както бях намислил, и да превземем Черния кораб по-бързо, отколкото възнамерявахме, или да отида при Ишидо, да му разкажа всичко, което знам, и да се опитам да се спазаря за живота си и за Идзу.
Кое от двете?
Хартията, четката и мастилото пристигнаха. Ябу забрави за момент болката си и се съсредоточи да пише по възможност безукорно и красиво. Изключено беше да напише подобен отговор с трепереща ръка. Когато завърши изречението, беше взел и окончателното си решение: ще следва съвета на Юрико докрай. И веднага от плещите му се смъкна огромна тежест, неговото уа се възстанови и той се почувствува пречистен. Накрая се подписа с високомерен замах.
Как да покаже, че е най-добрият васал на Торанага? Та това е тъй просто, като заличи Ишидо от лицето на земята.
Как да го стори и същевременно да си остави достатъчно време за бягство? В този момент отново чу гласа на Огаки:
— За утре сте канен на официален прием, даван от генерал Ишидо по случай рождения ден на Очиба- сама.
Все още изнурена от пътуването, Марико побърза да прегърне първо Кири, после Садзуко, да се порадва на бебето и пак да прегърне Кири.
Прислужничките се суетяха около тях, носеха чай и саке, отнасяха подноси, разместваха възглавничките за сядане, внасяха и изнасяха благоуханни билки, отваряха и затваряха вратите към вътрешната градина в тяхната част на крепостта Осака, вееха с ветрила и също плачеха от радост.
Най-сетне Кири плесна с ръце, освободи прислугата, отпусна се тежко на своята възглавничка и се почувствува безсилна от възбуда и щастие. Цялата беше пламнала и Марико и Садзуко побързаха да й повеят с ветрилата си. Трябваше да изпие три чаши чай, за да си поеме спокойно дъх.
— Ох, сега вече съм по-добре — въздъхна тя. — Да, благодаря, детето ми, ще изпия още една чашка, Ах, Марико-сан, не мога да повярвам на очите си — вие ли сте наистина?
— Да, да, аз съм, Кири-сан.
Садзуко, която изглеждаше много по-млада от своите седемнадесет години, възкликна:
— Ох, а ние сме така притеснени, какви ли не слухове и…
— Само слухове и нищо друго, Марико-сан — прекъсна я Кири. — Ох, толкова въпроси искам да ви задам, че ми се вие свят.
— Бедната Кири-сан, ето на, пийнете си малко саке — загрижено се засуети около нея Садзуко. — Най- добре е да поразвържете пояса си и…
— Не, вече съм съвсем добре! Не се суетете така, дете! — Кири въздъхна и скръсти ръце на големия си корем. — Ох, Марико-сан, ако знаете колко е приятно да види човек най-сетне приятелско лице, дошло в крепостта отвън!
— Да — обади се като ехо Садзуко и се сгуши до Марико. После заговори бързо:
— Щом мръднем от вратата, и Сивите се струпват около нас като рояк пчели около своите царици. Не ни е разрешено да напускаме крепостта без позволение от Съвета — никоя от жените, дори съпругата на Кияма-сама, и тя, а Съветът почти не се събира, така че и разрешение не можем да получим, а лекарят все не ми разрешава да пътувам, макар че съм напълно добре, и бебето, и то е съвсем добре и… Но първо ни разкажете…
Кири я прекъсна:
— Първо ни кажете как е нашият господар.
Момичето се засмя — нищо не беше в състояние да наруши жизнерадостното му настроение.
— Ами аз нали същото щях да попитам, Кири-сан! Марико отговори точно така, както й беше наредил Торанага:
— Той е взел вече окончателно решение и е доволен от него. — Колко пъти бе репетирала тези думи по време на пътуването си! И въпреки това мрачното настроение, в което потопи двете жени, за малко да я принуди да се изтърве и да им разкрие истината.
— Много съжалявам — добави тя.
— Ох! — опита се Садзуко да не прозвучи уплашено, ала не успя. Кири се намести по-удобно.
— Карма си е карма.
— Значи… значи няма промяна… нито надежда — промълви момичето. Кири я потупа по ръката.
— Повярвайте, детето ми, че карма си е карма и Торанага-сама е най-великият, най-мъдрият човек, който се е раждал някога. Това е достатъчно — всичко друго е само илюзия. Носите ли някакви писма, Марико-сан?
— Ох, извинете! Разбира се, че нося. — Тя извади от ръкава си три свитъка. — Двете са за вас, Кири- сан, едно от господаря и едно от Хиромацу-сан. А това е за вас, Садзуко, от господаря, но той ме помоли да ви предам и устно, че много тъгува за вас и изгаря от желание да види най-малкия си син. Помоли ме да повторя тези думи три пъти: че му липсвате и изгаря от желание да види най-малкия си син, че му липсвате и изгаря…
По бузите на младото — момиче се затъркаляха сълзи. То промърмори някакво извинение и изтича от стаята, стиснало свитъка в ръка.
— Горкото дете! Никак не й е лесно тук — въздъхна Кири, но не счупи печатите на писмата си. — Разбрахте ли, че ще присъствува и негово императорско величество?
— Да — също тъй сериозно отвърна Марико. — Преди една седмица ме настигна куриер от господаря Торанага. Посланието не съдържаше никакви подробности, а само назоваваше деня, в който ще пристигне тук. Вие имате ли известия?
— Лично от него не сме получавали никакви новини вече цял месец. Как е той? Кажете ми истината.
— Уверен — отпи Марико малко саке. — Да ви сипя ли и на вас?
— Благодаря.
— Деветнадесет дни не е много време, нали Кири-сан?
— Достатъчно, за да отиде човек в Йедо и да се върне обратно — ако бърза. Достатъчно за цял един живот. Повече от достатъчно, за да се спечели битка или да се загуби цяла империя. Достатъчно време за милион работи, но няма да стигне, за да изям всички вкусни храни и да изпия всичкото саке… — Кири се усмихна вяло. — И мога да ви уверя, че нямам намерение да пазя диета през следващите двадесет дни. Аз ще… — Тя млъкна.
— Ох, извинете ме! Разбъбрих се, а вие дори не сте се преоблекли, нито се изкъпахте. След това ще имаме време да се наприказваме.
— Но моля ви, не се безпокойте. Не съм уморена.
— Сигурна съм, че сте капнали от умора. Във вашия дом ли ще отседнете?
— Да. Пропускът на генерал Ишидо ми разрешава да живея само там. — Марико се усмихна накриво. — Ако знаете колко любезно ме посрещна!
Кири се намръщи.
— Съмнявам се дали него ще посрещнат някъде с разтворени обятия — дори в ада!
— Как са нещата тук?
— Също като преди. Знам, че той бил наредил убийството и мъченията на Сугияма-сама и семейството му, макар че нямам никакви доказателства. Миналата седмица една от наложниците на Ода-сама се опита да се измъкне заедно с децата си, преоблечена като улична чистачка. Часовите ги застреляха „по грешка“.
— Какъв ужас!
— Разбира се, последваха големи „извинения“. Ишидо твърди, че охраната и сигурността били от първостепенно значение. Имаше един скалъпен опит за убийство на наследника и той използува това като претекст да стегне обръча.
— Защо жените не напуснат открито?
— Съветът нареди съпругите и семействата на всички даймио да чакат тук съпрузите си, които трябва да се явят за церемонията. Великият генерал се чувствувал прекалено отговорен за тяхната сигурност, за да им позволи да скитат, където им скимне. Крепостта е затворена по-плътно от стара стрида.
