— Гребете, копелета, гребете — развика се пак Блакторн и запляска ритмично с ръце.
Гребците като че поеха от неговата сила.
Първо дадоха отпор на морето, а след това го превъзмогнаха.
Корабът се отдръпна от скалите. Блакторн се насочи към брега, накъдето духаше вятърът. И не след дълго попаднаха в по-спокойни води. Вятърът все така беснееше, но някъде горе, над главите им. Бурята още бушуваше, но тя бе навътре, в морето.
— Спуснете дясната котва!
Никой не разбра думите му, но на моряците им беше ясно какво иска да каже. Втурнаха се да изпълняват заповедта му. Котвата с плисък се вряза във водата. Той отпусна леко кораба, за да провери твърдостта на дъното. Помощникът и гребците разбраха маневрата му.
— Спуснете лявата котва!
И когато корабът беше в безопасност, той погледна към кърмата.
Острите очертания на брега почти не се виждаха през пелената на дъжда. Той прецени морето и претегли възможностите си. Дневникът на португалеца е долу, мислеше той, обезсилен. Мога да закарам кораба до Осака. Или обратно в Анджиро. Беше ли прав обаче, когато не се подчини на заповедта на Родригес? Не е вярно, че не съм се подчинил. Аз бях тогава на квартердека. Сам.
— Дай на юг — бе изкрещял Родригес, когато вятърът и течението ги понесоха към скалите. — Обърни и дай по вятъра!
— Не — бе извикал той в отговор, твърдо убеден, че единственият им шанс бе да се опитат да стигнат до брега — в морето щяха безпомощно да се мятат на произвола на стихиите. — Ще успеем!
— Проклет да си, ще ни погубиш до един!
Да, ама никого не погубих. И двамата много добре знаехме, Родригес, че решението трябваше да взема аз — ако имаше време. Аз излязох прав. Корабът е спасен. Всичко друго е без значение.
Той махна с ръка на помощника да дойде при него и онзи се затича от фордека. И двамата кормчии се бяха строполили на палубата, напълно безпомощни — ръцете и краката им бяха почти изтръгнати. Гребците приличаха повече на трупове, безпомощно свлечени върху веслата. Други плахо надничаха отдолу — идваха на помощ. Хиромацу и Ябу, доста омаломощени, излязоха на палубата, подпомогнати от прислужниците си, но щом стъпиха на нея, и двамата даймио застанаха твърдо на крака.
— Хай, Анджин-сан? — попита помощникът. Беше на средна възраст, със здрави бели зъби и широко, обрулено лице. Бузата му бе прорязана от синкава рана — там, където вълната го бе метнала върху перилата.
— Много добре се справи — похвали го Блакторн, без да го интересува, че човекът не разбираше думите му. Затова пък не можеше да има съмнение какво изразяваше с тона си. — Много добре! Сега си капитан-сан. Уакаримасу? Ти! Капитан-сан!
Човекът го гледаше с отворена уста, след което се поклони дълбоко, за да прикрие както смущението си, така и радостта.
—
— Слушай, капитан-сан — продължи Блакторн. — Дай на хората храна и вода. Топла храна. Тук ще прекараме нощта.
И той дообясни със знаци какво имаше предвид. Новият капитан незабавно се обърна и с властен тон започна да се разпорежда. Моряците веднага се разтичаха да изпълняват заповедите му. Преливащ от гордост, японецът хвърли поглед назад към квартердека. Ех, ако можех да говоря варварския ти език, щастливо си мислеше той. Щях тогава да ти благодаря, Анджин-сан, задето спаси кораба и заедно с него живота на нашия господар Хиромацу-сама. Твоето вълшебство ни вдъхна на всички нови сили. Без него сега щяхме да се носим безпомощни, без посока по вълните, в открито море. Може да си пират, но си голям мореплавател и докато си лоцман на кораба, ще ти се подчинявам с цената на живота си. Не съм достоен да бъда капитан, но ще направя всичко, за да заслужа доверието ти.
