мога да отида?
Той отстъпи крачка назад и се загледа надолу. Те проследиха погледа му и започнаха да говорят нещо помежду си, като най-много приказваше Ябу.
Няма никакви шансове, реши Блакторн. Прекалено е опасно. Ще се върнем призори с въжета. Ако е все още тук, тогава добре — ще го погребем на брега. Той се обърна неохотно и в същия миг ръбът на скалата се изрони под краката му и той започна да се свлича. Ябу и останалите моментално го сграбчиха и го издърпаха обратно и той изведнъж си даде сметка, че те всъщност бяха само загрижени за неговата безопасност. Те само ме пазят!
Но защо им е притрябвало толкова да съм жив и здрав? Заради Тора — как му беше името? Торанага? Заради него ли? Да, и защото няма кой друг да поведе кораба. Дали затова ме пуснаха на брега и стана както аз исках? Да, така трябва да е. Значи имам власт на кораба, над стария даймио и над това копеле тук. Как ли бих могъл да я използувам?
Той си отдъхна, благодари им и отново се загледа надолу.
— Трябва да го стигнем, Ябу-сан.
И отново понечи да тръгне напред, уж, че ще започне да се спуска по скалата, и те отново го спряха, а той се възпротиви, престорено обезпокоен:
— Трябва да стигнем до Родригу-сан! Ето на, стъмва се, няма много време.
—
— Щом не ме пускаш, прати някой от твоите хора. Или иди ти! Ти!
Вятърът беснееше около тях, удряше се с писък в скалата. Ябу погледна надолу, преценявайки възможностите за изкачване и настъпващата тъмнина, и Блакторн разбра, че се е хванал на въдицата. Пипнах ли те натясно, копеле такова, твоята суета те набута в капана. Ако тръгнеш надолу, няма да ти се размине лесно. Но моля те, не се убивай, само си строши краката или поне глезените. А след това се удави.
Един от самураите започна да се спуска, но Ябу го спря.
— Върни се на кораба и веднага донеси въжета — заповяда той. Човекът хукна обратно към галерата.
Ябу ритна настрани сандалите си, свали мечовете и ги прибра на безопасно място, на завет.
— Дръж ги под око, също и варварина — нареди той на Такаташи. — Ако нещо им се случи — на мечовете или на варварина — ще те накарам да седнеш на твоя собствен меч!
— Моля ви, Ябу-сан, разрешете ми аз да сляза долу — замоли се самураят — Ако нещо ви се случи, аз…
— Искаш да кажеш, че ти можеш, а аз няма да мога, така ли?
— Не, господарю, разбира се, че не.
— А така!
— Моля ви тогава, изчакайте да донесат въжетата. Никога няма да си простя, ако ви се случи нещо.
Такаташи беше нисък, набит, с гъста брада.
Защо пък да не изчакам въжетата — запита се Ябу. Би било разумно. Но не и умно. Той вдигна очи към варварина и кимна. Знаеше, че бе предизвикан от него. Очакваше го. И се надяваше да стане така. Нали затуй изявих желание да участвувам в този поход, Анджин-сан, каза си той и се развесели. Ти наистина не си никак сложен. Оми беше прав.
Ябу свали прогизналото си кимоно и остана само по набедрена превръзка, отиде до ръба на скалата и го опипа с върха на памучните си таби — чорапи-обувки с отделен голям пръст. По-добре да остана с тях, реши той. Тялото и волята му бяха закалявани цял живот от задължителното за всеки самурай обучение и превъзмогваха студа, който го пронизваше. Благодарение на таби ще стъпваш по-добре, по-стабилно — поне за известно време. Ще трябва да мобилизираш всичките си сили и умение, за да стигнеш долу жив. Заслужава ли си?
По време на бурята и рязкото завиване към брега той излезе на палубата и незабелязан от Блакторн, седна зад едно от веслата. С удоволствие би дал от силите си, редом с гребците, защото ненавиждаше миазмата там долу и прилошаването, от което си патеше. Реши, че е по-добре да умре на чист въздух, отколкото да се задушава долу.
