Той взе да разглежда соколите си. Някои се бяха накокошинили, други си чистеха перата, всички бяха в добра форма, всички с качулки — освен Кого, която мяташе мълнии с огромните си жълти очи и внимателно наблюдаваше какво става около нея — също като него.
Какво би казала, красавице моя? — попита я той безмълвно. Какво би казала, ако знаеше, че трябва да се показвам нетърпелив и избухлив, че главния си удар ще нанеса по Токайдо, а не през планините на Дзатаки, както казах на Судара? Сигурно би ме попитала: защо? Тогава ще ти отговоря — защото нямам никакво доверие на Дзатаки.
В този момент видя, че очите на Кого се стрелнаха към пътя. Взря се в далечината и се усмихна. Иззад завоя се зададоха носилки с товарни коне.
— Е, Фуджико-сан, как сте?
— Добре, господарю, благодаря ви, много добре. — Тя се поклони отново и той забеляза, че изгарянията вече не й причиняваха болка. Краката й отново бяха чевръсти и стройни, а по бузите й аленееше приятна руменина. — Мога ли да ви попитам за здравето на Анджин-сан? — продължи тя. — Чух, че пътуването от Осака било много тежко.
— Да, но сега е в добро здраве, дори много добро.
— Ах, господарю, това е най-приятната новина, която бихте могли да ми съобщите.
— Радвам се.
Той се обърна към втората носилка и поздрави Кику, която му се усмихна жизнерадостно и го приветствува с много обич — колко била щастлива да го види и колко й липсвал.
— Толкова време не съм ви виждала, господарю — завърши тя.
— Да. Извинете ме, моля — побърза да се отдалечи той, възбуден от необикновената й красота и радостта, която изпита въпреки обзелите го тревоги. — Много ми е приятно, че сте тук.
Погледът му се прехвърли върху последната носилка.
— А, Гьоко-сан, откога не съм ви виждал — сухо продължи той.
— Благодаря ви, господарю. Почувствувах се преродена, щом старите ми очи ви съзряха отново. — Поклонът на мама-сан беше крайно изискан, дрехите й — дискретно разкошни, и за миг изпод кимоното й му се мярна нещо алено, от най-скъпа коприна. — Ах, колко сте силен, господарю, великан сред мъжете — продължи да гука тя.
— Благодаря, и вие изглеждате много добре.
Кику плесна радостно с ръце, възхитена от размяната на комплименти, и всички се присъединиха към звънкия й смях.
— Слушайте! — продължи той весело. Не можеше другояче, когато тя беше наоколо.
— Уредих ви да останете тук известно време. А сега, Фуджико-сан, ще ви помоля да дойдете за малко с мен.
Торанага я отведе в една от стаите и след като я почерпи с чай и други освежителни напитки и поговориха за туй-онуй, пристъпи към целта си:
— Съгласихте се на половин година и аз също дадох съгласието си. Много моля да ме извините, но днес бих искал да знам дали не сте готова да променим това споразумение.
— За каква промяна може да става дума, господарю?
— Знаете. Заповядвам ви!
— Моля да ме извините, господарю — продължи Фуджико глухо, — но нямах това пред вид. Споразумението сключих по своя воля с духовете на покойния ми съпруг и сина ми и тържествено го скрепих с клетва, дадена на Буда. То не може да се промени.
— Заповядвам ви да го промените!
— Много моля да ме извините, но при това положение бушидо ме освобождава от задължението да ви се подчиня. Споразумението, което сключихме с вас, беше също тъй тържествено и обвързващо и може да бъде променено само при взаимно съгласие, без оказване натиск върху коя да е от страните.
— Нима не сте доволна от Анджин-сан?
— Аз съм негова законна наложница. Трябва той да е доволен от мен.
— Бихте ли могли да продължите да живеете с него, ако споразумението не съществуваше?
