— Кажете му! — нареди Торанага. Косами бързо заговори.
— Преди нинджа да стигнат до нас, имах време колкото да отворя вратата, господарю, и да извикам на Сумийори-сан, но той изобщо не помръдна, моля да ме извините. — После се обърна към Торанага: — Той… той спеше много леко, господарю, и това беше само минута, след като… Това е всичко, господарю.
— А влязохте ли в стаята? Разтърсихте ли го? — премина Ябу в настъпление.
— Не, господарю, нинджа ни нападнаха внезапно, ние веднага се оттеглихме и при първа възможност контраатакувахме… Беше, както ви разказах…
Ябу погледна към Торанага.
— Сумийори-сан беше дежурил две денонощия подред и беше капнал от умора — като всички нас. Така че това нищо не доказва.
Последните думи бяха отправени към всички присъствуващи.
— Така е — все тъй сърдечно потвърди Торанага. — Но по-късно Косами-сан, сте се върнали в стаята, нали?
— Да, господарю. Сумийори-сан лежеше в същата поза, в която го видях за последен път, и… стаята изобщо не беше разхвърляна, а той бе намушкан с нож — отзад в гърба, с един-единствен удар… Тогава реших, че нинджа са го убили, и изобщо не се бях замислял, докато не ме разпита Оми-сан.
— А! — Ябу обърна поглед към племенника си и цялата му хара се съсредоточи върху неговия предател, преценявайки разстоянието, което ги делеше. — Значи, вие го разпитахте?
— Да, господарю — твърдо отвърна Оми. — Торанага-сама ме помоли още веднъж да сверя всички показания. А в разказа на Косами-сан имаше несъответствия, за които реших веднага да доложа на нашия господар.
— Несъответствия ли казахте? Нима има и други?
— Като изпълнявах заповедта на Торанага-сама, разпитах и слугите, които бяха останали живи след нападението. Те са само двама. Много се извинявам, но и двамата твърдят, че сте минали през помещенията им, придружен от един самурай, а малко по-късно сте се върнали сам, като сте крещели: „Нинджа!“ Тогава те…
— Нинджа се нахвърлиха отгоре ни и намушкаха нещастника с копие и меч. За малко да убият и мен. Трябваше да бързам обратно, за да предупредя нашите! Ябу се обърна към Торанага, като незабелязано разкрачваше краката си в удобна за нападение поза. — Вече ви разказах всичко, господарю — и лично, и в писмения доклад. Какво общо имат тези слуги с мен?
— Е, Оми-сан? — насърчително се обади Торанага.
— Много се извинявам, Ябу-сама — продължи Оми, — но и двамата са ви видели как отваряте резетата на тайната врата в подземието и са ви чули да казвате на нинджа: „Аз съм Касиги Ябу.“ Това именно им е дало време да се скрият и да оцелеят.
Ръката на Ябу върху меча леко помръдна. С един скок Судара се озова пред баща си, за да го предпази, а мечът на Хиромацу вече замахваше към врата на Ябу.
— Стой! — извика Торанага.
Ръката на Хиромацу замръзна във въздуха — самообладанието му беше възхитително.
А Ябу на пръв поглед не беше дори помръднал. Гледаше ги изпод вежди, после нагло се изсмя.
— Да не съм някой долен ронин, който ще нападне законния си господар? Аз съм Касиги Ябу, господар на Идзу, Суруга и Тотоми. Така ли е? — обърна се той към Торанага.
— В какво ме обвинявате, господарю? Че съм помогнал на нинджа! Та това е нелепо! Какво общо имат въображаемите видения на някакви си слуги с мен? Та те лъжат! Или пък този тук — обвинява ме в нещо, което не може да докаже, а аз нямам начин да се защитя.
— Доказателства наистина няма, Ябу-сама — потвърди Торанага. — В това отношение не мога да не се съглася с вас. Няма никакви доказателства — повтори той.
— Ябу-сама, извършили ли сте всичко това? — попита Хиромацу.
— Не, разбира се.
