наследникът е вече там…
Обезпокоена, Очиба погледна Марико и Ишидо, после обърнатите към нея втренчени лица. Поклони се леко на гостите си и забърза към вратата. Ишидо се поколеба.
— По-късно ще се оправя с вас, Марико-сан — каза той и последва Очиба, а стъпките му отекнаха тежко по рогозките.
Тълпата зашумя след него. Блакторн се приближи до Марико.
— Какво стана, Марико-сан? — попита той.
Но тя продължи да гледа платформата с невиждащ поглед. Кияма свали схванатата си от стискане на меча ръка и я отпусна.
— Марико-сан!
— Да? Кажете, Кияма-сан.
— Мога ли да ви предложа да се приберете у дома? И бихте ли ми разрешили да поговоря с вас по- късно — да кажем, в часа на глигана?
— Да, разбира се. Моля… моля да ме извините, но аз бях длъжна… — Гласът й заглъхна.
— Лош ден, Марико-сан. Господ да ви пази! — И той й обърна гръб и заговори властно на присъствуващите: — Предлагам всички да се приберем по домовете си и да чакаме… да чакаме и да се молим всевишният да прибере Йодоко-сама, ако часът й е ударил, бързо, безболезнено и с чест, и да я дари със спокойствието, което заслужава. — Погледна към Саруджи, който още стоеше като смразен и не помръдваше. — Вие елате с мен.
После излезе, а Саруджи го последва, макар да не му се искаше да оставя майка си в такъв момент. Властната заповед обаче го задължаваше, а вперените в него погледи го смущаваха.
Марико се поклони леко на цялата зала и си тръгна. Кири облиза пресъхналите си устни. Садзуко тръгна редом с нея, разтреперана от страх. Кири стисна ръката й в своята и двете заедно последваха Марико. Ябу и Блакторн също излязоха след тях, внезапно осъзнали, че бяха единствените самураи в залата, облечени в униформата на Торанага.
Вън вече ги чакаха Сиви.
— Но защо, в името на боговете, трябваше да се държите по този начин! Толкова глупаво! — беснееше Ябу.
— Много съжалявам — извини се механично Марико, без да му разкрие истинската причина. Искаше й се да я остави на мира и беше възмутена от отвратителните маниери. — Така се случи, Ябу-сан. Знам, че провалих празненството, но… Не знам и аз. Моля да ме извините. Извинете ме и вие, Анджин-сан.
Блакторн отново понечи да каже нещо, но Ябу за втори път го прекъсна и той се облегна разстроен на прозореца, а слепоочието му пулсираше от напрягането да разбере какво се говори.
— Много съжалявам, Ябу-сама — повтори още веднъж Марико и си помисли: „Ах, колко са отегчителни мъжете, всичко трябва да им обясняваш като на малки деца! Не виждат дори космите на собствените си мигли!“
— Вие предизвикахте буря, която ще ни помете всичките! Как можахте да постъпите тъй неразумно!
— Да, но не е правилно да ме затварят по този начин, пък и господарят Торанага наистина ми нареди…
— Това са заповеди на безумец! Явно са го обладали демоните! Ще трябва да се извините и да си вземете думите назад! Сега още повече ще засилят охраната, а Ишидо ще отмени разрешението ни за отпътуване! Всичко провалихте! — Той погледна към Блакторн. Какво ще правим сега?
— Моля?
Тримата тъкмо бяха влезли в приемната на къщата, където живееше Марико. Намираше се в най- външния пояс на укрепленията. Сивите ги придружиха дотам, а наоколо пазеха много повече от обичайния им брой. Кири и Садзуко се прибраха в покоите си, придружени от друг „почетен“ караул от Сиви, а Марико предложи да се видят след срещата й с Кияма.
— Пазачите няма да ви пуснат, Марико-сан — каза разстроената Садзуко.
— Не се безпокойте — успокояваше ги тя. — Нищо не се е променило. Вътре в крепостта можем да се движим спокойно, макар и под охрана.
— Ще ви спрат! Ах, защо ви трябваше…
— Марико-сан е права, дете — сгълча я Кири, която не се беше изплашила. — Нищо не се е променило. Значи, до скоро виждане, Марико-сан.
