— Ще го назова „Благородната дама“ — произнесе той на глас.
Глава шестдесет и първа
Два дни по-късно Торанага проверяваше в ред ли е седлото му. Сръчно накара коня да коленичи, да се отпусне, да разхлаби мускулите на стомаха си, докато той пристегна каиша с още две дупки. Отвратително животно! — ругаеше той наум. Презираше конете заради подлите номера и злонравието им. Та това съм аз — Йоши Торанага-но-Чикитада-но-Миновара, а не някое празноглаво хлапе! Изчака малко и отново накара коня да клекне. Той изпръхтя недоволно, раздрънка юздата си, ала Торанага все пак успя да затегне седлото.
— Добре, господарю, много добре — възхитено се обади водачът на ловците — човекът, който щеше да направлява и да съгласува действията на участниците в лова. Беше кокалесто старче — здраво и изпитано като стар меч. — Повечето биха се задоволили от първия път.
— И тогава седлото ще се хлъзне, глупакът ще бъде хвърлен на земята и нищо чудно дори да си строши гръбнака, така ли е?
Самураят се засмя.
— Да, и напълно заслужено.
Около тях в конюшнята се бяха струпали телохранители и соколари с качулатите си соколи. Любимата соколица на Торанага — Тецу-ко — беше поставена на най-видно място, а до нея беше Кого — другата соколица, в сравнение с която Тецу-ко изглеждаше невзрачна, а златистите й безмилостни очи оглеждаха втренчено всеки и всичко.
Нага спря коня си до тях.
— Добро утро, татко.
— Добро утро, синко. Къде е брат ти?
— Судара-сама чака в лагера, господарю.
— Добре. — Торанага се усмихна на младото момче и понеже много го обичаше, дръпна го настрани. — Чуй, синко, недей да, идваш на лов, а ми напиши заповедта за обявяването на бойните действия. Като се върна, да е готова за моя подпис.
— Ох, татко! — възкликна Нага и щеше да се пръсне от гордост за оказаната му чест — да поеме хвърлената от Ишидо ръкавица и собственоръчно да напише решението на вчерашния военен съвет, който постанови войските на Торанага да потеглят към проходите. — Благодаря ви, много ви благодаря.
— Второ — продължи Торанага. — Заповядвам мускетният полк да потегли утре призори за Хаконе. Днес следобед от Йедо пристига обозът с багажа. Искам да надзираваш работата и да следиш всичко да бъде както трябва.
— Да, обезателно. Кога ще започне войната?
— Много скоро. Снощи получих сведения, че Ишидо и наследникът са напуснали Осака и са отишли да направят преглед на войските си. Така че всичко е решено. Връщане назад няма.
— Простете ми, моля ви, че не мога да литна като Тецу-ко за Осака и да го убия и него, и Кияма, и Оноши, и да реша всичко веднъж за винаги, та да си нямате неприятности.
— Благодаря ти, синко. — Торанага не си направи труда да му разясни какви чудовищни проблеми трябва да се решат, преди да има възможност да ликвидира враговете си. Огледа се — всички соколари бяха готови. Също и телохранителите. Извика при себе си водача на ловците. — Отивам до лагера, а оттам ще тръгнем по крайбрежния път на четири ли северно.
— Но викачите са вече в планините… — Водачът се опита да преглътне недоволството си и да се съвземе. — Моля ви да ме извините, господарю… Сигурно съм ял нещо развалено…
— Виждам. Може би ще трябва да прехвърлите отговорностите си на някой друг. Изглежда, хемороидите ви пречат да мислите.
Ако ловът не беше само претекст за Торанага, щеше да го смени веднага с друг самурай.
— Извинете, господарю. Мога ли да ви попитам… ъ-ъ… дали ще ловувате в местата, които определихте снощи, или… ъ-ъ… предпочитате крайбрежието?
— Крайбрежието.
— Разбира се, господарю. Моля да ме извините. Трябва да направя някои размествания.
И старият самурай хукна презглава. Торанага не го изпускаше от очи. Време е да го пенсионирам, помисли си той добродушно. После видя, че Оми се задава от конюшнята заедно с някакъв млад самурай, който силно накуцваше. Лицето на младежа беше жестоко съсечено с нож по време на битката в Осака.
— А, Оми-сан! — отвърна Торанага на поздрава. — Това ли е човекът?
— Да, господарю.
Тримата се дръпнаха настрани и Торанага бързо и много опитно го разпита. Направи го само от добри чувства към Оми, тъй като си беше съставил мнение, докато разговаряше с този човек още през първата нощ — по същия начин, по който прояви учтивост към Анджин-сан, като го попита какво пишеше Марико, макар-да знаеше много добре съдържанието на писмото.
— Но ще ви помоля да напишете всичко това със свои думи, Марико-сан — помоли я той преди отпътуването й за Осака.
— Че предавам кораба му на неговите врагове ли?
— Не, Марико-сама — побърза да каже той, като видя как очите й се напълниха със сълзи. — Не. Повтарям: ще прошепнете тайните, които ми съобщихте, първо на Цуку-сан — още тук, в Йедо, — после на върховния християнски жрец и накрая на Кияма в Осака, като добавите, че Анджин-сан няма да представлява никаква опасност за тях, ако е лишен от кораба си, А писмото до Анджин-сан напишете още сега, както ви казах.
— Но тогава те ще унищожат кораба!
— Ще се опитат. И без това сами ще стигнат до този извод, така че вие всъщност няма да им съобщите нищо особено.
— А не можете ли да опазите кораба му, господарю?
— Ще бъде охраняван от четири хиляди души.
— Ако все пак успеят… Анджин-сан няма никаква стойност без кораба си. Моля ви да пощадите живота му.
— Излишно е да ме молите, Марико-сан. Уверявам ви, че и без кораба си той ми е много необходим и ценен. Кълна ви се. Споменете също в писмото си, че ако се случи нещо с кораба му, то нека си построи нов.
— Какво?
— Вие нали казахте, че умее да строи кораби? Да не би да сте сгрешили? Ако му дам на разположение всички необходими дърводелци и ковачи…
— О, да, спомних си. Колко сте умен! Да, той често ми е повтарял, че е учил корабостроително дело.
— Сигурна ли сте, Марико-сан?
— Да, господарю.
— Добре тогава.
— Значи, смятате, че светите отци ще успеят въпреки четирите хиляди пазачи?
— Да. Много съжалявам, но християните в никой случай няма да оставят кораба, а ако не успеят да го унищожат, тогава ще убият Анджин-сан. Прекалено е опасен за тях. Корабът е обречен, така че няма да е зле просто да им го отстъпим. Но само ние с вас ще знаем, че единствената му надежда е да си построи нов. И само аз мога да му помогна в това начинание. Справете се с положението в Осака, а аз ще се погрижа той да си построи нов кораб.
Казах й истината, мислеше си Торанага в ранната утрин в Йокохама сред миризмата на потни коне и конски изпражнения и почти не слушаше ранения самурай и Оми, защото цялото му същество тъгуваше за Марико. Колко е тъжен животът, за кой ли път си каза той, уморен от хората, от Осака и от разните игри, които носеха толкова страдания на живите независимо от големината на залога.
— Благодаря ви за сведенията, Косами-сан — каза той, когато самураят приключи разказа си. — Много
