го милва известно време, доста несръчно, макар и много търпеливо. След това безшумно се прибра в стаята си. Останал отново сам, доволен от самотата си, Блакторн се подпря на лакътя си и започна да се взира в тъмнината. Решението си за Фуджико взе по време на пътуването от Йокосе до Йедо.
— Ваш дълг е — уверяваше го Марико, сгушила се в прегръдките му.
— А според мен ще извърша грешка. Ако забременее… Трябват ми четири години, за да се прибера у дома и отново да се върна тук, а през това време кой знае какво може да се случи…
Спомни си как Марико потрепери при тези негови думи.
— Но, Анджин-сан, четири години са много време.
— Тогава три. Но вие, така или иначе, ще дойдете с мен. Ще ви взема с…
— Нали ми обещахте, обич моя? Ще говорим само за настоящето.
— Права сте. Но с Фуджико могат да се случат всякакви неприятности. Не мисля, че би искала да роди от мен.
— Откъде знаете? Не ви разбирам, Анджин-сан. Та това е ваш дълг! А от забременяване тя и сама може да се предпази, стига да желае. Не забравяйте, че тя е ваша наложница! Ако искате да знаете, вие страшно я позорите, като не спите с нея. В края на краищата самият Торанага й нареди да ви стане наложница!
— И защо го направи?
— Не знам. Какво значение има това? Щом е наредил, значи, то е най-доброто и за вас, и за нея. Нали не сте недоволен? Тя изпълнява задълженията си към вас безупречно. Извинявайте, но не смятате ли, че е ваш ред и вие да изпълните дълга си към нея?
— Стига ми проповядвахте! Обичайте ме и прекратете тези разтвори!
Блакторн си спомни, че да се люби с Марико му беше по-приятно, отколкото с Кику.
Ами с Фелисити?
Ах, Фелисити! Той се замисли за най-голямата си грижа. Сигурно съм полудял, щом обичам Марико. И Кику. И все пак… истината беше, че Фелисити сега не би могла да се сравни дори с Фуджико. Фуджико поне беше чиста. Милата Фелисити! Никога не ще мога да й го кажа, но косата ми настръхва, като си спомня как двамата се потихме като лисици в сеното или под спарените омазнени завивки. Сега вече знам как трябва да се живее. Бих могъл да я науча, но дали тя ще пожелае да се учи? Пък и как бихме могли да се къпем, да се поддържаме чисти, да живеем в чистота?
Цялата ми къща е мръсна — затънала е в мръсотия, наслоявана с години, но там са жена ми и децата ми и там, ми е мястото.
— Не мислете за онзи дом, Анджин-сан. — посъветва го веднъж Марико, когато челото му бе забулено от тъмните облаци на мрачните мисли. — Истинският ви дом е тук — другият е на десетки милиони часове разстояние. Тук е действителността. Ще полудеете, ако се опитате да постигнете уа чрез такива неосъществими мисли. Слушайте, ако желаете да постигнете истинско спокойствие, трябва да се научите да пиете чай от празна чаша.
И тя му показа как става това.
— Мисълта ви изпълва с течност чашата — вие си мислите, че е пълна с чай: топла, светлозелена течност, дар от боговете. Ако силно се съсредоточите… всеки учител по дзен-будизъм може да ви покаже как става това, Анджин-сан. Много е трудно и същевременно безкрайно лесно. Ах, защо не съм достатъчно умна да ви науча — тогава само да поискате и ще имате всичко на този свят… дори най-непостижимия дар — пълното спокойствие.
Той много пъти опитва, но все не можеше да се научи да пие чай от празна чаша.
— Нищо, Анджин-сан. Много време е необходимо, за да се научи човек, но един ден и вие ще знаете как става това.
— А вие умеете ли?
— Рядко успявам. Само когато съм много тъжна и самотна. Ала вкусът на несъществуващия чай като че придава смисъл на живота. Трудно ми е да ви обясня. Не съм успявала. А понякога човек постига уа само от това, че опитва.
И сега, легнал в потъналата в тъмнина крепост с усещането, че сънят е някъде много далеч, той запали една свещ и се съсредоточи върху малката порцеланова чаша, която му беше подарила Марико и която винаги държеше до леглото си. Цял час опитва. Ала все не успяваше да пречисти ума си. Едни и същи мисли непрестанно се гонеха из главата му: искам да си замина, искам да остана тук. Боя се да замина, боя се да остана. Мразя и двете възможности, желая ги и двете. На всичко отгоре и онези „ети“.
Ако зависеше само от мен, още не бих си тръгнал. Ала има и други, които сега са „ети“, а аз съм нает на кораба като лоцман и се заклех в бога, че ще го закарам с божията помощ където поискат от мен и с божията помощ ще го върна обратно. Искам Марико. Искам да видя земите, подарени ми от Торанага, и трябва да остана да се насладя още известно време на плодовете на голямата си сполука. Да. Но тук има и дълг — а той стои над всичко, не е ли така?
Призори Блакторн осъзна, че макар да се преструваше, че е отложил още веднъж вземането на решение, всъщност то бе взето. Безвъзвратно.
Господ да ми е на помощ, ала аз преди всичко съм лоцман.
Торанага разви-миниатюрното парченце хартия, пристигнало два часа след зазоряване. Посланието от майка му беше просто и кратко:
„Брат ви е съгласен, синко. Писмото с официалното потвърждение ще пристигне по човек още днес. След десет дни Судара-сама и семейството му трябва да потеглят за официалното си посещение.“
Торанага седна, краката му отказаха да го държат. Гълъбите запърхаха из кафезите си, после се успокоиха и кацнаха на пръчките. Макар че дъждовните облаци вече се трупаха на небето, слънцето приятно се промъкваше в гълъбарника и топлината му се усещаше. Той събра сили и се втурна надолу към покоите си, за да започне.
— Нага-сан!
— Да, татко?
— Веднага изпрати да повикат Хиромацу-сан. А после и секретаря ми.
— Да, татко.
Старият генерал пристигна незабавно. Ставите му скърцаха при изкачването и той се поклони ниско, както винаги с мечовете в ръце, по-свиреп от всякога, по-стар и по-решителен от когато и да било.
— Добре дошъл, стари приятелю.
— Благодаря, господарю. — Хиромацу вдигна поглед към него. — Мъчно ми е, че ви виждам толкова угрижен.
— А на мен ми е мъчно, че виждам и научавам за толкова много предателства.
— Да. Предателството е нещо ужасно.
Торанага не пропусна да забележи, че проницателните очи на стареца сякаш го преценяваха.
— Говорете спокойно, кажете всичко, което мислите.
— Че кога не съм казвал всичко, каквото мисля? — сурово му отвърна старият генерал.
— Моля да ме извините, че ви накарах да чакате.
— Моля да ме извините, че ви обезпокоих. Кажете, господарю, кое би ви доставило удоволствие? Споделете с мен, моля ви, окончателното решение за бъдещето на вашия род. Наистина ли ще е Осака — наистина ли ще се поклоните на онази измет?
— Имало ли е случай, когато да съм вземал окончателно решение за каквото и да било?
Хиромацу се намръщи, след което внимателно изправи гърба си, за да облекчи болката в раменете си.
— От край време ви познавам като търпелив и решителен мъж и затова излизахте победител. Ето защо сега не ви разбирам. Никак не е в характера ви да се предавате.
— Империята не е ли по-важна от моето лично бъдеще?
— Не.
— Според завещанието на тайко Ишидо и останалите регенти са все още управители на страната.
— Аз съм васал на Йоши Торанага-но-Миновара и не признавам над себе си друг господар.