И Кири тръгна пред Садзуко към тяхното крило на крепостта, Кафявите застанаха като плътна стена пред укрепената порта и Марико отново взе да диша спокойно. После тримата с Ябу и Блакторн дойдоха в нейната къща.
Спомни си как, докато стоеше там, в залата, вдигнала високо знамето, забеляза за миг как ръката на Блакторн се стрелна към ножа и това й вдъхна сили. Да, Анджин-сан, помисли си тя, ти си единственият, на когото мога да разчитам. Ти беше до мен, когато имах най-голяма нужда от твоето присъствие.
Очите й отново се спряха на Ябу, който седеше с кръстосани крака отсреща й и скърцаше със зъби. Фактът, че той публично застана на нейна страна и я последва, силно я беше изненадал. Поради тази подкрепа и понеже съзнаваше, че нищо няма да постигне, ако се ядоса на приказките му, тя реши да не обръща внимание на заядливостта му и започна да си играе с него.
— Моля да простите глупостта ми, Ябу-сама — взе да се извинява тя с разкаян и сълзлив глас. — Прав сте, разбира се. Много съжалявам. Аз съм само една глупава жена.
— Така е! Глупаво е да се опълчва човек на Ишидо в собственото му леговище!
— Да, много съжалявам, простете ми. Мога ли да ви предложа саке или чай? — Тя плесна с ръце. Вътрешната врата незабавно се открехна и на прага се появи Чимоко с разрошена коса и уплашено, подпухнало от плач лице. — Донеси чай и саке за гостите ми! И храна! И ако обичаш, да се стегнеш и да се оправиш! Как смееш да се появяваш в такъв вид? Това да не ти е някоя селска колиба? Срамиш ме пред Касиги-сама!
Чимоко ревна и побягна.
— Извинете я за нахалството й, моля.
— О, това е толкова маловажно! Но какво ще правим с Ишидо? И-и-и, Марико-сан, вашето подмятане за селянина попадна точно в целта — нищо не можеше да нанесе по-голям удар на всемогъщия генерал! Сега си спечелихте заклет враг в негово лице! И-и-и, какъв шамар му зашлевихте пред всички!
— Така ли мислите? Много съжалявам, но нямах никакво намерение да го засягам лично.
— Да, но нали е селянин — винаги си е бил селянин и ни мрази всички нас, потомствените самураи.
— Колко сте мъдър, че знаете такива неща! Благодаря, не ми го казахте. — Марико му се поклони, престори се, че избърсва сълза от окото си, и добави: — Разрешете да ви кажа, че сега се чувствувам тъй сигурна — вашата сила ме закриля… Ако не бяхте вие, Касиги-сама, мисля, че щях да припадна.
— Глупаво беше да се нахвърляте върху Ишидо пред всички — продължи Ябу, но ядът му вече се бе стопил.
— Да, прав сте. Жалко, че нашите водачи не са силни и мъдри като вас — ако бяха, Торанага-сама нямаше да има сега такива неприятности.
— Съгласен съм, но все пак ни завряхте в миша дупка и не знам как ще се оправим.
— Моля да ме извините, грешката е моя. — Марико се направи, че мъжествено преглъща сълзите си. Сведе поглед надолу и прошепна: — Благодаря ви, господарю, че приемате извиненията ми. Толкова сте великодушен!
Ябу кимна, тъй като смяташе похвалата за заслужена, смиреността й — за необходима, а себе си — за ненадминат във всяко едно отношение. Тя отново помоли за прошка и продължи да го успокоява и ласкае, докато скоро той съвсем омекна.
— Ще ми позволите ли да разкажа за моята глупост на Анджин-сан? Може би той ще ни предложи някакъв изход от положението… — Думите й замряха разкаяно.
— Да, много добре.
Марико му се поклони с благодарност и заговори на Блакторн на португалски.
— Моля ви да ме изслушате, Анджин-сан, без да задавате въпроси. Много съжалявам, но първо трябваше да успокоя това злонравно диване — нали така е думата, извинете?
