добре сте се справили. Елате и двамата с мен.
Върна се при кобилата си и за последен път я накара да коленичи. Този път тя изцвили, но той успя да затегне седлото.
— Колкото до подлите номера, конете са много по-лоши от хората — каза той, без да се обръща конкретно към никого, метна се на седлото и се пусна в галоп, следван от телохранителите, Оми и Косами.
Спряха на платото, където бе разположен лагерът. Там го чакаха Бунтаро, Ябу, Хиромацу и Судара със сокол-скитник на юмрука си. Поздрави ги бодро и махна на Оми да участвува в разговора. Останалите отпрати.
— Готов ли си, сине?
— Да, татко — отвърна Судара. — Изпратих и мои хора в планините при викачите, за да съм сигурен, че всичко ще е както трябва.
— Благодаря ти, но реших да ловувам по крайбрежието.
Судара веднага повика един от телохранителите си и го прати да съобщи на хората в планината да се прехвърлят на крайбрежието.
— Моля да ме извините, господарю. Трябваше сам да се сетя за това и да съм готов. Много моля да ме извините.
— Да. Е, Хиромацу-сан, как вървят ученията? Хиромацу, стиснал в ръка вечния си меч, се намръщи.
— Все още съм на мнение, че всичко това не е почтено и излишно. Но скоро ще имаме възможност да го забравим. Ще пикаем на Ишидо и без подобни хитрости.
— Моля да ме извините, Хиромацу-сан — намеси се Ябу, — но без пушките и стратегията ще загубим. Такава е съвременната война и тя ни предоставя възможност да спечелим. — Той погледна към Торанага, който изобщо не бе слязъл от коня си. — През нощта ми съобщиха, че Джикю е умрял.
— Сигурен ли сте? — престори се на изненадан Торанага. Той бе научил тази тайна още преди да тръгне от Мишима.
— Да, господарю. От известно време боледувал. Шпионите ми докладваха, че умрял преди два дни. — Ябу не можеше да прикрие злорадството си. — Синът му, Хикоджу, го наследява.
— Това паленце? — попита Бунтаро с открито презрение.
— Да, съгласен съм с вас — той е само едно пале. — Ябу имаше чувството, че е с няколко сантиметра по-висок. — Това, господарю, не ни ли отваря южния път? Защо да не нападнем незабавно по пътя Токайдо? Щом старата лисица е мъртва, значи, Идзу е в безопасност, а Суруга и Тотоми са безпомощни като риби на сухо.
Торанага замислено слезе от коня си.
— Какво ще кажете? — тихо попита той Хиромацу. Старият генерал не се поколеба с отговора си:
— Ако успеем да се спуснем до прохода Уцуноя, да преминем мостовете и бързо да се прехвърлим в Терню, ще забием нож право в стомаха на Ишидо. Ще можем да спрем Дзатаки в планините, да подсилим нападението си по пътя Токайдо и да се отправим към Осака. Тогава победата ни е сигурна.
— Ако наследникът поведе войските на Ишидо, за никаква победа и дума не може да става — напомни им Судара.
— Аз не съм на същото мнение — възрази Хиромацу.
— Нито пък аз, моля да ме извините — додаде Ябу.
— Обаче моето мнение съвпада с това на Судара — обади се Торанага със същия безизразен, но твърд тон като сина си.
Още не ги беше осведомил за съгласието на Дзатаки да премине на тяхна страна, когато дойде подходящият момент. Пък и защо да им казвам? — запита се той. Това все още не е напълно сигурно.
Да, но как смяташ да изпълниш обещанието, което даде на брат си, да го ожениш за Очиба, ако предаде Ишидо, и в същото време ти самият да я вземеш за жена — в случай, че това е цената, която тя иска? Въпросът не е за пренебрегване. Но вероятността Очиба да предаде Ишидо е нищожна. Ако го стори обаче и това наистина се окаже цената, тогава брат ми ще трябва да отстъпи пред неизбежното.
Видя, че всички го наблюдаваха.
— Какво има?
Отначало никой не се обади. После Бунтаро се престраши:
— А какво ще стане, господарю, ако излезем срещу наследника? Досега този въпрос не беше поставян официално, направо, публично.
— В такъв случай ще изгубя войната, ще извърша сепуку и онези, които почитат волята на тайко и не оспорват законното онаследяване на властта от Яемон-сама, ще трябва смирено да се оставят — и то незабавно — на неговата милост и прошка. Онези, които не сторят това, ще бъдат опозорени. Така ли е?
Всички кимнаха. Тогава Торанага се обърна към Ябу, за да завършат започнатия делови разговор, и отново стана добродушен.
— Все още обаче не сме излезли на бойното поле, така че ще продължим да вършим всичко, както сме го намислили. Да, Ябу-сама, южният път вече е отворен. От какво е умрял Джикю?
— От болест, господарю.
— Болест на стойност петстотин коку?
Ябу се засмя, но отвътре беше бесен, задето Торанага бе успял да проникне в шпионската му мрежа.
— Така е — призна той. — Предполагам, че е така, господарю. Брат ми ли ви каза?
Торанага кимна и го помоли да обясни на другите за какво става дума. Ябу се подчини, не без удоволствие, защото замисълът беше хитър и изпълнен без грешка. Разказа им как брат му Мидзуно платил с парите, задигнати от ковчежето на Анджин-сан, на един от помощник-готвачите, когото успели да настанят в личната кухня на Джикю.
— Евтино е, нали? — сияеше Ябу. — Петстотин коку за южния път!
— Моля да ме извините, но за мен това е отвратителна постъпка — сурово се обърна Хиромацу към Торанага.
Торанага само се усмихна.
— Лукавството е военно оръжие.
— Но не и за един самурай!
Ябу се възмути.
— Моля да ме извините, Хиромацу-сама, надявам се, че не целите да ме оскърбите?
— Не, не е искал да ви оскърби. Нали, Хиромацу-сан? — побърза да се намеси Торанага.
— Не, господарю — смири се старият генерал. — Моля да ме извините.
— Отровата, вероломството, предателството и убийството винаги са били и са сигурни оръжия по време на война, стари приятелю продължи Торанага. — Джикю беше заклет враг и освен това глупак. Петстотин коку за южния път са направо нищо! Ябу-сама ми направи чудесна услуга. И тук, и в Осака. Нали, Ябу-сан?
— Винаги съм ви служил вярно, господарю.
— Да, и затова ще ви помоля да обясните защо преди нападението на нинджа сте убили капитан Сумийори.
Изразът на лицето на Ябу не се промени. Ръката му както винаги беше отпусната върху дръжката на меча Йошитомо.
— Кой твърди такова нещо? Кой ме обвинява в това, господарю? Торанага посочи групичката Кафяви на петдесетина крачки от тях.
— Ей онзи самурай там! Елате, моля ви, Косами-сан.
Младежът слезе от коня, закуцука към тях и се поклони. Ябу го изгледа с изпепеляващ поглед.
— Кой сте вие?
— Сокура Косами от Десети полк на охраната на Кирицубо-сама в Осака — отвърна безстрашно самураят. — Поставиха ме на пост пред вратата на покоите си — и на Сумийори-сан — през нощта, когато ни нападнаха нинджа.
— Не ви помня. Значи, се осмелявате да твърдите, че съм убил Сумийори? Младежът се поколеба.
