Блакторн се замисли за малко, после го попита за приема на другия ден и Урага му даде няколко съвета. Накрая му разказа как се измъкнал от стражата.
— Прическата щеше ли да ви издаде?
— О, да. Достатъчно, за да ме закарат при началството си. — Урага избърса потта от лицето си. — Ама че е горещо!
— Да — учтиво се съгласи Блакторн и започна да пресява наум получените сведения. Загледа се навътре в морето и по навик прецени небето, вятъра, вълните. Всичко беше благоприятно, рибарските лодки доволно се поклащаха в такт с прилива. На носа на всяка имаше по един рибар с копие в ръка под фенера, който държеше в другата ръка. От време на време забиваше острието във водата и почти винаги изваждаше по някоя едра риба, която се извиваше и гърчеше и се опитваше да се отскубне.
— И последно, господарю. Отидох до мисията — исках да кажа, че се навъртах около нея. Пазачите са нащрек и не можах да вляза — поне така си мисля. Поогледах се наоколо, но преди да тръгна, видях как вътре влезе Чимоко, прислужничката на Тода-сама.
— Сигурен ли си?
— Да. С нея имаше още една прислужничка. Мисля, че…
— Марико-сан? Преоблечена?
— Не, господарю, не беше тя. Тази беше много висока.
Блакторн погледна отново към морето и промърмори — повече на себе си:
— Какво ли, значи това?
— Марико-сама е христи… католичка, нали? Познава добре Делегата-посетител. Той лично я покръсти. Тя е една от най-важните и най-известните дами в цялата империя след трите висши благороднички — Очиба-сама, Генджико-сама и Йодоко-сама, вдовицата на тайко.
— Мислите ли, че е поискала да се изповяда? Или да поръча служба? Или може би да иска съвет? Затова да е изпратила Чимоко да уреди всичко.
— Едно от тези неща или всички заедно. Съпругите на всички даймио и на съюзниците на генерала, а също и онези, които могат да му се противопоставят, нямат право да напускат крепостта. Влязат ли веднаж вътре, там си и остават — като риба в аквариум, която чака да я пробучат с копие.
— Престанете! Стига с тези черни приказки!
— Извинете. И все пак, Анджин-сан, според мен Тода-сама няма да излезе вече оттам. Чак на деветнадесетия ден.
— Казах ви вече — стига! Знам всичко за заложниците и деветнадесетия ден.
На палубата беше тихо и те разговаряха с приглушени гласове. Телохранителят спокойно чакаше края на вахтата на Блакторн. Водата се плискаше в корпуса на кораба, а въжетата приятно поскърцваха. След малко Урага пак се обади:
— Може би Чимоко е занесла покана за Делегата-посетител да посети Тода-сама в крепостта? Когато прекоси моста, с нея имаше охрана. От първия момент, в който Тода Марико-но-Бунтаро-но-Джинсай е прекосила границата на Торанага-сама, тя е била поета от Сива охрана — в това не се съмнявам.
— Ще можем ли да разберем дали Делегатът-посетител ще отиде в крепостта?
— Да, не е трудно.
— Как мога да разбера какво ще си кажат… или какво ще стане…
— Това вече е трудно, много трудно. Много съжалявам, но ще говорят на португалски или латински, а освен нас двамата никой друг не говори и двата езика. А те веднага ще ме познаят. — Урага махна към крепостта и града. — Пълно е с християни. Всеки ще спечели голямо благоволение, ако премахне някой от нас — мен или вас.
Блакторн не каза нищо. Нямаше какво да каже. Главната кула ясно се открояваше на фона на звездното небе и той си спомни разказа на Урага за легендарното неизброимо съкровище, скрито вътре в нея — всичко, заграбено от тайко от цялата империя. Ала сега си мислеше за Торанага — какво ли прави, какво ли крои, какво ли смята да прави? И къде е Марико? Има ли смисъл да ходи в Нагасаки?