— Животът с него е изключително труден, господарю. Всички наши обичаи, повечето учтиви условности, които правят живота ни сигурен, смислен и поносим, трябва да бъдат пренебрегвани или заобикаляни, затова и домакинството му е несигурно, без никакво уа — никаква вътрешна хармония за мен. Почти ми е невъзможно да наемам слуги, които да го разбират, пък и аз не винаги мога да го разбера… Но въпреки това отговорът на въпроса ви е — да, бих могла да продължа да изпълнявам задълженията си към него.
— Ще ви помоля да продължите да ги изпълнявате.
— Вие сте мой господар, Торанага-сама. На второ място след вас е моят съпруг.
— Исках да кажа, Фуджико-сан, че Анджин-сан ще се ожени за вас. Тогава няма да сте вече наложница.
— Самураят няма двама господари, жената няма двама съпрузи. Моят съпруг е мъртъв. Моля да ме извините, но решението си няма да променя.
— Ако човек има търпение, всичко може да се промени. Анджин-сан ще усвои обичаите ни и тогава в домакинството му ще настъпи уа. Откак е тук, той научи толкова много неща…
— Не ме разбирайте погрешно, господарю. Анджин-сан е най-изумителният човек, когото съм срещала, и със сигурност най-добрият. Той ми оказа огромна чест И аз съм уверена, че домът му в най-скоро време ще бъде вече истински дом, но… моля да ме извините, трябва да изпълня своя самурайски дълг към мъртвия си съпруг, към единствения си съпруг… — Тя се опита да се овладее. — Длъжна съм, знаете. Длъжна съм, иначе… всичкият срам, позор и страдания, които понесох, ще бъдат напразни… И неговата смърт, и смъртта на детето ми, и счупените му мечове, и това, че е погребан в селището на ета… Ако не изпълня дълга си, тогава бушидо ще означава една огромна подигравка.
— Искам да ми отговорите на един въпрос, Фуджико-сан: нима дългът ви към една молба, отправена от мен, законния ви господар, и към един изумително храбър мъж, който е вече почти японец и е ваш господар, и… — реши да добави той, като смяташе, че е отгатнал причината за внезапното й разхубавяване — и към нероденото му дете, нима всичко това не бива да дойде на преден план пред един предишен дълг?
— Аз… не нося негово дете, господарю.
— Сигурна ли сте?
— Не, не съм.
Торанага чакаше и мълчеше. Търпеливо. Много работа имаше да свърши още, преди да яхне коня си и да пусне Кого към висините. Копнееше за това удоволствие, но то беше лично, само за него и затова нямаше значение. Докато Фуджико беше от значение и той бе решил поне днес да се преструва, че е победил, че има колкото си иска време и може да си позволи да бъде търпелив, за да уреди някои въпроси, които не биваше да се отлагат.
— Е?
— Много се извинявам, господарю. Не.
— Щом като е не, значи — не, Фуджико-сан. Моля да ми простите, че ви помолих, но така трябваше. — Торанага не беше нито ядосан, нито доволен. Момичето вършеше само онова, което смяташе за достойно, и когато беше сключил споразумението с нея, той много добре знаеше, че промяна нямаше да има. Ето това ни прави нас, японците, единствени и неповторими на този свят, доволен си каза той. Спазаряването със смъртта е свещено нещо. Той й се поклони тържествено. — Вашето чувство за чест и дълг към съпруга ви е похвално, Усаги Фуджико — назова я той с името, което официално вече не съществуваше.
— Благодаря ви, господарю.
От очите й бликнаха сълзи на радост, че й се оказва такава чест, защото с простичкия си жест Торанага изтриваше печата на позора от единствения съпруг, който бе имала на този свят.
— Чуйте ме, Фуджико-сан, двадесет дни преди последния ден ще тръгнете за Йедо — независимо каква ще бъде моята съдба. Смъртта ви трябва да настъпи по време на пътуването и трябва да изглежда като нещастен случай.
— Да, господарю.
— Това ще бъде наша тайна. Само между нас двамата.