— Какво друго искате да направя — попита го той. Блакторн гледаше през борда. Морското дъно не се виждаше. Прецени наум координатите и когато се увери, че котвите са в ред и морето е безопасно, нареди:
— Спуснете лодката. И искам един добър гребец.
И отново със знаци и думи му показа какво иска.
На минутата лодката и гребецът бяха във водата.
Блакторн се приближи до перилата и щеше да се спусне по въжето, но го спря рязък глас. Огледа се. Зад него стояха Хиромацу и Ябу.
Старецът беше целият в синини около врата и раменете, но дългият меч бе все така затъкнат в пояса му. На Ябу му течеше кръв от носа, лицето му беше цялото в рани и подутини, кимоното покрито с петна, а той се опитваше да спре кръвта с някакво парче плат. И двамата стояха невъзмутимо и очевидно не обръщаха никакво внимание на състоянието си, студа и вятъра.
Блакторн учтиво се поклони.
— Хай, Тода-сама?
Отново чу същите резки думи и старецът едновременно е това посочи с меча си лодката и поклати глава.
— Родригу-сан е там — Блакторн махна в отговор към южната част на брега. — Аз отивам видя.
—
Хиромацу отново поклати глава и обясни нещо надълго: стана ясно, че отказва да даде съгласието си, защото било много опасно.
— Аз съм Анджин-сан на този курвенски кораб и щом искам да сляза на брега — значи ще сляза. — Блакторн внимаваше гласът му да е вежлив, но същевременно властен и нямаше никакво съмнение какво иска да каже. — Знам, че лодката няма да се задържи дълго в това море.
И той прехвърли крак през перилата. Мечът в ножницата помръдна. Блакторн замръзна на място. Но погледът му стана твърд и нито мускулче не трепна на лицето му.
Хиромацу беше затруднен. Разбираше желанието на пирата да открие тялото на Родригу-сан, но да се отиде там, дори пеша, беше опасно, а Торанага-сама изрично заповяда да му доведат варварина жив и здрав и той именно това възнамеряваше да направи. Също така нямаше съмнение обаче, че онзи твърдо бе решил да отиде.
Бе го наблюдавал по време на бурята, застанал на зловещо разлюляната палуба като зъл морски ками, безстрашен, напълно в стихията си и самият той неделима част от бурята, и тогава мрачно си бе помислил — най-добре да го закарам него и всички останали на суша, за да мога да се справя с тях. В морето сме изцяло в тяхна власт.
Виждаше, че пиратът губи търпение. Колко невъзпитано се държат, каза си той. Въпреки това би трябвало да ти благодаря. Всички тук казват, че ти и само ти си докарал кораба на сигурно място в залива, че Родригу-сан си изтървал нервите и ти махал да отплаваш в открито море, ала ти си запазил курса. Да. Ако бяхме излезли в морето, със сигурност щяхме да потънем и тогава нямаше да изпълня желанието на моя господар. О, Буда, не допускай такова нещо!
Всички стави го боляха, хемороидите му горяха. Усилието, благодарение на което бе останал стоически непоклатим пред хората си, Ябу, екипажа и дори варварина, го бе изтощило. Ах, Буда, колко съм изморен! С какво удоволствие бих се излегнал в някоя топла вана и бих киснал, киснал, бих си почивал цял ден от болката. Само един ден. Престани с тези глупави женски мисли! Ти си в непрестанни болки вече близо шестдесет години. Какво е болката за един мъж? Привилегия! Прикриването на болката е единица мярка за мъжественост. Благодари на Буда, че си жив и можеш да закриляш господаря си, макар че досега поне сто пъти си гледал смъртта в лицето. Благодаря на Буда.
Но как мразя морето! И студа. И болката.
— Не мърдай, Анджин-сан — каза той и за по-ясно му махна с ножницата, смътно развеселен от ледено — синия пламък в очите на варварина. Като разбра, че му стана ясно, той се обърна към
