— Боже мой! Не разбирате ли, че ще трябва да платя толкова, колкото ми поискат! Не ми трябват само моряци, но и артилеристи! — Той удари с юмрук по масата на голямата каюта. — Как иначе ще се доберем до дома?
Най-накрая успя да ги убеди да вземе колкото му трябваха и го хвана яд, че заради техните дребнави препирни си изгуби спокойствието и избухна. Още на другия ден ги отпрати в Йедо, една десета от парите разпредели помежду им като заплати със задна дата, а другата част остана на кораба, добре охранявана.
— Откъде да сме сигурни, че ще ги пазят добре? — озъби се насреща му Ян Ропер.
— Тогава остани ти да ги пазиш!
Ала никой не изяви желание да остане на кораба. Винк се съгласи да го придружи до Осака.
— Защо пък той, лоцмане? — попита ван Нек.
— Защото е моряк и имам нужда от помощ.
И така, Блакторн с радост се раздели с тях. А щом излязоха в открито море, опита се да въведе Винк в японския начин на живот. Винк понесе стоически всичко — имаше доверие на Блакторн, защото дълги години бе плавал с него и знаеше, че англичанинът много добре преценява обстоятелствата.
— Само заради теб, лоцмане, ще се къпя и ще се мия всеки ден, но проклет да съм, ако навлека такава нощница!
Не минаха и десет дни обаче, и той с блажена усмивка мереше дълбочината полугол, препасал кожения си колан върху голото си шкембе, забучил кама в малката ножница на гърба си, скрил един от пищовите на Блакторн в чистата, макар и поокъсана риза.
— Няма защо да ходим в крепостта, нали, лоцмане?
— Не, няма.
— Исусе, предпочитам да съм по-далече от нея.
Денят беше приятен, високо в небето слънцето се отразяваше в гладките води. Гребците бяха силни и дисциплинирани.
— Виж, Винк — ей там ни причакаха в засада!
— Исусе, какви плитчини!
Блакторн беше разказал на Винк как едва бе успял да се измъкне, за сигналните огньове там, на кулите, за камарите от трупове на брега, за вражеската фрегата, притискаща го към скалите.
— А, Анджин-сан! — присъедини се и Ябу към тях. — Хубаво, нали? — посочи той към разрушенията.
— Лошо, Ябу-сама.
— Те са врагове!
— Хората не са врагове — само Ишидо и самураи са врагове.
— Крепостта враг — настоя Ябу, като даде израз на своето безпокойство, което личеше също в погледите и държането на всички на галерата. — Тук всичко е враг.
Блакторн проследи Ябу, който се запъти към носа, а вятърът развяваше кимоното му около якото му тяло.
— Ще ми се да убия това копеле, лоцмане — сниши глас Винк.
— И аз не съм забравил стария Питерзоон, не се безпокой.
— Никога няма да го забравя, за бога! Не мога да проумея как им приказваш езика! Какво ти каза?
— Просто се опитваше да бъде любезен.
— Какъв е планът за действие?
— Ще акостираме и ще чакаме. Той ще слезе на брега за ден-два, а ние ще си кротуваме и ще чакаме. Торанага обеща да изпрати писма, за да не ни закачат, но въпреки това ще си траем и ще останем на кораба. — Блакторн обгърна с поглед корабите и морето, опитвайки се да различи някаква опасност, но нищо не откри. Въпреки това каза на Винк да провери за всеки случай дълбочината.
— Дадено!
Ябу наблюдаваше известно време как Винк пуска лота, после се приближи отново до Блакторн.
— Анджин-сан, може би по-добре да вземете галерата и да продължите за Нагасаки. Да не чакате, а?
— Добре — дружелюбно се съгласи Блакторн, без да клъвне на въдицата. Ябу се засмя.
— Харесвате ми, Анджин-сан. Но съжалявам — сам скоро ще умрете. Нагасаки много лошо за вас.
— И Осака лошо, навсякъде лошо.
— Карма — усмихна се пак Ябу. Блакторн се престори, че шегата му харесва.
По време на пътуването бяха водили различни варианти на същия разговор. Блакторн разбра много неща за Ябу. Намрази го още повече, вече му имаше по-малко доверие, но изпитваше и повече уважение към него и разбра, че съдбите им са взаимно свързани.
— Ябу-сан е прав — каза тогава Урага. — Той може да ви защити в Нагасаки, а аз не мога.
— Заради чичо ви, Харима-сама?
— Да. Защото вече съм обявен извън закона, разбирате ли? Моят чичо е християнин — макар че според мен е оризов християнин.
— Това пък какво е?
— Нагасаки е негово владение. Пристанището е най-голямото на брега на Кюшу, но не и най-доброто. Така че той много бързо осъзна някои неща, разбирате ли? Стана християнин и заповяда на васалите си също да се покръстят. Нареди ми и аз да се покръстя и да постъпя в езуитско училище, а след това ме изпрати при папата заедно с други поклонници. Подари земя на езуитите, защото… как се казва? — подмазва им се. Но сърцето му е изцяло японско.
— Езуитите знаеха ли какво мислите?
— Да, разбира се.
— Вярват ли и те — за оризовите християни?
— На нас, покръстените, езуитите никога не ни казват какво вярват и какво не, Анджин-сан. Те дори и на себе си не казват всичко. Обучени са да пазят тайни, да ги използуват за свои цели, да ги научават при всеки удобен случай, никога да не ги разкриват. В това отношение са истински японци.
— По-добре останете тук, в Осака, Урага-сан.
— Моля да ме извините, господарю, но аз съм ваш васал. Ако вие отидете в Нагасаки, и аз ще дойда с вас.
Блакторн знаеше, че Урага все повече се превръщаше в негов безценен помощник. Той му разкриваше какви ли не езуитски тайни: как, защо и къде сключват търговските си сделки, какво е вътрешното устройство на ордена, невероятните им международни машинации. Също така научи много за Харима, Кияма, как мислят християните-даймио и защо по всяка вероятност ще останат докрай съюзници на Ишидо. Господи, толкова неща знам сега, че в Лондон цена нямаше да имам, и все пак колко много още ми предстои да науча! Но как да съобщя знанията си? Например че китайският износ на коприна за Япония възлиза годишно на десет милиона в злато и че езуитите имат в императорския двор в Пекин свой представител, удостоен с придворен ранг, довереник на самия император, говорещ гладко китайски. Ех, да можех да изпратя писмо — да имах начин да изпратя някого!
В замяна на знанията, които получаваше от него, Блакторн започна да обучава Урага на морско дело, да му разказва за големите религиозни разпри, за парламента. Научи ги също и двамата с Ябу да стрелят с пушка. И двамата бяха способни ученици. Урага не е лош човек, реши той, само дето го е срам, че няма самурайска плитка. Но и тя скоро ще му порасне.
От наблюдателя на кърмата се чу предупреждение:
— Анджин-сан!
Капитанът японец сочеше напред към един елегантен катер с двадесет гребци, който се приближаваше откъм десния им борд. На мачтата се вееше триъгълен флаг с йероглифа на Ишидо, а до него — този на Съвета на регентите, същият, под който пътуваха Небара Джозен и хората му към Анджиро, към своята смърт.
— Кой ли е? — попита Блакторн и усети напрежението, обхванало кораба му, впитите в далечината погледи.
— Не мога да различа оттук, съжалявам — отвърна капитанът.
