Шогун

една прислужница да му съобщи, че пристига още един късен гост. Той плесна с ръце. Появиха се прислужничките и Блакторн ги последва в стаята за триене, където го изтъркаха, насапунисаха, измиха, а той ги помоли да повторят процедурата. След това премина в помещението с вградената под нивото на пода вана, влезе в почти врялата вода и се отпусна в нейната гореща прегръдка.

След време силни ръце му помогнаха да излезе и втъркаха благовонно масло в кожата му, размачкаха мускулите му, разтриха врата му и го поведоха към стаята за отмора, където му връчиха чисто, ухаещо на слънце памучно кимоно. С дълбока въздишка на облекчение той се отпусна на скамейката.

— Додзо, гомен насай, чай, Анджин-сан?

— Хай домо.

Чаят пристигна. Каза на, прислужницата, че ще остане да нощува там и няма да се прибере в стаята си. Останал сам на спокойствие, той засърба животворната течност и усети как тя го пречиства. „… Едни гнусни билки, викат им ча“ — спомни си той с отвращение.

— Имай търпение, не позволявай това да наруши хармонията ти — произнесе той на глас. — Те са само неуки и прости глупаци, които не са виждали такива неща и не желаят да отворят умовете си за тях. И ти беше същият. Но нищо, сега ще можеш да ги научиш.

Пропъди ги от мислите си и се пресегна за речника. Ала тази вечер, за пръв път, откак притежаваше книгата, Блакторн я остави внимателно настрана и духна свещта. Прекалено съм уморен — каза си той.

Но не дотам, че да не си отговори на един прост въпрос: дали те са невежите глупци, или той е този, който живее в заблуда?

Ще си отговоря по-късно, когато му дойде времето. Засега знам само, че не бих желал да са около мен.

Обърна се на другата страна, пропъди въпроса от ума си и заспа.

Събуди се освежен. Видя сгънатото чисто-кимоно, набедрена превръзка и таби. Ножниците на мечовете му бяха излъскани. Облече се бързо. Отвън вече го чакаха самураите и му се поклониха.

— Днес ние ще ви охраняваме, Анджин-сан.

— Благодаря. Отивам кораб сега?

— Да. Ето ви пропуска.

— Добре. Благодаря. Мога ли да ви знам името, моля?

— Мусаши Мицутоки.

— Благодаря, Мусаши-сан. Тръгваме сега?

Запътиха се към пристанището. „Еразъм“ бе завързан здраво на около шест метра дълбочина. Песъчливото дъно му се видя чудесно. Гмурна се покрай корпуса и заплува под кила. Почти нямаше водорасли, само няколко ракообразни животинки се бяха прикрепили с хоботчетата си към чистия кил. Кормилото също беше в пълен ред. В барутния склад — сух и безупречно чист — намери кремък и удари една искра към малката купичка барут, оставена за проба. Тя моментално се възпламени — състоянието на барута беше великолепно.

Горе при главната мачта започна да се оглежда за издайнически пукнатини. Не откри нищо такова, нито пък горе, където се изкачи, нито по останалите мачти. Много от въжетата и фаловете бяха съединени погрешно, но половин вахта беше достатъчна, за да се справят.

Върнал се на квартердека, той си позволи една широка усмивка. „Здрав си като… като какво?“ Не можа да измисли сравнението, достойно за състоянието на кораба, така че само се засмя и слезе отново долу. В каютата си се почувствува чужд. И много сам. Мечовете му бяха положени върху койката. Докосна ги, после извади от ножницата Стария търговец на масло. Изработката беше великолепна, острието — като бръснач. Правеше му удоволствие да го оглежда, защото беше истинско произведение на оръжейното изкуство. Но смъртоносно произведение, додаде той както винаги наум, като го обръщаше към светлината.

Колко смърт си причинил през двестагодишния си живот? И колко още живот ще отнемеш, преди самият ти да умреш? Дали наистина някои от мечовете притежават собствен живот, както твърди Марико. Марико…

Какво Марико? Погледът му се спря на моряшкия му сандък, отразен в стоманата, и това го извади от внезапно обзелата го меланхолия.

Прибра Стария търговец в ножницата — внимателно, без да се докосва до острието, защото според преданието дори най-лекият допир е в състояние да го повреди.

Облегна се на койката и впи поглед в празния сандък.

— Ами дневници? Ами навигационни инструменти? — попита той отражението си в медната лампа, излъскана също тъй изрядно, както и всичко останало. И сам си отговори:

— Ще си набавиш в Нагасаки заедно с екипажа. И трябва да обезвредиш Родригес. Още преди нападението. Така ли е?

Видя как усмивката му стана по-широка.

— Май си напълно сигурен, че Торанага ще те пусне, а?

— Да — отговори си уверено той. — Независимо дали ще отиде в Осака, аз ще си получа исканото. Ще получа също и Марико.

Доволен, той пъхна мечовете в пояса-си, изкачи се на палубата и изчака да запечатат отново вратата.

Прибра се в крепостта преди пладне, така че отиде да обядва в стаята си. Сипа си ориз и две порции риба, печена на дървени въглища и залята със соев сос — готвачът я беше приготвил по негови лични указания. Малко шише саке и чай.

— Анджин-сан?

— Хай?

Вратата се отвори. Фуджико се усмихна притеснено и се поклони.

Глава четиридесет и девета

— Съвсем те бях забравил — каза той на английски. — Боях се да не си умряла.

— Додзо годзиемашита, Анджин-сан, нан десу ка?

— Нани мо, Фуджико-сан — засрами се той от себе си. — Гомен насай. Хай. Го мен насай. Ма-суваре одоройта хонто ни мата аете уреши. Моля да ме извинете, изненада. Приятно ми е да ви видя. Седнете, моля.

— Домо аригато годзиемашита — отговори тя и добави с тънкия си висок глас колко се радва да го види, колко по-добре говори японски, как хубаво изглежда и най-вече колко е доволна, че най-сетне е тук.

Той видя колко й беше неудобно да коленичи на възглавницата срещу него.

— Краката… — Опита се да си спомни как беше думата „изгорял“, но не можа и затова каза: — Крака силно болят?

— Не, извинете. Само малко ме наболява като сядам — отговори Фуджико, мъчейки се да разчита думите от устните му. — Крака малко болят, много съжалявам.

— Моля, покажете.

— Ах, извинете, Анджин-сан, не бих искала да ви досаждам. Имате си други грижи. Аз съм…

— Не разбирам. Прекалено бързо, съжалявам.

— Ах, извинете. Краката добре. Не безпокоят — примоли му се тя.

— Безпокоят. Вие наложница, нали? Никакъв срам! Покажете сега!

Тя послушно стана. Явно бе смутена, но веднага започна да развързва връзките на пояса си.

— Моля, повикайте прислужница — нареди той.

Тя се подчини. Вратата почти веднага се отвори и някаква непозната жена се втурна да й помага.

Първо развързаха твърдия колосан пояс. Прислужницата сложи настрана камата на Фуджико, поставена в калъф, а сетне и пояса.

— Как са казваш? — попита я той без излишна вежливост, както подобава на един самурай.

— Ах, извинете, господарю, много се извинявам. Казвам се Хана-ичи.

Той изръмжа, както се полагаше. Госпожица Първоцвет — какво хубаво име. Обикновено прислужниците