— А според мен е вярно — каза Торанага. — Затова ви отнемам земите и ще ви помоля още днес да си направите сепуку. Преди пладне.
Настъпи гробно мълчание. Това бе върховният миг, за който Ябу се бе готвил цял живот.
Карма, мислеше той, а мозъкът му работеше с невероятна бързина. Нищо не мога да направя, заповедта е напълно законна. Торанага е мой господар — в противен случай ще ми отсекат главата. По-добре да умра достойно. И в двата случая съм мъртъв. Оми ме предаде, но такава е моята карма. Всички слуги трябваше да умрат, така беше замислено, но ето че двама са оживели и това е моя карма. Запази достойнство! — каза си той, като отчаяно се опитваше да си вдъхне смелост. Мисли хладнокръвно.
— Господарю — започна той храбро. — Първо, искам да ви уверя, че съм невинен, че Косами греши, а слугите лъжат. Второ, аз съм най-добрият ви военачалник. Моля да ми окажете честта да поведа войските ви по пътя Токайдо или да бъда начело в първата битка, така че моята смърт да ви бъде от някаква полза.
— Прекрасно предложение, Ябу-сан — все така сърдечно откликна Торанага. — И аз съм напълно съгласен, че вие сте най-добрият командир на мускетния полк, но — извинете — нямам ви доверие. Затова ви моля до обяд да си разпорите корема.
Ябу сдържа яростта си, която го ослепяваше, и изпълни почетния си дълг на самурай и глава на рода Касиги с цялата жертвоготовност, на която бе способен.
— Официално освобождавам племенника си Касиги Оми-сан от всякаква отговорност за това, че ме е предал, а също тъй официално го правя свой наследник.
Торанага се изненада не по-малко от всички останали.
— Добре — съгласи се той най-сетне. — Мисля, че постъпвате много разумно.
— Идзу е наследствено владение на рода Касиги и също му го завещавам.
— Провинция Идзу вече не е ваша, така че не можете да я завещаете на никого. Нали ми станахте васал? Идзу е вече моя провинция и само аз мога да я давам или отнемам.
Ябу сви рамене.
— Все пак му я завещавам, макар че… — Той се засмя. — Нали имам право на едно заветно желание?
— Имате право да ме помолите да изпълня едно такова желание. Но аз отказвам. Освен това, Ябу-сама, всичките ви последни заповеди трябва да бъдат одобрени от мен. Бунтаро-сан, вие ще бъдете официален свидетел. Кого желаете за секундант, Ябу-сан?
— Касиги Оми-сан.
Торанага хвърли един поглед към Оми. Той се поклони пребледнял.
— За мен ще е голяма чест.
— Добре. Значи, всичко е наред.
— А нападението по пътя Токайдо? — попита Хиромацу.
— Зад планините ще бъдем на по-сигурно — кратко отговори Торанага, отвърна на поклоните им, качи се на коня си и се отдалечи в тръс. Щом двамата със Судара излязоха от обсега на мечовете, Бунтаро и Хиромацу се поотпуснаха, но не и Оми. Никой обаче не сваляше очи от ръката на Ябу, все още стискаща меча.
— Къде желаете да го извършите, Ябу-сама? — попита Бунтаро.
— Безразлично ми е дали ще е тук, на брега, или върху някоя торна купчина. Нямам нужда от церемониално облекло. Ще ви помоля само, Оми-сан, да не нанасяте удара, преди да съм направил втория разрез. — Да, господарю.
— С ваше позволение, Ябу-сан, аз също бих желал да ви бъда свидетел — обади се Хиромацу.
— Ще издържат ли хемороидите ви на гледката?
Генералът настръхна и каза на Бунтаро:
— Моля да ме повикате, когато всичко е готово. Ябу се изплю.
— Аз съм готов. А вие?
Хиромацу се обърна кръгом. Ябу се замисли за миг, после извади от ножницата си своя меч Йошитомо.
— Бунтаро-сан, бихте ли ми направили една услуга? Предайте меча ми на Анджин-сан. — Той му подаде
