— И отвън е същото, Кири-сан. По пътя Токайдо има много повече бариери от преди, а на петдесет ли оттук започва охраната на Ишидо. Навсякъде патрулират войници.
— Всички се боят от него освен нас и малкото ни самураи, но ние сме му грижа колкото цирей на задника на някой дракон.
— А нашите лекари?
— И те… Продължават да ни съветват да не пътуваме — дори ако получим разрешение, което никога няма да стане.
— Добре ли е Садзуко-сан? Бебето как е?
— Добре са. Нали го видяхте? Аз също съм добре — въздъхна Кири и умората й пролича. Марико забеляза, че косата й беше доста по-бяла от преди. — Нищо не се е променило, откак писах на господаря в Анджиро. Ние сме си заложници заедно с всички останали, докато дойде денят. След което ще се вземе решение.
— Но щом като негово императорско величество пристига, значи, край на всичко, нали?
— Да, на такова ми изглежда… Идете си починете, Марико-сан, но елате да вечеряте после с нас. Тогава ще си поговорим. А между другото имам новина за вас. Вашият прочут варварин-хатамото — дано е благословен, задето спаси господаря, и ние чухме за това — е пристигнал с кораб тази заран заедно с Касиги Ябу-сан.
— Така ли! Толкова се притеснявах за тях. Те тръгнаха един ден преди мен, по море. И нас ни настигна тайфунът близо до Нагоя, но на суша не е чак толкова страшно. Така се боях да не би… Ох! Олекна ми!
— И тук не беше кой знае колко ужасно и ако не бяха пожарите… Хиляди къщи изгоряха, но има само две хиляди души жертви. Днес разбрахме, че тайфунът е засегнал най-силно Кюшу, откъм източния му бряг, и част от Шикоку. Там са загинали десетки хиляди. Пълните размери на щетите още не са известни.
— А реколтата? — побърза да попита Марико.
— Тук, в околностите, големи площи земя са се слегнали, но селяните се надяват да се справят. Кой знае? Ако на Кванто не са нанесени сериозни щети, може да се наложи да изхранва с ориз цялата империя през следващата година.
— За предпочитане е тази реколта да е в ръцете на Торанага-сама, отколкото на Ишидо, нали?
— Да. Но за жалост деветнадесет дни не стигат, за да се прибере реколтата. Тук и молитвите няма да помогнат.
— Така е — допи Марико сакето си.
— Щом корабът им е тръгнал един ден преди вас, значи, доста сте бързали — продължи Кири.
— Реших, че най-добре ще е да не се бавя никъде, Кири-сан. За мен пътуването не е удоволствие.
— А как е Бунтаро-сан? Добре ли е?
— Да. Сега отговаря за Мишима и цялата граница. Видях го съвсем за кратко, преди да тръгна. Знаете ли къде е отседнал Касиги Ябу-сан? Нося писмо за него.
— В някоя от къщите за гости. Ще разбера къде точно и веднага ще пратя да ви съобщят. — Кири прие да й сипят още вино. — Благодаря, Марико-сан. Разбрах, че Анджин-сан е все още на галерата.
— Той е много интересен човек, Кири-сан. Беше изключително, полезен за нашия господар.
— И аз така разбрах. Искам да чуя за земетресението и всички новини, които ни носите. Ах, да, да не забравя — утре вечер има официален прием по случай рождения ден на Очиба-сама, даван от Ишидо. Вие също сте канена, естествено. Разбрах, че и Анджин-сан ще бъде измежду поканените. Очиба-сама искала да го види как изглежда. Нали си спомняте — наследникът го видя веднаж. Май че и вие го видяхте тогава за пръв път?
— Да. Горкичкият — да го показват като пленен кит!
— Да — спокойно каза Кири. — Както и всички ние. До един сме пленници, Марико-сан, колкото и да не ни харесва тази дума.