И докато гребеше заедно с другите на нечовешкия студ, наблюдаваше лоцманите. Стана му пределно ясно, че в открито море корабът и всичко живо на него са изцяло във властта на тези двама мъже. Те бяха в стихията си — яздеха подскачащата палуба със същата безгрижна лекота, с която той яздеше галопиращ кон. Нито един японец не би могъл да се сравни с тях на кораб в открито море. Нито по умение, нито по безстрашие, нито по знания. И постепенно това негово откритие роди една величествена идея: съвременни варварски кораби, екипирани със самураи, управлявани от самураи. Неговите самураи.
Ако първоначално имам три кораба, лесно бих могъл да контролирам пътищата между Йедо и Осака. Ако седалището ми е в Идзу, ще мога да задуша цялото мореплаване или, напротив — да го разрешавам. С други думи, почти всичкия ориз и цялата коприна. Дали тогава няма да мога да играя и ролята на арбитър между Торанага и Ишидо? Или най-малкото да установя някакво равновесие помежду им?
Нито един даймио досега не се е занимавал с корабоплаване. Нито един даймио няма кораби или лоцмани. Освен мен.
Аз имам кораб — или поне имах — и бих могъл да си го върна, ако съм достатъчно умен. Имам лоцман, а следователно учител на лоцмани, ако само мога да го измъкна от Торанага. Ако успея да надделея над този варварин. Веднъж да ми стане васал по свое собствено желание и да започне да обучава мои хора. И да ми строи кораби. Но как да го направя верен васал? Ямата не е пречупила духа му.
Първо го изолирай от останалите и го дръж сам — нали и Оми така каза? Тогава ще можеш да го научиш на обноски и да говори японски. Да. Оми е много умен. Може би прекалено умен. Но за Оми после. Сега мисли за лоцмана. Как може да се упражнява власт над един варварин — над един християнин, който се храни с гнусотии? Какво беше казал Оми? „Те ценят живота. Главното им божество, Исус Христос, ги учи да се обичат помежду си и да ценят живота.“ Бих ли могъл да му върна живота? Да, да го спася — това не е лоша идея. Как да го пречупя? Ябу така се бе унесъл от възбудата си, че почти не усещаше люлеенето на кораба и силното вълнение на морето. Над главата му прелетя огромна вълна. Той видя как тя обгърна лоцмана, но той като че ли не я забеляза, Ябу се изуми. Как е възможно човек, позволил покорно да му се изпикаят на гърба, за да спаси живота на някакъв си незначителен негов васал, да има силата да забрави такова незаличимо безчестие и да стои тук на квартердека, да разговаря с боговете на морето и да се бори като легендарен герой — за да спаси собствените си врагове? И по-късно, когато голямата вълна отнесе португалеца и те започнаха да се мятат по вълните, Анджин-сан направи чудо — изсмя се в лицето на смъртта и им вдъхна сили да изтеглят кораба от скалите.
Никога няма да ги проумея тези варвари, въздъхна той.
Застанал до ръба на скалата, Ябу за последен път погледна назад. Ах, Анджин-сан, знам, че се надяваш да срещна сега смъртта си, знам, че се радваш, задето си ме впримчил в капана. Знам, че ти самият нямаше да слезеш долу. Много добре те наблюдавах. Но аз съм израсъл в планините и тук, в Япония, ние се катерим за чест и удоволствие. Така че сега ще си премерим силите, ала условията ги поставям аз, а не ти. Ще опитам и ако загина — какво от това? Но успея ли, тогава ти, като мъж, ще знаеш, че съм по-добър от теб — според твоите условия. И ти ще ми бъдеш в дълг, ако се върна с трупа. Ще ми станеш васал, Анджин-сан! Той много умело започна да се спуска по отвесната скала. По средата се подхлъзна, но лявата му ръка се захвана за една неравност в повърхността на камъка и той успя да се задържи, залюлян между живота и смъртта. Пръстите му се впиха до кръв, щом усети, че ръката му се хлъзга, а краката си заби в една цепнатина, като търсеше къде другаде да се залови. Когато ръката му изпусна издатината, краката му напипаха някаква почти незабележима пукнатина и се впиха в нея, а той прегърна отчаяно скалата, все още изваден от равновесие, притисна се до нея, затърси в какво да се вкопчи. Ала пръстите на краката му не издържаха. И макар че успя три метра по-долу да се улови с две ръце за някаква лека издатина и за миг се задържа във въздуха, ръцете му не можаха да се закрепят. И полетя неудържимо надолу — така измина последните шест метра.
Подготви се възможно най-добре и се приземи на краката си като котка, търколи се по наклонената
