Шогун

също беше голяма грешка. Щяха да го убият на бърза ръка и врагът ви сега щеше да е мъртъв, без да рискувате себе си.

— Нямаше да е честно, Марико-сан. Толкова много срещу един. Не е честно.

Марико преведе на Фуджико и Кику думите му.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но ние всички сме на мнение, че този начин на мислене е много опасен, и ви молим да го промените. Много е погрешен и наивен. Моля да ме извините, че ви говоря така направо. Ябу-сан ще ви погуби.

— Не. Засега поне няма опасност. Все още съм му много необходим. И На Оми-сан.

— Кику-сан моли да ви кажа много да се пазите от Ябу и от този Урага. За Анджин-сан, казва тя, е може би трудно да прецени тук, у нас, кое е от голямо значение.

— Да, и аз съм съгласна с Кику-сан — добави Фуджико.

След това Кику ги остави и отиде да забавлява Торанага. А Марико отново наруши спокойствието на стаята:

— Тази нощ трябва да ви кажа сайонара, Анджин-сан — призори тръгвам на път.

— Но сега вече това не е необходимо — възрази той. — Можем да променим нещата. Аз ще ви закарам до Осака. Ще взема галерата или някой крайбрежен кораб. А в Нагаса…

— Не, Анджин-сан, много съжалявам. Трябва да тръгна, както ми е наредено. И никакви негови молби не можаха да я разубедят.

Той усети, че Фуджико мълчаливо го наблюдаваше, а сърцето го болеше при мисълта за раздялата с Марико. Погледна към наложницата си. Тя помоли да я извинят за малко. Затвори вратата след себе си и те останаха сами. Той разбра, че тя няма да се върне и че за известно време е в безопасност. Любиха се буйно, страстно. Почти веднага след това отвън се чуха гласове и стъпки и едва имаха време да се пооправят, преди Фуджико да влезе през вътрешната врата, а Ябу — през външната с писмена, заповед от Торанага незабавно да тръгне, в пълна тайна… „За Йокохама, след това кратък престой в Осака, обратно в Нагасаки и после пак тук, у дома, Анджин-сан. Изпратих вече да докарат екипажа на кораба.“

През тялото му премина остра тръпка на радостна възбуда — тази победа сякаш му бе изпратена от небето!

— Да, Ябу-сан. Но Марико-сан — Марико-сан отива Осака също, нее? По-добре с нас — бързо, безопасно, нее?

— Не е възможно, съжалявам. Трябва да бързаме. Хайде, тръгвайте. Приливът… разбирате прилив, нее?

— Хай, Ябу-сан, но Марико-сан отива Осака…

— Съжалявам, но и на нея й е заповядано както и на нас. Марико-сан, обяснете му. Кажете му да побърза!

Ябу остана непреклонен, а толкова късно през нощта беше невъзможно да отиде при Торанага и да го моли да промени заповедта си. Нито имаше време да разговаря повече с Марико и Фуджико, нито остана с тях поне за миг насаме, така че можаха само най-официално да си вземат довиждане. Но скоро щяха да се видят в Осака.

— Много скоро, Анджин-сан — обеща му Марико.

— Господи, не допускай да я изгубя — помоли се той на глас, а чайките кряскаха над главата му и някак си го караха да се чувствува по-самотен.

— Кого да изгубите, господарю?

Блакторн се върна в действителността. Посочи кораба:

— Имах пред вид „Еразъм“ — за нас корабите са от женски род, а не от мъжки — уакаримасу ка?

— Хай.

На палубата още се различаваха фигурите на екипажа и неразрешимият проблем отново се изпречи насреща му. Трябват ти на кораба, убеждаваше той сам себе си, и още много като тях. Новите моряци също няма да се отнесат доброжелателно към самураите, а на всичко отгоре ще са и католици — повечето. Господи, кажи ми как да ги държа в подчинение? Марико беше права. Там, където има католици, аз съм загубен.

— Дори и аз, Анджин-сан — добави тя снощи.

— Не, само вие не, Марико-сан.

— Днес следобед нали казахте, че сме ви врагове.

— Казах, че повечето католици са ми врагове.

— Ще ви убият при първа възможност.

— Да, но вие… Наистина ли ще се видим в Осака?

— Да. Обичам ви. Помнете, Анджин-сан, пазете се от Ябу-сан…

Всички са прави за Ябу — независимо какво ми говори и обещава, съгласи се той наум. Голяма грешка направих, като спрях, тогава хората си, когато го бяха обградили. Това диване ще ми пререже гърлото в момента, в който престана да му бъда полезен, колкото и да се преструва на добронамерен. И все пак той също е прав, имам нужда от него. Без неговата закрила не бих могъл нито да вляза в Нагасаки, нито да се измъкна оттам. А той може много да ми помогне да убедя и Торанага. Ако поведе две хиляди фанатика, бихме опустошили Нагасаки, а нищо чудно и Макао… Света Богородице! Сам съм безпомощен като бебе!

И тогава си спомни какво бе казала Гьоко на Марико за Урага — да му няма доверие. Виж, за него е сгрешила, реши той. В кое ли друго отношение също греши?

Книга пета

Глава петдесет и втора

И отново по оживените морски пътища на Осака, след дългото пътуване с галерата, Блакторн усети смазващата тежест на огромния град, позната от времето, когато го видя за пръв път. Обширни квартали бяха опустошени от неотдавнашния тайфун, някои все още носеха овъглените белези на пожарищата, но това ни най-малко не накърняваше неговите внушителни мащаби, а над всичко все така стърчеше крепостта. Дори от това разстояние — повече от левга — се виждаше колосалният пояс на първата голяма стена, извисяващите се кули, които от своя страна приличаха на джуджета пред застрашително издигащата се голяма главна кула.

— Исусе — обади се Винк плахо, застанал до него на носа. — Не е възможно да е толкова голям! Амстердам е като прашинка до него!

— Да. Бурята доста го е опустошила, но не е успяла да го направи по-малък. А крепостта е неуязвима.

Тайфунът се бе нахвърлил преди две седмици откъм югозапад. Снишеното небе, внезапните пориви на вятъра и проливните дъждове ги предупредиха навреме и те прибраха галерата в сигурно пристанище, където да изчакат преминаването на бурята. Пет дни чакаха. Отвъд пристанището океанът бе разбит на пяна, а ветровете бушуваха по-яростно и необуздано, отколкото бе очаквал Блакторн. Такава буря виждаше за пръв път.

— Исусе! — повтори Винк. — Защо не сме си у дома! Трябваше още преди година да сме си у дома!

Блакторн беше взел Винк със себе си от Йокохама, а останалите отпрати обратно в Йедо. Оставиха „Еразъм“ на безопасно място, охраняван от Нага и хората му. Екипажът с радост се прибра в Йедо, а той с не по-малка радост се раздели с тях. Последната нощ избухна нов скандал за парите на кораба. Те били на всички, а не негови. Ван Нек бил ковчежник на експедицията и главен търговец и заедно с капитана имал законни права да ги охранява. След като ги броиха и преброяваха и откриха, че с изключение на хиляда монети всичко е вътре, ван Нек, поддържан от Ян Ропер, започна да спори колко трябвало да вземе със себе си Блакторн, за да наеме още хора.

— Прекалено много искаш, лоцмане! Ще им предложиш по-малко!