— Крайно време беше!
— Богат съм, значи? Ще си купя замък.
— Господи боже мой, щом се прибера у дома…
— Богати! Ура за лоцмана!
— Значи, ще има католици за трепане? Това е добре — доволен измърка Ян Ропер. — Много добре.
— Какъв е планът, лоцмане? — попита ван Нек и всички замълчаха.
— След малко ще стигнем и до плана. Имате ли пазачи? Можете ли да се движите свободно, по своя воля? Колко често…
— Можем да се движим навсякъде из селото, на около левга около къщата — бързо отвърна Винк. — Но не ни е позволено да ходим в Йедо, нито…
— Нито да преминаваме моста — доволен се намеси Сонк. — Кажи му за моста, Йохан.
— О, за бога, тъкмо щях да стигна до моста, Сонк. Престани да ме прекъсваш най-сетне. На половин миля югозападно оттук има един мост, Лоцмане. И на него има много надписи. Само до него ни пускат. Не можем да го прекосим. Всеки път един самурай ни казва „кинджиру“. Знаеш ли какво значи „кинджиру“, лоцмане?
Блакторн кимна, но премълча.
А иначе можем да ходим където си искаме. Но само до бариерата. На половин левга разстояние сме оградени от бариери, в пълен кръг. Господи, не мога да повярвам, че скоро ще си бъдем у дома.
— Кажи му за доктора, и за…
— Самураите ни изпращат от време на време един доктор, лоцмане, и ни карат да си сваляме дрехите и да ни преглежда…
— Да. Да му се отще всичко на човек — някакво си гадно езическо копеле ни оглежда, като че ли сме…
— Но като оставим това, лоцмане, не ни закачат изобщо, освен…
— Ей, не забравяй да кажеш, дето докторът ни дава едни гадни билки, викат им
— Така е — додаде и Сонк. — Направо ги изхвърляме.
— А освен това, само дето…
— Тук сме си добре, лоцмане, а не като първия път…
— Така си е. Отначало…
— Разкажи му също, дето ни проверяват, Бакус.
— Тъкмо щях да му кажа — ама имайте малко търпение, за бога! Стига сте ме прекъсвали така! Човек не може да си каже думата — веднага започвате да дрънкате! Я ми долейте чашата! — Ван Нек задоволи жаждата си и продължи: — На всеки десет дни пристигат няколко самураи, строяват ни отвън и ни преброяват. После ни дават чували с ориз и пари — медни монети. Стига ни за всичко и дори ни остава. Сменяме ориза за месо и какво ли не — плодове и всичко, каквото ни потрябва. От всичко си имаме предостатъчно, пък и жените са послушни като зайци. А отначало…
— В началото не беше така. Я му разкажи как беше, Бакус. Ван Нек се отпусна на пода.
— Божичко, дай ми малко сили.
— Зле ли ти е, момчето ми? — разтревожи се Сонк. — Я по-добре спри да пиеш, че да не ти се върнат бесовете, а? От време на време го нападат бесове, лоцмане, горе-долу веднъж в седмицата. Впрочем ние до един си патим от тях.
— Ама ще млъкнеш ли, докато разказвам на лоцмана?
— Кой, аз ли? Че аз дума не съм обелил. Никой не ти пречи да говориш. На, ето ти чашата.
— Благодаря, Сонк. Та, значи, лоцмане, отначало ни настаниха в една къща в западната част на града…
— Близо до нивите беше…
— Дявол да те вземе, Йохан, тогава ти разказвай!
— Добре, ще разкажа. Божичко, лоцмане, ако знаеш колко ужасно беше! Нито храна, нито капка спирт, а къщата беше от онези отвратителни хартиени кутийки, дето не можеш да си почовъркаш из носа, без да те види някой. На всичко отгоре при най-малкия шум довтасваха съседите и разни самураи, а на кой му се иска