— Казвате, Ябу-сама, че деветнадесетият ден е ден последен, ден на смъртта? — попита го той още веднъж и почувствува, че му се гади при мисълта за клопката, приготвена за Торанага. А, значи, и за него, и за „Еразъм“.
—
— Но защо? Когато Торанага дойде, всички ще умрем, нали?
Ала Ябу слезе на брега и му каза, че ще тръгнат в други ден. Той го проследи с поглед, а мислите му бяха объркани. Съжали, че взе галерата, а не „Еразъм“. Ако бяха с „Еразъм“, щяха да подминат Осака и да отидат направо в Нагасаки. Или — още по-вероятно — щеше да потърси някое уютно пристанище отвъд хоризонта, където би имал колкото си иска време да обучава васалите си на морско дело.
Ама че си глупак! — упрекваше се той наум. С шепата хора, с които разполагаш, нямаше да успееш да вкараш „Еразъм“ тук и да пуснеш котва, камо ли да откриеш онова пристанище и да избегнеш дяволската буря. Сега щеше да си мъртъв.
— Не се безпокойте, Анджин-сан — обади се Урага. — Карма.
— Да. Карма.
В този миг Блакторн долови смътно някаква опасност откъм морето и тялото му реагира, преди умът му да заработи и да даде заповед. Стрелата изсвистя на милиметри от ухото му, заби се в дървената преграда и затрептя. Той се метна към Урага да го събори долу, ала втора стрела, пусната секунда преди първата, вече се бе забила със съскане в гърлото на младежа пробола го от край до край, макар че двамата вече бяха в безопасност, долу на палубата. Урага пищеше, самураите крещяха и надничаха през перилата да видят какво става в морето. От брега на кораба нахлуха Сиви, патрулиращи долу на пристанището. Още един залп стрели долетя от тъмнината на нощното море и всички се пръснаха и изпокриха. Блакторн допълзя до перилата, надникна през пролуката и видя как най-близката рибарска лодка загаси фенера си, за да изчезне невидима в тъмнината. Останалите лодки последваха примера й и за миг му се мярнаха гребците, които отчаяно работеха с веслата, а тук-там по някоя случайна светлинка се отразяваше в мечовете и лъковете им.
Писъците на Урага се превърнаха в бълбукащи, мъчителни стонове. Сивите се втурнаха на квартердека с опънати лъкове и целият кораб се потопи в глъч и врява. Винк също изскочи на палубата с насочен пищов и затича на зигзаг, да не го улучи нещо.
— Исусе, какво става тук? Жив ли си, лоцмане?
— Да, внимавай — стрелят от рибарските лодки!
И Блакторн запълзя към Урага, който дращеше с нокти стрелата, а от носа, устата и ушите му струеше кръв.
— Исусе! — ахна Винк.
Блакторн хвана с една ръка острието, опря другата на пулсиращата топла плът и дръпна с все сила. Стрелата излезе лесно, но от отверстието бликна силна струя кръв. Урага започна да се дави.
Сивите и самураите на Блакторн ги наобиколиха. Някои носеха щитове, с които закриха Блакторн, без да се замислят за собствената си безопасност. Други бяха клекнали, за да са на по-сигурно, макар опасността да бе преминала. Трети размахваха юмруци към тъмнината и крещяха заканително към изчезващите рибарски лодки.
Блакторн държеше безпомощно Урага в прегръдките си и си мислеше, че нещо трябва да се направи, но не знаеше какво, а само съзнаваше, че вече нищо не можеше да се направи. Болезнено-сладникавият мирис на смъртта го задави, а в мозъка му, както винаги в такива случаи, неволно проблесна мисълта: „Слава богу, тази кръв не е моята, слава богу!“
Виждаше безмълвната молба в погледа на Урага, как устата му мърдаше, а в следващия миг пръстите му се задвижиха по своя воля и прекръстиха умиращия, след това усети тръпката, преминала през тялото на Урага, после още веднъж — по-силна, а безмълвно крещящата уста му напомни за забучените на копията риби.
Смъртта на Урага беше дълга и мъчителна.
