помощника: — Къде сме, чии са тези земи?
— Не знам, господарю. Мисля, че сме в провинция Исе. Бихме могли да изпратим някого до най-близкото село.
— Можеш ли да ни закараш в Осака?
— Само при условие, че се придържаме съвсем близо до брега, господарю, и се движим много бавно и предпазливо. Не познавам тези води и в никой случай не мога да гарантирам вашата безопасност. Нямам достатъчно познания и на кораба няма никой, който да знае повече, господарю. Освен този лоцман. Ако можех да изкажа мнение, бих ви посъветвал да продължите по суша. Можем да намерим носилки или коне.
Хиромацу сприхаво тръсна глава. И дума не можеше да става да тръгне по суша. Това би отнело прекалено много време — пътят минаваше през планини, пътищата бяха малко, а на всичко отгоре щяха да минат през земи, контролирани от съюзници на Ишидо, врага. Към това трябваше да се прибавят също и многобройните банди, които върлуваха из дефилетата. При такова едно положение би се наложило да вземе всичките си хора. Може да се пребори с бандитите, но не би могъл да мине, ако Ишидо или съюзниците му решат да попречат. Всичко това би го забавило още повече, а заповедите му гласяха да достави товара, варварина и Ябу бързо и сигурно.
— Ако вървим все покрай брега, колко време ще ни трябва…
— Не знам, господарю. Четири-пет дни, а може и повече. Бих се чувствувал много несигурен в себе си — съжалявам, но не съм аз капитанът.
Което значи, мислеше Хиромацу, че ще трябва да разчитам на този варварин. А за да му попреча да слезе на брега, ще трябва да го вържа. Дали ще иска да ми служи завързан…
— Колко време трябва да останем тук?
— Лоцманът каза до сутринта.
— Дотогава бурята ще утихне ли?
— Може би, господарю, но никой не знае със сигурност.
Хиромацу изгледа изпитателно планинския бряг, после лоцмана и се поколеба.
— Мога ли да направя едно предложение, Хиромацу-сан — обади се Ябу.
— Да, да, разбира се — сопнато разреши той.
— Щом като ще имаме нужда от лоцмана, за да ни откара в Осака, нека му разрешим да слезе на брега, но да пратим с него хора, които да го пазят, и да му заповядаме да се върне по светло. Що се отнася до пътуването по суша — и аз съм съгласен, че би било прекалено опасно за вас — никога няма да си простя, ако нещо ви се случи. Щом бурята утихне, по-безопасно ще е да продължим с кораба, а и по-бързо ще стигнем до Осака. Утре вечер по залез слънце ще сте там.
Хиромацу кимна неохотно.
— Добре — махна той на един самурай. — Такаташи-сан, вземи шест човека и върви с лоцмана. Докарайте тялото на португалеца, ако го намерите. Но ако дори една мигла падне от клепките на варварина, ти и хората ти веднага ще си направите сепуку.
— Да, господарю.
— С ваше позволение, Хиромацу-сан, аз ще поведа хората към брега — намеси се отново Ябу. — Ако пристигнем в Осака без пирата, толкова ще бъда посрамен, че, така или иначе, ще бъда задължен да се самоубия. Бих бил щастлив, ако заповядате да изпълня нарежданията ви.
Хиромацу кимна, вътрешно изненадан, че Ябу се подлага доброволно на такава опасност. После слезе долу.
Когато Блакторн разбра, че Ябу ще дойде с него на брега, той усети как сърцето му започна да бие учестено. Не съм забравил Питерзоон, нито екипажа си, нито ямата — нито писъците, нито Оми, нито нищо! Пази се, мръсно копеле!
Глава девета
Бързо стигнаха брега. Блакторн мислеше да ги поведе, но Ябу си присвои водачеството, тръгна с бърза стъпка самураи го следяха много изкъсо и нито за миг не го изпускаха от очи. Няма къде да избягам, глупаци такива, мислеше той, неразбрал тяхната загриженост, и погледът му механично претърсваше брега, оглеждаше се за плитчини, скрити рифове, преценяваше местонахождението, а умът му отбелязваше всичко важно, за да може някой ден да го нанесе в дневника си.
