— Ябу-сан?
Ябу сви рамене.
— Някой чиновник.
Когато катерът наближи, Блакторн забеляза някакъв възрастен мъж, седнал под навеса на кърмата, облечен в церемониална връхна дреха с подобни на криле рамене. Не носеше мечове. Заобиколен беше от сиви униформени самураи на Ишидо.
Командуващият ритъма на веслата спря да бие тъпана, за да може катерът да се приближи. Няколко души се втурнаха да помогнат на чиновника да се качи. След него вървеше лоцманът японец и след множество вежливи поклони пое галерата.
Ябу и възрастният също бяха безкрайно официални и вежливи. Най-сетне седнаха на възглавнички, като новодошлият зае по-изгодната позиция на кърмата. Самураи — както на Ябу, така и Сиви — насядаха с кръстосани крака или коленичиха на палубата около тях.
— Съветът на регентите ви приветствува, Касиги Ябу, от името на негово императорско величество — започна пратеникът. Беше дребничък, набит, но не пълен — висш съветник на регентите по протокола, който освен това заемаше подобен пост и в императорския дворец. Казваше се Огаки Такамото, принц от седми ранг, чието задължение бе да служи като посредник между негово императорско величество, Сина на слънцето, и регентите. Зъбите му бяха боядисани черни, както изискваше обичаят от векове насам за всички придворни на императора.
— Благодаря ви, принц Огаки. За мен е чест да представлявам тук Торанага-сама — обади се Ябу, поразен от огромната чест, която му оказваха.
— Да, убеден съм в това. Разбира се, вие сте тук и от ваше собствено име, нали? — сухо додаде Огаки.
— Разбира се — побърза да се съгласи Ябу.
— Кога пристига Торанага-сама?
— Много съжалявам, но тайфунът ни забави с пет дни и откак сме тръгнали, нямаме никакви новини.
— Ах, да, тайфунът. Да, Съветът с голямо задоволство узна, че бурята не ви е засегнала. — Огаки се изкашля. — А що се отнася до господаря ви, със съжаление трябва да ви осведомя, че още не е стигнал дори Одавара. Нещо непрестанно го задържа, все боледува… Много жалко, нали?
— Да, наистина много жалко. Надявам се, че не е нещо сериозно? — побърза да попита Ябу, безкрайно доволен, че е посветен в тайната на Торанага.
— Не, за щастие не е нищо сериозно — отново сухо се изкашля Огаки. — Ишидо-сама разполага със сведения, че господарят ви утре ще пристигне в Одавара.
Ябу се изненада, както подобаваше.
— Когато тръгнах преди двадесет и един дни, всичко беше готово за незабавното му-потегляне, но Хиромацу-сан се почувствува зле. Знам, че господарят Торанага беше много угрижен и нямаше търпение да потегли — както и аз нямам търпение да започна подготовката за неговото пристигане.
— Всичко вече е готово — осведоми го дребното човече.
— Разбира се, предполагам, че Съветът няма да има нищо против да направя една проверка на подготовката, нали? — не се предаваше Ябу. — От голямо значение е церемонията да бъде достойна за Съвета и за случая, нали?
— Трябва да е достойна преди всичко за негово императорско величество, Сина на небето. Защото поканата сега е от негово име.
— Разбира се, но… — Самочувствието на Ябу веднага се стопи. — Искате да кажете, че негово императорско величество също ще присъствува?
— Божественият прие смирената молба на Съвета да му се поклонят лично и новият Съвет, и всички велики даймио, включително и Торанага-сама, семейството му и васалите му. Висшите съветници на негово императорско величество бяха помолени да изберат ден, белязан от добри предзнаменования за този… този ритуал. Те се спряха на двадесет и втория ден от този месец, през петата година на ерата Кейчо.
Ябу беше поразен.
— След… след деветнадесет дни?
— По пладне. — Огаки прилежно извади от ръкава си книжна кърпичка и благовъзпитано си издуха носа. — Моля да ме извините. Да, по пладне. Предзнаменованията са чудесни. Торанага-сама беше известен преди четиринадесет дни от пратеник на императора. Преди три дни регентите получиха смиреното му съгласие. — Огаки извади тънък свитък.