Урага се плъзна бързо, но потайно, по уличката към брега. Нощта беше тъмна, небето — ясно и звездно, въздухът свеж и приятен. Беше облечен в широката оранжева роба на будистки свещеник, с неизменната шапка и евтини сламени сандали. Зад гърба му останаха складовете и високата, почти европейска масивна постройка на езуитската мисия. Зави зад ъгъла и ускори крачка. Група Сиви със запалени факли патрулираха на брега. Той учтиво намали крачка, като минаваше покрай тях, макар да запази високомерието, характерно за свещениците. Самураите не му обърнаха никакво внимание.
Той продължи уверено покрай брега и подмина изкараните на брега рибарски лодки. Мирисът на море и мокър пясък тежеше във въздуха. Имаше отлив. Целият залив беше осеян с рибарски лодки, излезли на нощен улов — приличаха на светулки, защото ловуваха с копия на светлината на факли. На двеста крачки пред него бяха доковете и кейовете. Към едно от мостчетата беше привързана езуитска лорча, на която се вееха знамената на Португалия и езуитското братство, а до трапа се мяркаха Сиви с факли. Той сви встрани, за да избегне кораба, и навлезе няколко преки обратно в града, след което отново се върна към брега.
— Ей, ти! Стой!
Заповедта се раздаде от тъмнината. Урага спря, обзет от внезапна паника. Няколко Сиви пристъпиха напред, към светлото, и го обградиха.
— Накъде си тръгнал, свещенико?
— Към източната част на града — отвърна със запъване Урага и усети как устата му пресъхна. — Към нашия ничиренски храм.
— А, значи си от сектата ничирен?
Друг самурай се намеси грубо:
— Аз пък не съм ничиренец, а дзен-будист като нашия господар, генерал Ишидо.
— Да, дзен е най-добрата — намеси се още един. — Ех, де да я разбирах! Но е прекалено сложна за дебелата ми глава.
— Нещо много се поти този свещеник. Защо се потиш?
— Че да не би свещениците да не се потят?
Някои се засмяха, а един от самураите приближи факела си по-близо до лицето на Урага.
— Че защо да се потят? — рязко додаде някой. — По цял ден и цяла нощ спят, с каквото им попадне под ръка: монахиня, момчета, кучета, със самите себе си — каквото докопат, и само се тъпчат с храна, за която не са си мръднали и малкия пръст. Свещениците са паразити, също като въшките.
— Я го оставете на мира, той само…
— Свали си шапката, свещенико! Урага се втрещи.
— Защо? Защо ви е да се закачате с един служител на Буда? Буда нищо лошо не ви е…
Самураят заплашително пристъпи напред.
— Казах — свали си шапката!
Урага се подчини. Главата му беше избръсната гладко като на свещеник и той благослови онзи ками иди добър дух, или дар от Буда, който му подсказа да вземе тази допълнителна предпазна мярка, ако го хванат, че нарушава комендантския час. На всички самураи на Анджин-сан бе заповядано от пристанищните власти да не напускат кораба до второ нареждане от по-висша инстанция.
— С нищо не съм предизвикал лошите ви обноски — пламна той с неосъзнатата си езуитска високомерност. — Да служиш на Буда, е достойно дело и всеки самурай би трябвало да свърши живота си като свещеник. Или не сте чували нищо за бушидо? Къде са ви обноските?
— Какво? Нима сте самурай?
— Разбира се, че съм самурай! Иначе бих ли се осмелил да говоря на самураи за лоши обноски? — Урага си сложи отново шапката. — По-добре патрулирайте, отколкото да закачате и оскърбявате невинни свещеници!
И той си тръгна с вирната глава, макар че коленете му трепереха. Самураите го проследиха с поглед, после един от тях се изплю.
— Свещеници!
— Той беше прав — кисело се обади старшият офицер. — Къде са ви обноските?
— Съжалявам, моля да ме извините.
Урага продължи по пътя, много горд от себе си. Но като наближи галерата, безпокойството му отново се върна и той изчака известно време в сянката на някаква сграда. После си пое дълбоко въздух и стъпи в