Първо тръгнаха по каменистия бряг, после превалиха изгладените от прибоя скали и излязоха на една пътечка, която заобикаляше скалата, и внимателно запълзяха към южния нос. Дъждът бе спрял, но вятърът продължаваше да ги брули. Колкото повече се приближаваха до оголеното парче земя, толкова по-високи ставаха вълните, които се разбиваха долу в скалите и се пръскаха на ситни капчици във въздуха. Много бързо се измокриха до кости.
Блакторн зъзнеше, а Ябу и останалите японци, затъкнали безгрижно леките си кимона високо в поясите, сякаш не забелязваха нито влагата, нито студа. Сигурно Родригес беше прав, помисли си той и страхът му се възроди. Японците не са като нас. Не усещат нито студ, нито глад, нито лишения, нито болка, както ние ги усещаме. Те са повече като животните, нервите им са притъпени в сравнение с нашите.
Скалата се издигаше на около шестдесет метра над главите им. Брегът бе на петнадесет — шестнадесет метра под тях. Отвъд хоризонта и около тях се виждаха само планини — нито къща, нито колиба в целия залив. В това нямаше нищо чудно — обработваема земя тук нямаше, каменистият бряг преминаваше в скали и после в гранитни планини, обрасли с дървета тук — там по най-горните склонове.
Пътеката се спусна и пак се изкачи по скалата — много несигурна, повърхността й непрестанно се ронеше. Блакторн се мъкнеше изнурено зад Ябу, подпиран от силния вятър, загледан в силните мускулести крака на японеца. Подхлъзни се, копеле! Подхлъзни се, разбий се долу в скалите. Дали това ще те накара да изкрещиш? Какво би те накарало?
Той свали поглед от Ябу с усилие на волята си и отново заоглежда брега. Всяка цепнатина, вдлъбнатина и дупка. Вятърът, наситен с морска пяна, го удари в лицето и на очите му излязоха сълзи. Морето се люшкаше напред — назад, издигаше се, спускаше се. Знаеше, че надеждата да открият Родригес бе нищожна: брегът беше осеян с пещери и потайни местенца, които те не биха могли да изследват. Но бе дошъл тук, за да опита. Дължеше това на Родригес. Всички лоцмани се молят отчаяно да умра и бъдат погребани на суша. Всички са виждали прекалено много раздути от солената вода трупове, полуизядени и обезобразени от морските раци.
Заобиколиха носа и с облекчение застанаха на защитената от вятъра страна. Нямаше смисъл да продължават напред. Ако тялото не беше изхвърлено от вятъра тук, значи бе скрито някъде или отнесено далеч, в открито море, надълбоко. На около половин миля от тях, на разпенения бял бряг се гушеше малко рибарско селце. Ябу махна на двама от самураите. Те моментално се поклониха и хукнаха в тази посока. Последен поглед, след което Ябу избърса дъжда от лицето си, погледна нагоре към Блакторн и му направи знак да се връщат. Блакторн кимна и отново тръгнаха, водени от Ябу. Останалите самураи внимателно го следяха и той отново си помисли: ама че глупаци.
И изведнъж, на половината път, видяха Родригес.
Тялото се беше заклещило между две големи скали, над плискащите се вълни, но прибоят все пак частично се разбиваше в него. Едната му ръка бе простряна напред, а другата все още бе вкопчена в счупеното весло, което се люшкаше напред — назад според вълните. Това именно движение бе привлякло вниманието на Блакторн, наклонен напред, за да се противопостави на вятъра, тътрещ уморени крака зад Ябу.
Единственият начин да се слезе при него беше по невисоката скала. Тя нямаше повече от петнадесет- шестнадесет метра, но затова пък беше съвсем гладка и отвесна и нямаше къде да се захване човешки крак.
Ами приливът — запита се Блакторн. Да, сега е прилив, а не отлив, който ще го отнесе обратно в морето. Господи, там долу изглежда ужасно. Какво може да се направи?
Той се приближи до ръба и Ябу веднага му препречи пътя и поклати глава, а останалите самураи го оградиха.
— Искам само да видя по-добре, за бога! — ядоса се той. — Няма да ви избягам. Къде, по дяволите,