— Това тук е поканата за вас, Касиги Ябу-сан, за същата церемония.
Ябу изтръпна, като видя императорския печат с шестнадесетлистната хризантема, и разбра, че никой, нито дори Торанага, не можеше да отхвърли подобна покана. Един отказ би бил немислимо оскърбление за Божествения, открит бунт, а тъй като цялата земя в страната принадлежеше на властвуващия император, резултатът щеше да е незабавна конфискация на земите, придружена от императорска покана за сепуку — издадена от Съвета от негово име, подпечатана също с Великия печат. Подобна покана беше абсолютно задължителна и нямаше начин човек да не й се подчини.
Ябу отчаяно се мъчеше да се съвземе.
— Извинете, да не би да не ви е добре? — загрижено го попита Огаки.
— Простете — запелтечи Ябу. — Но никога, дори в най-дръзките си мечти… Кой би допуснал, че негово величество ще… ще ни окаже такава чест…
— Съгласен съм. Наистина е учудващо.
— Изумително е… че негово императорско величество ще… ще се реши да напусне Киото и… да дойде в Осака.
— Така е. И все пак на двадесет и втория ден Божественият и емблемите на императорската власт ще бъдат тук.
Емблемите, без които никое възкачване на трона не беше законно, се състояха от Трите свещени реликви, смятани за божествени; за тях се вярваше, че са били донесени на земята на бог Ниниги-но- Микото и предадени лично от него на внук му, Джиму Тено, първия земен император, а от него, пак лично, на наследника му и така до настоящия им притежател, император Го-Ниджо: Мечът, Скъпоценният камък и Огледалото. Свещеният меч и Скъпоценният камък винаги придружаваха тържествено императора, където и да отидеше, ако се налагаше да преспи извън двореца, а Огледалото се съхраняваше във вътрешното светилище на големия шинтоистки храм в Исе. И трите — Мечът, Огледалото и Скъпоценният камък, бяха собственост на Сина на небето. Те бяха божествени символи на законна власт, на неземния произход на императора, а когато той пътуваше, заедно с него пътуваше и божественият му трон. По този начин цялата власт се придвижваше заедно с императора.
— Просто ми е невъзможно да повярвам, че ще успеят да направят навреме всички приготовления за неговото пристигане — изграчи Ябу.
— О, генерал Ишидо изпрати молбата си до Божествения от името на регентите още щом получи известие от Дзатаки-сама от Йокосе, че Торанага-сама се е съгласил — колкото и да е невероятно — да се преклони пред неизбежното. Голямата чест, която вашият господар оказва на регентите, подсказа на генерал Ишидо идеята да се обърне към Сина на небето с молба да окаже чест на церемонията с присъствието си. — Той отново се изкашля сухо. — Моля да ме извините, но бихте ли ми дали при пръв удобен случай официалното си писмено съгласие?
— Може ли да го сторя незабавно? — попита Ябу съвсем отмалял.
— Убеден съм, че регентите ще одобрят подобна постъпка.
Ябу изпрати да му донесат всичко, необходимо за писане, ала гласът му едва се чуваше. Цифрата „деветнадесет“ пулсираше в мозъка му. Деветнадесет дни! Торанага можеше да се бави още само деветнадесет дни, след което и той бе длъжен да се яви. Имам достатъчно време да отида до Нагасаки и да се върна пак в Осака, но няма да имам време да нападна по море Черния кораб, да притисна Харима, Кияма и Оноши, а също и християнските свещеници, а това значи, че няма да има време и за „Алено небе“, тъй че целият план на Торанага все пак се оказа една илюзия… Ох, ох, ох!
Торанага претърпя неуспех. Трябваше да предвидя това. Отговорът на дилемата ми е много ясен: или да се доверя слепешката на Торанага и да чакам да ме измъкне от този капан, да помогна на Анджин-сан,
