кална. Няколко ли по на север пътят се сливаше с основната артерия на Токайдо. А след още двадесет ли се намираше Йедо.
Придружаваха го сто самураи и десет соколари с десет птици, кацнали на покритите им с ръкавици ръце. Судара с двадесет телохранители и три сокола яздеше отпред.
— Судара! — извика Торанага, сякаш идеята току-що му бе хрумнала. — Ще спрем в следващия хан. Искам да закуся.
Судара махна, за да покаже, че е разбрал, и препусна в галоп. Когато Торанага пристигна в хана, прислужничките вече се кланяха и усмихваха, ханджията и всичките му хора бяха на негово разположение. Телохранителите охраняваха пътя и от двете посоки, а знамената на Торанага гордо се вееха.
— Добро утро, господарю, какво мога да ви поднеса? — поклони се ханджията. — Благодаря ви, че удостоихте с вниманието си бедното ми ханче.
— Чай и юфка със соев сос, ако обичате.
— Да, господарю.
Храната му беше незабавно поднесена в красива купичка, сготвена точно както той я харесваше. Явно ханджията беше предварително инструктиран от Судара. Торанага седна направо на верандата и изяде простото селско ястие с огромно удоволствие, загледан в пътя. Останалите клиенти му се кланяха и се пръснаха да си гледат работата, горди, че са отседнали в един и същи хан с великия даймио. Судара обикаляше постовете и следеше всичко да е наред.
— Къде са викачите? — попита той водача на ловците.
— Някои са на север, други на юг, а имам хора и там горе в планината — посочи старият самурай към Йокохама, жалък и запотен. — Моля да ме извините, но имате ли някаква представа къде господарят ще желае да ловува?
— Никаква. Но внимавайте днес да не вършите повече грешки.
— Да, господарю.
Судара завърши обиколката си и отиде да докладва на Торанага.
— Всичко наред ли е, господарю?
— Да, благодаря ти. — Торанага привърши юфката и надигна купичката да изпие последните глътки от соса. После каза безизразно: — Прав беше за наследника.
— Моля да ме извините, но се боях да не би да ви оскърбя, без да искам.
— Прав беше — защо да се оскърбявам? Ако наследникът се изправи срещу мен, ти какво би направил?
— Ще се подчиня на вашите заповеди.
— Иди повикай секретаря ми и се върни с него.
Судара изпъни нареждането. Секретарят на Торанага, Каванаби, бивш самурай и свещеник, винаги пътуваше с господаря си, така че се появи веднага със спретнатото си пътническо сандъче, което беше специално направено да се побира в калъфа на седлото му и съдържаше хартия, мастила, восъчни печати и четки за писане.
— Да, господарю?
— Пишете:
„Аз, Йоши Торанага-но-Миновара, отново правя сина си Йоши Судара-но-Миновара свой наследник и му връщам всички доходи и титли.“
Судара се поклони.
— Благодаря, татко — каза той с твърд глас, но се запита наум: защо?
— Закълни се тържествено да се подчиняваш на всички мои нареждания и завещания — както и на Основните завети.
Судара се закле. Торанага мълчаливо изчака Каванаби да запише думите му, след което се подписа и узакони документа с печата си. Печатът му представляваше малко квадратно парче слонова кост, в единия край на което беше изрязано името му. Той го притисна до почти твърдото червено мастило и след това го долепи до оризовата хартия. Отпечатъкът беше изключително ясен.
— Благодаря, Каванаби-сан. Сложете вчерашна дата. Засега друго няма.
— Моля да ме извините, господарю, но трябват още пет екземпляра, за да не бъде оспорвано завещанието — един за Судара-сама, един за Съвета на регентите, един за официалния регистър, един за личните ви архиви и един за обществените.
— Тогава ги направете още днес. Дайте и на мен едно копие.
— Да, господарю.
Секретарят излезе. Торанага погледна Судара и се опита да проникне зад това тясно, безизразно лице. Когато оповести решението си, и то нарочно внезапно, Судара изобщо не реагира — не трепнаха нито лицето му, нито ръцете му. Той не изрази нито радост, нито признателност, нито гордост, нито дори изненада — и това натъжи Торанага. Но после си помисли: защо се разстройваш, имаш и други синове, които се усмихват, смеят се, грешат, крещят, беснеят, спят с жени — с много жени. Нормални синове. Този трябва да върви по стъпките ти, да стане водач след смъртта ти, здраво да държи рода Миновара в ръцете си и да предаде Кванто и властта на други от рода Миновара. Да бъде хладнокръвен и пресметлив. Като теб. Не, не като мен, призна си той. И аз от време на време се смея, изпитвам състрадание, обичам да пърдя, да спя с жени, ядосвам се, танцувам, играя шах и „Но“, а някои хора ми доставят радост — например Нага, Кири, Чано и Анджин-сан, обичам да ловувам и да побеждавам, да побеждавам… А на теб, Судара, нищо не ти доставя удоволствие — много ми е жал за теб. Нищо! Освен жена ти Генджико. А Генджико е единственото ти слабо място.
— Да, господарю? — попита Судара.
— Опитвах се да си спомня кога за последен път те видях усмихнат.
— Желаете ли да се усмихна, господарю?
Но Торанага поклати глава — знаеше, че бе възпитал Судара да бъде безупречен син заради всичко онова, което му предстоеше.
— Колко време ти трябва да получиш потвърждение за смъртта на Джикю?
— Преди да тръгна от лагера, изпратих свръх-спешно шифровано писмо в Мишима — в случай, че не сте сигурен дали е вярно, татко. До три дни ще получа отговор.
Торанага благослови боговете, задето бе предварително известен от Мидзуно Касиги за заговора срещу Джикю и задето бе научил няколко дни преди всички останали за смъртта на своя враг. За миг преразгледа наум плана си, но не намери никакъв недостатък. И тогава, като леко му се гадеше, взе окончателно решение:
— Заповядай на единадесети, шестнадесети, деветдесет и четвърти и деветдесет и пети полк в Мишима да бъдат в бойна готовност. След четири дни да тръгнат по Токайдо.
— „Алено небе“? — не се сдържа Судара, изненадан като никога. — Нима нападаме?
— Да. Няма да чакам те да тръгнат срещу мен.
— Значи, Джикю наистина е мъртъв?
— Да.
— Чудесно — въздъхна Судара. — Мога ли да ви предложа да прибавите към тези полкове също деветдесети и деветдесет и трети?
— Не. Десет хиляди души са напълно достатъчни. Ако нападнат изневиделица. Все още трябва да охранявам границите си в случай на провал или капан, а също трябва да имам пред вид и Дзатаки.
— Да — отвърна Судара.
— Кой ще поведе полковете в атака?
— Хиромацу-сан. Тази операция е тъкмо за него.
— Защо смяташ така?
— Защото е пряма, проста, старомодна, с ясни заповеди. За нея той е най-подходящ.
— Но вече не го бива за главнокомандуващ, не мислиш ли?
— Много се извинявам, но Ябу-сан беше прав — пушките промениха света. Железния юмрук е прекалено старомоден.
